Нощем с белите коне

Академикът три пъти подред прочете писмото, макар че смисълът му бе съвсем простичък. След това извади от речника единствената дума, в която не бе напълно сигурен. Нищо в писмото не се промени, то си остана същото. В крайна сметка най-простите неща като че ли са най-непонятни, мислеше той. На пръв поглед най-просто от всички фигури е сферата — няма ни стени, ни ръбове, ни ъгли. Но именно за това е най-сложната и най-трудно се поддава на измерения. И когато една сфера докосне друга сфера, те прието остават непознати помежду си — толкова незначителен е контактът.

Писмото бе пристигнало вчера, но Урумов го загуби някъде между вестниците. И днес случайно бе попаднало под погледа му и той го отвори. Обикновено тъй става в живота, човек налита като сляп само върху бедите. Спа неспокойно тая нощ, но се събуди с чудесно настроение. Някъде гукаха гълъби и това внезапно му напомни неделните утрини във Вършец, когато ходеше там през ваканциите. И тогава ставаше рано, стъпваше бос на голите хладни дъски, ослушваше се щастлив за своите гълъби-преметачи, които сито се обаждаха на покрива. Тогава не свистяха гуми и не скърцаха зловещо автомобилни спирачки. Но тия звуци той изобщо не чуваше, особено когато имаше нещо на ума си.

И къде ли се губи това момче? Ангелина, която шумолеше нещо в кухнята, му бе казала, че ще дойде. Струваше му се, че всичко ще се превърне в реална действителност едва когато го научи и той. Защото може би само племенникът му на тоя свят бе напълно реална действителност. Но Сашо се бавеше, новината заплашваше Да изстине. От дете знаеше, че топъл геврек и студен геврек са две съвсем различни неща. И все пак, ако се замисли по-дълбоко човек, каква новина е това? Може би само една надежда и нищо повече. Най-сетне към осем часа навън се позвъни, академикът отиде сам да отвори. Сашо, гладко избръснат и свеж, го погледна внимателно. Или може би малко учудено. Толкова ли се бе изменило лицето му?

— Ти в колко ходиш на работа? — попита шеговито вуйчо му.

— Горе-долу по това време.

— Не е ли малко късничко?

— Директорът случайно ми е приятел — засмя се младежът.

Влязоха в кабинета, всеки се разположи на мястото си. Младежът беше сигурен, че ей сега, след малко, ще чуе някаква хубава новина. Нямаше нужда от интуиция, видът на вуйчо му бе съвсем красноречив. Той бръкна в бюрото си и извади оттам лист хубава, плътна хартия.

— Прочети това!

Сашо взе писмото. Бе написано на официална бланка с изряден чист шрифт на пишеща машина. Буквите бяха светлосини и много приятни. Сашо най-напред погледна бланката — биохимическата лаборатория на Корнуелския университет в Щатите.

— Я по-добре аз! — каза нетърпеливо академикът. — Сам ща ти бъде по-трудно да се справиш с превода.

Сашо му подаде обратно писмото.

— Уитлоу не е ли в Корнуел?

— Точно тъй — отвърна вуйчо му. — Писмото е лично от него.

— Значи те изпревари все пак? — попита учуден младежът.

— Сега слушай внимателно! — каза академикът и зачете бавно:

„Уважаеми академик Урумов,

Преди няколко дни прочетох с голям интерес английския превод на вашата статия, отпечатана в списание «Простори». Фактът, че е напечатана не в научно, а в литературно списание, ни най-малко не омаловажи в очите ми нейната стойност. Даже напротив. Известно е, че съвременните учени са прекалено предпазливи и казват само част от това, което знаят или допускат. И предполагам, че нарочно сте избрали това списание, за да можете да се изкажете по-свободно. Искам да ви уведомя, че вашата статия ми направи изключително впечатление. И това не е случайно. Лично аз доста дълго време се занимавах с тоя проблем, предимно от гледна точка на биохимията, и тия мисли, които споделяте в списанието, никак не ми са чужди. Казвам това не за да оспоря приоритета на вашата хипотеза. Вие сте имали кураж да я публикувате преди мене, с увереност и категоричност, които ви правят чест. Може би ви е известно, че наскоро на симпозиума в Йел аз много внимателно подхвърлих на колегите някои мои наблюдения и опити в това отношение. Моите идеи бяха посрещнати доста враждебно, главно защото все още нямам достатъчно доказателства, макар че и тия, които имам, мъчно биха могли да бъдат оспорени.

