Нощем с белите коне

Тогава Хари се хвърлил и измъкнал проклетата телешка глава буквално изпод гумите на камиона. И докато я носел с две ръце отново към тавата, побеснелият шофьор използувал ситуацията и му загрял два такива плесника, че едва не му изскочили очите. Но нямало как, претърпял, още повече че се чувствувал виновен.

Кишо отиде да прегледа главата.

— Нищо й няма — каза той неуверено. — Само дето шкембето е малко изкаляно.

Настъпиха нови усложнения, когато трябваше да я разчупят. Голямото Фифе намери някаква тесла и нервно хласна главата по темето. Чу се хрускащ звук, парче месо се залепи върху бялата блузка на Донка. Тогава всички жени се скриха зад тоалетната преградка на малкото Фифе. Кишо намъкна някакъв стар женски пеньоар. И с общи усилия успяха да я сломят. Разцепиха черепа, изтръгнаха ченетата, измъкнаха езика, ядките, мозъка. Едно от очетата се залепи с угасналия си поглед върху някаква созополска къща. Най-сетне, отвратени от себе си, почти покрусени, те разделиха всичко по чиниите, но дълго време не можеха да хапнат нищо. Едва когато се понахраниха, Кишо се обади доволно:

— Заслужаваше си труда!

— Остави! — каза мрачно голямото Фифе. — Няма по-отвратителен звяр от човека.

Изпиха кафето и Криста предложи да си вървят. След първоначалното оживление, сега тя изглеждаше някак посърнала, беше се оттеглила мълчаливо на диванчето. Опитаха се да я спрат, но на нейна страна застана и Сашо. Вуйчо му си лягаше много късно, винаги след полунощ. Защо пък да не се отбие, да поговори малко с него? Когато излязоха вън, поледицата бе станала гладка като стъкло, едва пълзяха по студените улици. Криста, все тъй мълчалива, се бе заловила за него като катеричка. Най-сетне и Сашо разбра, че може би нещо не е съвсем наред.

— Не си в настроение — каза той. — Какво ти е?

— Нищо — отвърна Криста. — Мисля си.

— Какво си мислиш?

— Мисля си защо доцент Азманов е постъпил тъй.

— Ами ясно защо… Да си завоюва по-добри позиции.

— Искаш да кажеш — кариерист?

— Изглежда, че това е точната дума — отвърна младежът неохотно.

Криста още по-здраво се улови за ръката му и ги погледна тъй, сякаш искаше да зърне очите му.

— Сашенка, трябва да ти кажа нещо… Доцент Азманов е мой чичо.

— Какъв чичо? — не разбра младежът.

— Ами чичо — брат на баща ми.

В тоя миг и двамата се подхлъзнаха, едва не се проснаха на заледения тротоар. Но Сашо все пак успя да запази равновесие.

— Съжалявам! — каза той леко сконфузен. — Макар че за мен това е съвсем без значение.

— Все пак трябва да знаеш — каза Криста. — Главно с какъв човек ще си имаш в бъдеще работа.

— Няма опасност да ми стане директор — отвърна младежът с едва прикрито раздразнение. — Само на мене — не!

Тъкмо минаваха край някакъв ресторант, мощният му вентилатор бълваше отвътре тежка воня на тютюн и лоши напитки.

6

На второто заседание академик Урумов отиде без никакво желание, с неясното чувство за някакво вътрешно омерзение. Макар че всички карти все още не бяха раздадени, тенденциите на играта вече се очертаха. Групата на доцент Азманов бе повела атаката не само срещу него, но срещу цялото ръководство на института. Азманов, разбира се, не можеше да очаква, че ще го направят директор, липсваше му преди всичко научна квалификация. Но до мястото на Скорчев спокойно можеше да се добере.

И тоя път салонът беше препълнен. Сега бяха отворили двукрилата задна врата и бяха наредили няколко редици столове, така че повече хора можеха да седнат. За негово учудване Сашо отново се бе разположил на първия ред. Снощи академикът добре бе забелязал неговите маневри в желанието да заеме по-задно място. А сега доброволно бе седнал отпред. Да, хубаво, нека свиква с мисълта, че ще играе важна роля в бъдещия живот на института.

