Нощем с белите коне

— А що се отнася до хората?

— Тоя въпрос е не само научен, но социален и нравствен. Тук трябва да се работи изключително внимателно. Ако ме питате лично мен, аз съм по принцип против всяко въздействие върху човешката наследственост. Проблемите на човешката физика могат да се решат с по-прости и естествени средства. А що се отнася до човешкото съзнание, то е в основата си плод на историческото развитие и трябва да си остане такова, иначе се обезсмисля самото развитие. Всяко изкуствено изменение на човешката природа може да се окаже неприспособимо, дори фатално. Аз не мога да понасям изкуствени тъкани, да речем, та камо ли изкуствени хора.

— Не сте ли малко консервативен, другарю академик? — попита младият човек шеговито.

— Сигурно! — отвърна Урумов. — Така например никога не съм носил дрехи с ципове. И не съм ял кренвирши с найлонова обвивка.

— Академик Урумов, от гледна точка на биологията как вие виждате борбата против рака? Вярвате ли, че скоро ще бъде открито радикално средство против тая болест?

— Става дума не за болест, а за болести.

— И все пак принципът като че ли е един и същ…

— Не е точно така. Аз например съм привърженик на вирусната теория за възникването на рака. Макар да се съмнявам, че съществува специален вирус на рака.

— Според вас, има ли някакво обяснение тая загадка? — запита Христоса.

— Когато узнаем това, ще узнаем всичко — усмихна се академикът.

— Много ви благодаря за интересните отговори. Ще ми позволите ли сега един страничен въпрос?

— Моля!

— Според вас кой е най-сериозният проблем, кой го стои пред съвременното човечество?

— Да се преодолее разделението на света — отвърна академикът. — Да се постигне единно човечество. Нашата планета е тясна за две човечества, това я застрашава от гибел.

— А за чия сметка може да стане това?

— Може и да съм субективен, но аз съм за комунизма — поусмихна се Урумов. — А обективно — не може да се спре и да се върне обратно историческият процес.

Естествено Ирена бе възхитена от неговия телевизионен подвиг.

— Вие бяхте чудесен, господин професоре. Толкова спокоен и толкова точен, А трябва да добавя, че бяхте и ужасно фотогеничен.

Когато по-късно видя записа, академикът си помисли, че може би само последното е вярно. Наистина приличаше на класически учен от старата школа с благородната си мъртвешка осанка и с малко аскетично лице. Изглеждаше малко по-млад, отколкото огледалото му подсказваше, не така восъчен. Говореше спокойно, без запъване, мисълта му течеше гладко. Човек би казал, че паметта му изобщо не е засегната от възрастта, но академикът си знаеше по-добре от всички други, че това не е точно така.

— И все пак вие не казахте всичко, което знаете — добави замислено Ирена.

Урумов я погледна малко учудено.

— Но и не скрих нищо съществено — отвърна той неохотно. — Освен някои предположения, разбира се, или някои хипотези, както се казва на научен език.

По радиоуредбата се обадиха, че новият самолет е осигурен и че ще излети в 23 часа. Урумов се разтревожи. По време на своите скитания из Унгария бе загубил някъде домашните си ключове. Бедата не беше кой знае каква — и Сашо, и майка му имаха ключове от дома му. Той бе телеграфирал на Сашо да го чака с колата на летището. Сега хубаво щеше да почака — до полунощ. Сам той бе висял неведнъж и не два пъти на летища, знаеше колко е неприятно.

И точно в тоя миг той внезапно се досети, че не е купил никакъв подарък ни на своя племенник, ни на сестра си. Обикновено на летищата продаваха хубави стоки, но дали не е късно? Имаше в себе си малко чужда валута, парите нямаше да го затруднят. За негово щастие един от щандовете все още работеше. Нощта си беше нощ като всяка друга — обикновена и спокойна, самолети пристигаха и излитаха, чакалнята бърбореше непрекъснато и монотонно на езиците по света. Сега тъкмо под носа му минаваха като привидения с белите си сари половин дузина индуски. Той почака да се изниже тяхната рядка колона и се изправи пред щанда. След кратко колебание купи кашон английски цигари, газова запалка и бутилка „Джони Уокър“. Продаваха много хубави дамски жилетки на съседния щанд, но там бе затворено. Нещастната му сестра никога не бе блестяла с шанса си. Като се върна с покупките, неговият съсед го погледна зарадван.

