Нощем с белите коне

Тя тръгна към университета, но скоро разбра, че няма никакви сили да слуша лекции или да се хили на тъпите шеги на своите колеги. Продължи бавно нататък, не усети как е стигнала в парка. Най-сетне се осъзна на някаква пейка край малкото езерце, чугунените жаби бълваха светла вода и там, където падаше, се събираха рибките, за да глътнат мъничко въздух. Чувствуваше се все така разстроена, празна, дори не искаше да мисли за него. И той й беше омразен сега, та нали в крайна сметка всички нещастия произлизаха от него. Тя можеше и без това, то не й трябваше, макар че в ония мигове я зашеметяваше до припадък. Беше твърде силно за нея, разтърсваше я цялата, след това се чувствуваше опустошена и самотна. Не, няма нищо по-хубаво на тоя свят от едно чисто и свободно момиче.

Тя стоя тъй близо час край тихото, успокоително шуртене на фонтаните. Червените гръбчета на рибите все тъй плаваха във водната пяна, лениво се провираха сред лилиите. Едно момиченце им хвърляше парченца от кифлата си, те ги побутваха с муцунките си и изчезваха с някоя трошичка в дълбочините. Най-сетне стана и се запъти бавно към дома си. Чувствуваше се тъй омаломощена, не виждаше цъфналите бели звездички на жасмина, който ухаеше край нея, косовете, които пърхаха в клонките му. Не виждаше нищо освен червения губер на лалетата, който се мъчеше отново да събуди заспалия гняв. В къщи намери майка си, която се въртеше из кухнята край тенджерата с леща и пускаше в нея цели слитъци чесън. Криста приседна край малката масичка, една и съща, откакто се помнеше, само дето от време на време сменяваха мушамата й. Много обичаше да стои там и като своите далечни прабаби, винаги да се вслушва с едно ухо какво къкре на огъня. Майка й я погледна веднъж, после втори път — малко по-продължително.

— Защо миришеш на болница? — попита внезапно тя.

Криста изпита чувство, че някой я удари през гърлото.

— Бях в поликлиниката — отвърна момичето.

— Какво си правила там?

— Нали ти казах вчера, че ме болят зъбите.

Наистина я боляха — почти цялата горна челюст. Но взе аналгин и скоро всичко мина.

— Какво ти казаха?

— Нищо, на нервна почва.

— Невралгия, искаш да кажеш?

— Точно така! — залови се тя като удавница за думата. — Невралгия.

— Това е съвсем друго — отвърна успокоена тя. — Ти не си нервна, само дето си малко по-чувствителна.

Но в погледа й все още се спотайваше нещо, някакво съмнение може би. Наистина не миришат така зъболекарските кабинети, съвсем друга е тяхната миризма. Криста чувствуваше, че ако внезапно й зададе истинския въпрос, нейният писък ще разцепи на две пространството.

— Мамо! — каза тя уплашено. — Мамо, аз имам ли баба? От баща си, искам да кажа!

Сега пък майка и изведнъж пребледня, сякаш внезапно бе видяла призрак.

— Защо питаш?

— Просто така! — отвърна момичето. — Искам да знам.

— Някой ти се е обадил?

— Не, майко… Но аз си спомням една жена. Като бях на пет-шест години.

Лицето на майка й бавно възвърна истинския си цвят.

— Ти имаш баба — отвърна тя. — Но ние отдавна сме скъсали с тях. Пък и тя е много стара, надали вече те помни.

Засега това й беше достатъчно, тя се беше спасила.

— Майко, ще отида да се окъпя.

— Добре, мойто момиче.

В тоя момент и двете ясно съзнаваха, че са се избавили една от друга. Криста побърза да се заключи в банята и веднага пусна крана с топлата вода. Беше отвратителна тясна баня, боядисана плътно с блажна боя, която отдавна се бе напукала и олющила от влагата. Тежка емайлирана вана с похабено ръждиво дъно заемаше почти цялото й пространство. Единственото нещо, което нейната майчица можеше да поддържа в приличен вид, като че ли бе самата себе си. Иначе цялата къща някак бавно и неумолимо се разрушаваше. Криста отдава бе престанала да го забелязва, но то като че ли невидимо рушеше нещо в нея.

