Нощем с белите коне

И наистина, щом изпи кафето, тя стана. Изглеждаше много стройна в лилавата си рокля от трико, но цветът бе малко силен за бледото й лице. Това леко я състаряваше, пастелните тонове повече й приличаха.

— И тъй — до утре — каза академикът. — Най-добре привечер — към седем часа. За да има време да поговоря с момчето.

Изпрати я до антрето, любезно й подаде чадърчето. И тук за пръв път видя отблизо очите й — избледнял син цвят, почти гълъбов, никакво усещане за жизненост. Очите на собствената й дъщеря бяха много поживи и чувствителни. И никакъв дъх на парфюм, нищо освен слаб мирис на сапун може би. Все още можеше да разчита на своя патрициански нос, колкото и да бе изтънял. В хола срещна сестра си, тъкмо изнасяше сервиза.

— Много симпатична жена — каза тя подло. — И я познавам отнякъде. Как се казва?

— Обретенова, струва ми се.

— Ами да, разбира се, Мария Обретенова!… Жена с характер!

В нейната уста това прозвуча едва ли не заплашително. Може би наистина си го имаше, но всичко бе скрито под гланца на безукорно възпитание. Какво ли всъщност искаше да каже сестра му? Не, никога не би се изложил да я запита. И се свърза със Сашо едва когато тя си отиде. Гласът на младежа му се стори някак разсеян и отдалечен, сякаш не говореше с вуйчо си.

— Добре — ще дойда — отвърна той кратко и затвори телефона.

Може би ставаше нещо с това момче, не беше идвал от няколко дни. И преди това му се виждаше някак прекалено самовглъбен и разсеян. Смяташе, че се дължи на работата му, но дали това бе истинската причина? И неговата собствена работа днес не потръгна особено, макар че материалите бяха интересни. Световната биологична мисъл все още коментираше резултатите от йелския симпозиум. За пръв път тук-там се чуваха гласове, че опитите на Уитлоу заслужават повече доверие. Какво доверие и защо? — Никой не желаеше да се уточни. Само тоя непрокопсан прелъстител ли бе улучил така точно истината? Изобщо момчето не можеше да се оплаче от резултати — идваха си, когато ги чакаше и когато не ги чакаше. Но Криста беше още дете, майка й имаше право да се тревожи. Майка и!… Мъчеше се да я изпъди от ума си и не успяваше. Сякаш все още я виждаше в онова кресло; по-далечното, с кръстосани глезени като провинциална ученичка. Погледът й беше спокоен, но малко унил. Или малко безпомощен. Или малко примирен. С характер! Какъв характер? Все пак и това е характер — да умееш да понесеш. Спомняше си жените от противовъздушните скривалища, когато над тях минаваха с гъгнещ тътен американските „летящи крепости“. Такива бяха очите им. А мъжките бяха малко по-диви и по-уплашени, много по-ужасени и жалки. Това също си спомняше.

Към четири часа небето така се смрачи, като че ли всеки миг над града щеше да премине с тътен небивала буря. Някъде в далечината тежко и глухо бумтяха гръмотевици, сякаш от време на време удряше някаква гигантска камбана, задушена от гъстата пихтия на облаците. Замириса остро на колендро, но град не падна, градушката навярно бе ударила някъде в подножието на планината. Облаците се поиздигнаха, дъждът шибаше побеснял сухата земя с острите си камшици, безпомощен да изтръгне от нея дори най-малкия стон. През милионите години старата търпелива земя бе видяла много по-страшни неща. Най-сетне всичко се успокои, само вадите край тротоара все още шуртяха и заливаха каменния гръб на улицата. Урумов стоеше натъжен пред отворения прозорец, целият потопен в спомена, всъщност какъв спомен, само една обезцветена картина, мъртва и неподвижна. Беше още дете, живееха в голямата жълта къща. Валеше слаб дъжд, след като бе преминала бурята, водните мехури се пукаха в черните улични локви. Точно срещу тях бе спряла каруца, впрегната със стар кокалест кон. Именно тоя кон не можеше да забрави, връщаше се непрекъснато в спомените му, макар че бяха минали много десетилетия. Бе отпуснал ниско към земята тъмната си глава, от мършавия му гръб се вдигаше полупрозрачна пара. Стоеше тъй, неподвижен, унил и така отчаяно забравен, че момченцето дори не разбра как сълзите неусетно потекоха по лицето му. Когато отново се реши да погледне навън, дъждът бе спрял, товареха каруцата с овехтели мебели. Внезапно конят обърна глава и го погледна като човек — едното му око бе бяло и мъртво. Може би тихо му благодареше за пролетите сълзи, единствените сълзи в нерадостния конски живот. Последното, което запомни, бе котката, която се бе свила неподвижна на перваза на отворения прозорец. Каруцата и хората отдавна си бяха отишли. Изглеждаше много отчаяна, но не мяукаше, може би нарочно се бе скрила, за да не я отмъкнат със себе си. Беше жълта котка с малка тигрова главичка, след това я бе виждал много пъти из двора. Навярно новите стопани я бяха изпъдили, живееше изоставена, когато прекосяваше тичешком улицата, не поглеждаше никого и нищо. Момченцето често й оставаше храна край кофите за боклук, повечето от жал към врабчетата, които тя непрекъснато дебнеше по покривите на къщите.