— Уиски? — запита той благосклонно. — И аз си взех една бутилчица. След това премеждие да се качи човек трезвен в самолета, все едно да умира втори път.

Наистина, докато тръгна самолетът, той преполови бутилката. Пиеше уискито, както си е, топло и сухо, на края изглеждаше съвсем пиян. Дори като се качиха в самолета — продължи да пие. Летците бяха пристигнали още преди половин час, оживени и весели, може би наистина ги бяха измъкнали от някое заведение. Само стюардесата беше много сънлива, едва крепеше на прясно гримираното си лице своята професионална усмивка. Моторите изреваха безгрижно, самолетът излетя веднага в черното небе, без да го е грижа какво става с неговите пътници. В търбуха му бе тихо като в истински търбух на птица, хората седяха по местата си настръхнали и безмълвни. Тоя път пристигнаха съвсем благополучно, разбира се, но на летището го чакаше неприятна изненада — никой не го посрещна. Урумов безпомощно се оглеждаше, дори излезе навън от летището — никой! Той отиде до телефона и набра номера на сестра си.

— Ти ли си, Михаиле? — запита тя зарадвана.

— Аз съм, сестро. Не получихте ли телеграмата ми?

— Получих я още снощи… Но моят обесник не се завърна цял ден, зная ли къде да го търся.

Академикът и обясни, че си е загубил ключовете.

— Ами ще спиш у дома! — каза тя зарадвана. — Знаеш ли откога не си идвал? От сватбата ми.

Това беше вярно, той замълча за миг.

— А имаш ли представа къде е Сашо?

— Знам ли? На твоята вила, навярно. Каза ми, че работел там нещо. Ами той как да не знае, да не си се върнал по-рано?

— Два дни по-рано.

— Затуй — отвърна сестра му с облекчение. — Той мен не ме слуша, ама ти за него си бог.

— Хайде, глупости! — измърмори академикът. — Добре, аз ще отида до вилата с такси, пък ако не е там — ще дойда при теб.

— Еее! — възкликна тя огорчено. — Толкова пък да не искаш да дойдеш веднъж у дома.

— Старото куче, сестро, си знае колибата. Другаде не му е удобно.

— Добре, добре! И да му кажеш на моя хаймана да се прибира.

За щастие въпреки късния час намери някакво такси. Като чу адреса, шофьорът се понамръщи и така лудо зафуча с колата, че Урумов се стресна повече, отколкото при аварията със самолета. Пресякоха центъра — тих и пуст в тоя час на нощта, и продължиха нататък. Когато наближиха съвсем, той видя между клоните на дърветата светналите прозорци на вилата. Това наистина бе шанс — Сашо дари не си бе легнал. Иначе, както нямаше звънец, кой знае как щеше да го събуди.

Той плати на шофьора и тръгна през градината. От отворените прозорци се носеше слаба музика. Да, сигурно не бе сам, никой те слуша сам музика през късните часове на нощта. И академикът реши да почука, доста силно и настоятелно при това. Скоро вратата се отвори, на прага се появи Сашо. Академикът забеляза много добре, че младежът се смути много повече, отколкото можеше да се очаква.

— Ти ли си? — възкликна той доста объркан. — Ами аз те очаквах към понеделник, вторник… Нищо, добре дошъл, влез.

Академикът се накани да влезе, но Сашо все още не се отместваше от вратата.

— Исках да ти кажа, че имам гости… Така че не се учудвай.

— Ни най-малко — каза академикът.

— Защо не ми се обади? Чаках телеграма от тебе!

— Това е дълга история — отвърна вуйчо му. — Най-напред да ти видя гостите.

Те влязоха в хола — Сашо с куфарите.

— Боже, как си ги носил — мърмореше той… — Момчета, една мъничка изненада. Това е вуйчо ми… Както виждате, имам много представителен вуйчо.