Ето защо вашата статия така ме зарадва, Може би ние сме единствените на света, които споделят тая безумна идея. На мен ми са известни много добре всички ваши трудове, нашата информационна служба има нареждане да превежда всеки ваш ред. За съжаление тая ваша статия ми бе убягнала досега, защото ние естествено не следим литературните списания. И тая сигурност и вътрешна увереност, с която е написана, ми подсказват, че не всичко от вашия опит ми е известно. Аз ви предлагам, уважаеми господин Урумов, да продължим съвместно нашата работа при пълно зачитане на предимствата, които имате. Лаская се от мисълта, че моите специални познания по клинична биохимия ще допълнят вашия великолепен опит по микробиология и вирусология. Искам освен това да ви кажа, че Корнуелският университет в момента монтира уникална ултрацентрофуга, която може да изиграе решителна роля за нашите научни опити. И ако успеем, няма съмнение, че човечеството ще спечели за своето съществуване много повече от всяко друго откритие на нашата наука през последния век.

И тъй, очаквам вашия отговор. И понеже съм по-млад от вас, готов съм аз да направя първото пътуване до София.

С дълбоко уважение ваш: Харолд Уитлоу“

Урумов се облегна на стола си, високото право облегало, тапицирано в тъмновинено кадифе, великолепно изразяваше тънкия му спокоен профил.

— Е, какво ще кажеш? — попита той предпазливо.

— Страшно е? — отвърна младежът.

— Кое е страшно? — усмихна се едва забележимо вуйчо му.

— Всичко е страшно, особено центрофугата!

Беше много възбуден, ноздрите му потрепваха като на хванато в капан малко зверче.

— И представи си, че е наистина уникална? Сега работите слепешката, главно това ви бави… Ти никога не си имал свестен материал…Ас тая центрофуга, кой знае, току виж, откриете вирус на рака. В човешкия организъм, искам да кажа… Това ще бъде като земетресение.

— И още по-страшно! — отвърна Урумов и внезапно усети някакви смешни момчешки тръпки по гърба си.

— Вуйчо, ти не можеш без биохимии като него… Макар де навярно си го изпреварил в тая област. И Флеминг нямаше да стигне до нищо, ако не се бяха намесили химиците.

— По принцип си прав — кимна академикът. — Но и Аврамов не е за подценяване.

— Кой казва!… Но не е лауреат на Нобелова награда.

— Фирмата не е най-важното, мойто момче.

— Как да не е важно? — едва не се ококори младежът. — С тая фирма ти ще ги изпотрепеш. Изведнъж ще ти се отворят всички врати. И всички опоненти ще почнат да се въртят като палета в краката ти. Академикът се засмя.

— На мое място ти как би постъпил с тях?

— С палетата ли? Един камък на врата — и в реката.

— Напълно в твоя академичен стил! — каза Урумов.

Но младежът сякаш не го чу, лицето му изведнъж загуби радостното си оживление.

— Вуйчо, а всъщност ние какво имаме насреща? Освен моите измишльотини в списанието, разбира се.

— Много добре знаеш какво!

— Искам да кажа — освен това, което досега си печатал.

— Аз доста отдавна не съм печатал — отвърна академикът. — Така че фактически той не знае дори половината от това, което съм постигнал.

Лицето на младежа отново се озари.

— Смяташ, че няма да го разочароваме, така ли?…

— Зависи какво чака от нас!

— Какво може да чака?… Ако съдя по неговото изказване…

— Не бива да съдиш по неговото изказване. В техния свят идеите се купуват и продават като вещите. Никой не вади на търг това, което не желае да продаде.

Младежът се замисли дълбоко.

— Мисля, че те разбирам — каза той. — А това означава, че за да не бъдем глупави, и ние трябва да купуваме и да продаваме.

— Всъщност тия работи мен лично не ме засягат — отвърна вуйчо му. — Нямам никакво желание да търгувам. Но като български учен длъжен съм да държа за името на нашата наука.

— А имаш ли нещо ново през последните месеци?

— През последните месеци чаках главно да ми зададеш тоя въпрос.

Младежът се смути. Вуйчо му бе прав, разбира се, едва сега разбра колко се бе изложил. И това беше напълно в характера му — всяка работа трябва да се гони докрай! И естествено не коя да е, а неговата собствена работа.

— Вуйчо, ако ме беше взел при себе си…

— Знам, знам! — прекъсна го академикът. — А не разбираш ли, че нарочно съм ви поставил на фланговете… Анибал може да излезе още веднъж прав.

Изобщо изглеждаше в добро настроение. И не само тая сутрин. Не знаеше къде е началото, но чувствуваше, че всичко в него се е възродило. Цялата му вътрешна енергия, която през последните години изтичаше през някакви невидими пролуки, сега отново се бе концентрирала в спокойни и сигурни действия.

След като Сашо си отиде, той се свърза със Спасов. Макар да беше още началото на деня, оттатък се обади слаб, уморен недружелюбен глас — кой е?