Най-напред се изказаха двама души, навярно от окръжението на Скорчев. Тяхната теза беше, че досега институтът е изпълнявал най-стриктно утвърдения държавен план, два пъти е бил провъзгласяван за отличник. Тъй че напъните на доцент Азманов са безпочвени и злонамерени. И човек би могъл сериозно да се усъмни за неговите морални подбуди.

При второто изказване Азманов стана зачервен на мястото си.

— Аз говоря не само за формални планове! — каза той нервно. — Аз говоря за истинските, реални задачи, които са напълно по нашите сили и възможности.

— Не извъртай, Азманов! — каза навъсено Кънчев. — Ти каза черно на бяло, че не изпълняваме правителствените поръчения. Кажи точно, кое правителствено поръчение не сме изпълнили?

— Най-важното! — отвърна Азманов. — Да свържем нашата работа с конкретните нужди на производството.

След това се изказа самият Скорчев. Изглеждаше доста неспокоен, говореше малко объркано. В цялото му слово личеше неговото желание да се дистанцира по най-деликатен и вежлив начин от своя патрон, от отговорността за неговите изследвания.

— Несъмнено академик Урумов е световен учен — заяви той. — Неговите трудове се превеждат непрекъснато в чужбина. Наистина той работи в чужда за мене област, така че аз няма да ви натрапвам моето некомпетентно мнение. Съгласете се, откъде-накъде ще се съмнявам в едно научно дело, което досега не е било оспорвано от световната научна мисъл? При всички положения на академик Урумов трябва да се създават най-добри условия да доведе докрай своята научна работа. Това е естествено. И все пак аз смятам, че статията в „Простори“ беше прибързана. Не могат да се изказват такива мрачни предположения без достатъчно научни доказателства. Светът има над главата си прекалено много страхове и кошмари, за да му прибавяме още един.

И Скорчев отдели много време, за да докаже, че институтът е изпълнявал успешно своя държавен план. Тъй че намеците на доцент Азманов са съвсем недобросъвестни. Ако има да се оплаква от задачите, нека се обърне към тия висши държавни институти, които, преценявайки своите нужди, са ги възлагали на института.

Скорчев слезе от трибуната леко изпотен, но доволен. Изпратиха го с оживени ръкопляскания. Думата бе дадена от старши научния сътрудник Аврамов. Той излезе намръщен, като че ли се готвеше да кихне. Първите му думи прозвучаха доста свадливо.

— С чувство на истински срам изслушах някои от другарите. За пръв път в живота си виждам да се аплодира невежество и дилетантство. И то в един научен институт. Става дума за изказването на доцент Азманов. Изглежда че тия, които го аплодираха, не стоят по-високо от него. Или пък си правеха някакви други сметки, което не ми се иска да вярвам.

Тоя другар наистина няма дори минимална представа за усилията и търсенията на академик Урумов. Нима не е ясно поне това, че задачата, която той си е поставил, е изключителна, бих казал, на най-високо световно ниво. Нима не разбирате, че ако академик Урумов успее, ще открие нова ера във вирусологията? Практическите резултата от такова откритие биха били неизмерими. А да не говорим за това, че ще издигне престижа на нашата наука, на нашата страна, както никой друг учен досега, както никой друг българин. Живеем в епоха на велики открития, достатъчно сме се напъвали да се гордеем със сопрани и фолклорни ансамбли.

А какво се получава? Вместо да се постараем да подпомогнем академик Урумов ако не със своя труд, то поне с активната си морална подкрепа, ние се опитваме да му прехвърлим собствените си недостатъци. Нима той е виновен, че някои дами предпочитат плетивата си пред науката? И кой пречеше на доцент Азманов да се залови за своята любима биологична защита на растенията, вместо да ни подхвърля нескопосани обвинения. Щяхме да го подкрепим, макар че това не е в профила на нашата научна дейност. И може би щеше да успее, ако не губеше цялото си свободно време с гюдерията и пастата за лъскане, вместо да прочете някоя и друга книжка. Но, разбира се, много по-лесно е да си пробиваш път с лакти, вместо да се занимаваш със сериозна наука.