Нощем с белите коне

Всички в хола станаха. Всъщност бяха още двама младежи и три момичета, всички много леко облечени. Урумов имаше чувството, че едно от момичетата току-що бе станало от коленете на някакъв брадат субект с разгърдена до пъпа риза.

— Ще започна с Криста — посочи той хубавото тъмнооко момиче.

Урумов пое суха и лека ръчичка, тъмните очи го гледаха с нескрита симпатия.

— Това е Донка… Препоръчвам ти тоя корнишон, може да ти потрябва. Казва се Кишев или съкратено — Кишо. А това са семейство Секеларови — и двамата художници.

Значи, тая малка космата госпожичка е била всъщност на коленете на мъжа си.

— Нищо, седнете — каза Урумов. — Ще ме почерпите ли нещо?

Сашо го гледаше с недоумение — шегуваше ли се, сериозно ли говореше?

— Вуйчо, как да ти кажа — имаме само кубински ром. Малко е силен за тебе.

— Добре, тогава ще почерпя аз… Но трябва да ми донесеш най-напред сака — оставих го под едно дърво до входа.

Докато Сашо изтича за сака, Урумов поразгледа компанията. Най-хубаво впечатление правеше, разбира се, това — тъмноокото. Както се бяха разпределили по местата, изглежда, че беше приятелка на неговия племенник. Навярно беше много чувствителна, той просто усети как потрепера вътрешно като листенце под изпитателния му поглед. Нещо дръзко, дори до степента на нахалството, се усещаше в брадатия. Устните му бяха много червени, почти малинови — това го дразнеше. Само погледът му, макар и малко предизвикателен, бе интелигентен и жив. Другите му се сториха незначителни.

Сашо скоро се върна със сака, Урумов нехайно измъкна от нея бутилката „Джони Уокър“.

— Ура! — извика самотно Кишо и брадавиците му сякаш се приготвиха да литнат.

Докато Сашо сервираше чашите и леда, Урумов им разказа приключението си със самолета. И, разбира се, малко преувеличи, беше длъжен да преувеличи. Искаше му се да стане с нещо интересен на младежите, чувствуваше се виновен, дето така неочаквано бе се втурнал в тяхната компания.

— Като пристигнахме, всички започнаха да се целуват — летци, стюардеси, пътници.

Дори не се изчерви от безсрамната си лъжа.

— Ти имаше ли нещо подръка? — пошегува се Сашо.

— Само един потен експерт.

— Пфу! — обади се Донка.

Тя зяпаше така в академика, сякаш се готвеше да го глътне. Всъщност за пръв път й се случваше да беседва с жив академик. А тоя като че ли бе изваден от калъф — толкова приличаше на истински.

— А страшничко ли беше? — попита тя стеснително. И с това събра учудените погледи на всички — никой не я беше виждал досега да говори стеснително.

— Нищо на тоя свят не е толкова страшно за един стар човек. — И понеже Донка продължаваше да го зяпа недоверчиво, той добави, тоя път само на нея: — Всъщност хората не се плашат толкова от смъртта, колкото от болката. Особено младите хора си въобразяват, че всяка смърт е придружена от някаква нечувана болка.

— Тъй ами! — възкликна удивено момичето. — Смъртта защо е смърт?

Взеха чашите, чукнаха се, но Урумов отпи само една мъничка глътка. Изведнъж се почувствува тъжен, после някаква пустота измести всичко. Шумовете изведнъж затихнаха в ушите му, светлините потъмняха. Тоя внезапен пад след прилива на жизнени сили през последния половин месец едва ли не го уплаши.

— Слушайте, момчета, аз ще си вървя — каза той внезапно. — Само че Сашо трябва да ме изпрати. А пък вие си останете.

— Добре, вуйчо — отвърна младежът.

Той усети много ясно облекчението в гласа му. Чувството му за пустота и самотност още повече се усили. Но като си тръгна, академикът внезапно забеляза опаката страна на някаква картина, подпряна на стената. Навярно беше маслена картина в грубо боядисана бяла рамка. Изведнъж, без да съзнава какво прави, той я обърна. И остана така — изтръпнал, без да може да откъсне погледа си от нея. Всъщност не приличаше на човек, който гледа картина, а сякаш внезапно бе потънал в самия себе си.

— Ваша ли е тая картина? — попита той тихо, почти безизразно.

— Да, моя — отвърна художникът.

Плътна синьолилава нощ, два бели коня, които почти се сливаха с нея. Единият от конете, по-едрият, бе вдигнал изящната си муцуна към смръщеното небе. Другият бе обърнал малко назад малката си главичка, извивката на шията му беше нещо, което не бе виждал никога досега.

— Продавате ли я? — запита академикът.

— Вече я продадох.

— На кого?

— На една българка от Калифорния! — отвърна неохотно художникът.

Само това не очакваше да чуе.

— И с какво се занимава тая българка?

— Казва, че имала мотел край Сан Диего.

— Да, ясно — измърмори Урумов. — Знаете ли какво са мотелите край Сан Диего? Публични домове за моряци от военния флот…

Художникът враждебно мълчеше, брадата му сякаш се понаежи. Може би не бе започнал тоя разговор по най-добрия начин.

— Тя сама ли избра картината? — продължи Урумов. — Или вие това й предложихте.

— Да, тя сама — отвърна брадатият.

— Защо не й предложите нещо друго? Много ми се иска да купя тая картина.

— Вече не е удобно — отвърна все така неохотно художникът.

— Колко ти плати?

— Двеста долара.

— Бих могъл да ви ги платя в левове. А тя да си отнесе в Калифорния нещо друго… — Урумов го погледна прямо. — Не толкова добродетелно.

— Бих могъл да предложа на вас нещо друго — каза художникът. — Още по-добродетелно.

— Мене ме интересува темата — каза Урумов. — Макар да не съм букмекер.

— Имам и други коне.

— Вие не ме разбирате — каза Урумов с досада. — Нищо, довиждане.

По-късно, докато още се клатушкаха с колата по черния път, Сашо запита:

— Наистина ли ти харесва тая картина?

— Да, много е хубава.

— И все пак не трябваше да му даваш възможност да си вири чак толкова носа! Простак такъв! Като се върна, ще го изхвърля като парцал!

Изглеждаше искрено ядосан, Урумов не си спомняше да го е виждал друг път така сърдит.

— Защо?… Според мен така би трябвало да постъпи всеки почтен човек.

— Какъв — почтен? — говореше Сашо раздразнено. — Държи двеста долара в джоба си, а смуче чуждо уиски. Ще му го изкарам през носа.

— Във всеки случай това надали ще направи картината по-лоша.

— Вуйчо, ти ще имаш тая картина! — каза младежът решително. — Та дори ако стане нужда да го заколя и закопая в дерето.

Академикът си помисли, че от един съвременен младеж може да се очаква и такова разрешение на проблемите.

— С какво име се ползува той?… Между своите колеги, искам да кажа.