Нощем с белите коне

— Значи, нямаш никаква съвест!

— Може би наистина нямам — отвърна Сашо.

Колата леко се подхлъзна на завоя, той намали скоростта. Трябва непременно да се сменят гумите, с тия гуми е вече опасно.

— Вуйчо — каза младежът, — даваш ли си сметка какво значи съвест?

Академикът го погледна насмешливо:

— А може би наистина трябва да ти се обясни — каза той. — Съвестта е вътрешен съдия, който ти дава възможност да различаваш доброто от злото. И по тоя начин да контролираш себе си.

— Но аз нямам никаква нужда от такъв мистичен съдия. Затова ми е съвсем достатъчен разумът.

— Изглежда, че не е достатъчен — каза академикът. — Иначе не би постъпил по тоя грозен начин. Съвестта не е само разум, тя е и усещане за света.

Двамата дълго мълчаха, после младежът малко неуверено каза:

— Изглежда, че нямам такова усещане… Аз съм свикнал да преценявам. И после за какво ми е съвест, вуйчо, аз не нося злото в себе си, както навярно не нося и доброто. Но струва ми се, че добре ги различавам, когато ги срещна по пътя си.

Вуйчо му нищо не отговори. Може би не знаеше в тоя миг какво да отговори, изглеждаше намръщен и подтиснат. Най-сетне колата спря пред дома на академика, но той не побърза да слезе.

— Какво реши за Аврамов?

— Вуйчо, точно сега не ми се иска да те оставя сам.

— А това какво е според тебе? — каза намръщен вуйчо му. — Съвест ли?

— Може би чувство на самосъхранение.

— Аз искам ти да почнеш работа с Аврамов! — каза твърдо академикът. — Това ми е нужно!

— Добре, вуйчо… Утре ще… ще излизаш ли?

— Изобщо няма да ходя никъде, докато не ми приемат оставката. Предполагам, че утре ще ме извикат.

Но го повикаха едва след една седмица. Прие го отново Спасов, макар че академикът очакваше да се срещне тоя път с председателя. В кабинета му имаше още двама хора, но Спасов му ги представи само по име. През целия разговор, който никак не мина гладко, и двамата не обелиха нито дума, сякаш изобщо не бяха в стаята.

— Ние размислихме, другарю Урумов — започна Спасов спокойно и меко. — И решихме да приемем оставката ви.

— Много ви благодаря! — каза Урумов. — Макар че вашето решение е без никакво значение за мене. Аз си бях подал оставката безвъзвратно.

Спасов го погледна обидено. Откакто бе влязъл в тоя кабинет, никой не си бе позволявал такъв тон с него.

— Защо? Ние имахме и друга възможност. Да ви пенсионираме например.

— Преувеличавате правата си, другарю подпредседател — каза насмешливо академикът. — Но и с това нямаше да ме уплашите. Вече втора година ме канят в Ленинград, там условията са много по-добри.

— Не се съмнявам… Макар че вашите идеи надали много ще ги заинтересуват.

— Вашите лични мнения не са компетентни за мен. Както и моите за вашата математика.

— Предполагам! — Гласът на Спасов ставаше все по-обиден. — Но мога да ви кажа, че това мнение се споделя и горе.

Академикът се намръщи.

— Какво е това „горе“? — запита той сухо. — Често хора като вас наричат „горе“ някоя най-обикновена канцелария. Дотам им стига достъпът.

Професор Спасов видимо се смути.

— Не е канцелария — каза той.

— И какви са възраженията? Като на Азманов?

— Не, просто вашите търсения им се виждат безперспективни.

— Слушайте, другарю Спасов, ако си скриете главата в пясъка, от това опасността няма да стане по-малка.

— Не искам да споря с вас! — каза недоволно Спасов. — Малко ли е, че ви оставяме да работите на спокойствие.

— Да, малко е! — отвърна твърдо академикът. — На мен ми е нужен нов електронен микроскоп. Иначе ще се принудя да го търся там, където го има.

Спасов го погледна втренчено.

— Вие заплашвате ли ме? — попита той раздразнено.

— Ни най-малко. Макар да ми е ясно, че рано или късно ще понесете последствията.

— Но аз ви обещах тоя микроскоп. Още през пролетта.

— Благодаря, но това не е достатъчно — каза академикът и стана от мястото си.

— Къде тръгнахте? — погледна го Спасов учудено. — Чакайте, аз съм поръчал кафе.

— Не пия кафе.

— Нищо, че не пиете. Ние още не сме завършили разговора.

Урумов отново седна, Спасов позвъни припряно, на вратата се появи секретарката.

— Какво стана с кафетата? — запита той нервно.

— Сега, другарю подпредседател.

— Освен това една кока-кола. Или някакъв плодов сок.

Секретарката обидено затвори вратата. Спасов отново впери поглед в академика.

— Имам още един въпрос. Кого смятате най-подходящ за ваш заместник.

— Безспорно старши научния сътрудник Кирил Аврамов.

— Мотивите?

— Изглежда, че дори не сте прочели моята докладна бележка. Но той е най-добрият специалист в нашия институт. И партиен член, ако това ви интересува.

По всичко изглеждаше, че Спасов не остана доволен от неговия отговор.

— Може и да сте прав… Но Аврамов също се занимава само с общи проблеми.

— В науката няма общи проблеми, другарю Спасов. В науката има по-големи и по-малки проблеми. Има проблеми с по-близка или с по-далечна цел. Ако Циолковски не се бе занимавал с ракети и нямаше ученици като Корольов, може би сега костите ни щяха да почиват под развалини. А ето, ние не само че оцеляхме, но първи изпратихме човек в Космоса.

Но Спасов не го слушаше, умът му явно бе зает с нещо друго.

— Какво имате против Скорчев? — попита той.

— Абсолютно нищо. Скорчев е много полезен работник, винаги съм твърдял това. Но той няма големите качества на Аврамов. Ако не искаме да стоим на опашката на световната наука, трябва да подбираме хора, които най-добре си разбират от работата… Всичко друго е от лукаваго.

Секретарката донесе намусено кафетата и някакъв плодов сок, който навярно бе държала под радиатора — толкова му се стори топъл и вкиснат. Той отпи само една глътка, търпеливо дочака другите да си изпият кафетата и стана. Спасов го изпрати до входната врата, любезно се сбогува с него. И когато най-сетне Урумов си тръгна, той сякаш усети облекчителната въздишка зад гърба си. Навън се смрачаваше, тънка синя мъглица падаше над града. Отново бе станало много хлъзгаво, хората едва пристъпваха по жълтите излъскани плочки. Докато ситнеше заедно с тях, настигна го един от младите хора, които бе заварил в кабинета на Спасов.