Сашо дойде точно в седем, когато дъждът бе съвсем спрял. Не изглеждаше весел, макар че в погледа му прозираше едва-едва спотаеното любопитство. Винаги, когато го търсеше вуйчо му, ставаше нещо. И сега стана, разбира се, макар че тоя път всичко се стовари на гърба му.

— Знаеш ли къде е Криста? — запита академикът направо.

Младежът трепна, в погледа му се появи тревога.

— Не знам — отвърна той кратко.

— Заминала е в Казанлък, при леля си.

Малък лъч на облекчение и нищо повече. Радваше се, че не е тука? Или просто се бе успокоил след мъчителната неизвестност.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Ще ти обясня, разбира се. Но ще ми разкажеш ли по-напред какво е станало между вас?

И Сашо му разказа подробно всичко, което се бе случило. Когато най-сетне свърши, вуйчо му стана и мълчаливо отиде до прозореца. Навън покривите на къщите все още тъмнееха от дъжда, над тях като зелен стъклен абажур светеше небето.

— Всичко разбрах — отвърна най-сетне вуйчо му. — Само едно не ми е ясно — обичаш или не обичаш това момиче?

— Според тебе това ли е най-важното? — запита намръщен младежът.

— А кое?

— Преди всичко човекът трябва да бъде човек. А другите неща все някак могат да се оправят.

И понеже вуйчо му нищо не отвърна, той добави нервно:

— Сега съм разколебан, разбира се. Как да живееш с човек, на който за нищо не можеш да разчиташ. Та той може да те остави насред пътя.

В себе си академикът съзнаваше, че е точно така.

— И все пак Криста е много мило момиче! — каза той. — А характерът с годините се калява.

— Или пък разрушава докрай.

— Не вярвам — каза вуйчо му. — Според мен тя изобщо не подлежи на ерозии — нито душевни, нито физически. Защото е направена от много благороден метал.

— Може би! — измърмори мрачно младежът. — То затова пък тоя метал се топи при минимални температури. Или направо сублимира. Както стана вече няколко пъти.

— А детето?

— Там е цялата работа. Тя не го иска това дете дори повече и от мене. Тогава на кого е притрябвало.

Урумов просто го зяпна — така жестоко и чуждо му прозвучаха тия неочаквани думи.

— Засрами се! — каза той строго. — За дете така не може да се говори.

И с това разговорът им някак естествено завърши. Те изобщо не се разбраха, може би за пръв път, откакто бяха започнали да разговарят сериозно помежду си. Скоро младежът си отиде тайно разярен, че в цялата тая история се бе намесила и нейната истерична майка. Може би от нея идваха всички беди, от нейното възпитание най-малко. Урумов остана сам, съвсем разстроен. Какво можеше да каже утре на майката, освен да разстрои и нея?

Тая нощ той трудно заспа. Когато от едно кълбо се подават много краища, никога не знаеш с кой да започнеш. Тогава той започна да опитва всички един по един, но до нищо не стигна. Кълбото все повече се оплиташе и объркваше, той го захвърли ядосан. Тъй и заспа, а на сутринта се събуди сърдит и на двамата, но като че ли на Криста повече. Това зайче се оказа всъщност една най-обикновена маймунка. И скачаше много височко на всичко отгоре, не можеше да я хване дори за хилавата, ръждива опашчица. В края на краищата, когато двама души са се събрали заедно, трябва да умеят да се търпят и изслушват. Чувствителността не е извинение за всички случаи.

Сутринта Урумов отново се зарови в материалите на симпозиума. Недоспал, той усещаше че те го дразнят. Нима е толкова трудно да се досети човек защо повечето от противовирусните ваксини са неефикасни. Ами организмът на човека не реагира срещу тях по същите причини, по които не реагират и срещу самите вируси. Той ги смята за част от себе си. За да се получи някаква реакция, освен всичко друго трябва да се появи и дразнителят, чиито антитела са сходни на вируса. Едва тогава вирусите се разграждат и стават уязвими за атаките на организма. Но неговите колеги подминаваха като слепи тая възможност, позоваваха се на успешните ваксини като тая срещу полиомиелита например. Да, но повечето от тях не бяха виждали снимките на академик Добози на живите и мъртви вируси на тая коварна болест… Сам той веднага бе разбрал, че…