Излезе от банята едва когато съвсем се успокои. Обядва заедно с майка си, тоя път и двете мълчаливи и затворени в себе си. После майка й отиде на своите курсове, Криста остана сама. Повъртя се безсмислено из стаята и се пъхна в леглото си. И едва когато се зави презглава с плътното одеяло, за пръв път сълзите свободно потекоха по лицето й. Но тя съзнаваше в себе си, че те няма да й помогнат, нищо нямаше да й помогне освен някакво чудо може би.

2

Точно в седем часа Криста влезе в сладкарницата. Сашо седеше с гръб към нея, на тяхната обикновена маса. Просто не повярва на очите си, през последните месеци редовно закъсняваше на срещите. Пред него имаше малка висока чашка с някакво зелено питие, ментовка навярно. Изглеждаше дълбоко замислен, цигарата димеше право в лицето му, без да я забелязва. Пушеше много напоследък, беше отслабнал, лицето му бе добило малко жълт оттенък, като лицето на вуйчо му.

— Здрасти — каза тя.

Той я погледна така, сякаш в първия миг не съзна кой е дошъл, после се усмихна слабо и я покани. Очите му бяха станали по-сиви и по-студени през последните месеци, сега тя усещаше, че леко зъзне под погледа му, който едва я различаваше от съседните гърбове.

— Как си? — попита той. — Искаш ли да та поръчам една ментовка?

— Не ми се пие алкохол — отвърна тя.

Наистина през последната седмица просто не можеше да понася алкохол, тогава още не знаеше причината.

— Това не е алкохол — отвърна младежът. — То е нещо съвсем леко, като глътка полски въздух.

Криста го погледна — тия думи съвсем не бяха в делничния му стил.

— Добре — съгласи се тя.

Докато чакаха мълчаливо питието, Криста първа се обади:

— Нещо ми се виждаш умислен?

Погледът му внезапно се оживи.

— Знаеш ли — започна той, — днес ми се стори, че за пръв път прогледнах, макар и с едното око.

— Прогледнал си? — попита тя недоверчиво.

Но той не усети тона й.

— След няколко месеци сизифовски труд. И най-сетне като че ли намерих някакъв път. Хайде, да не е път, нека е пътека, нека е нишка. Но сега просто виждам някаква цел. Може да е много малка, но все пак е цел. Страшно е неприятно да вървиш като сляп през гора, в която нито едно дръвче не ти е познато.

Отново метафора. Какво го бе прихванало днеска? И какво значение има неговата сляпа гора като тая вечер, пък и снощи, пък и миналата вечер на масата всъщност са били трима.

— Днес бях в поликлиниката — каза тя.

— Виждам нещо и още не мога да разбера какво е то — продължи младежът. — Ами ако е мираж? Миражите сега не са само в пустините…

— Да — каза тя.

— Ти обичаш ли да решаваш ребуси?

— Не — каза тя. — Нито ребуси, нито задачи. Мразя дори половин неизвестно, та камо ли три неизвестни.

— Няма нищо по-интересно от ребусите… Сега знам само една буква — втората или третата по хоризонтала.

— Сигурен ли си поне в тая буква? — запита тя. Лицето му съвсем се промени — сега напълно си приличаше на онова живо и приятно лице, с което бе свикнала. Дори погледът му стана някак особено ласкав.

— Ето в това е цялата работа — възкликна той. — Тая буква идва от една дума по вертикала. Това е отдавна известна истина, както се казва — не подлежи на съмнение. Ако открия думата по хоризонтала и известната буква не съвпадне — това ще бъде чудесно. Разбираш ли ме? — попита той оживено.