Нощем с белите коне

Урумов усещаше сам, че това е наистина така. И все пак негодникът като че ли предизвикваше някакво съчувствие у него, почти до границата на състрадание.

— Спасов не е толкова лош човек — отвърна академикът неохотно. — Например не е завистлив, не е коравосърдечен, не е злонамерен. И защо всъщност един математик трябва да разбира от биология?

— Длъжността го задължава! — каза малко нервно младежът. — А невежеството го прави безпомощен. Според мен той е един възпитан, любезен и наистина добронамерен некадърник.

— Та ти изобщо не си го виждал! — каза недоволно академикът.

— И дано съдбата никога не ме срещне с него! — отвърна с досада младежът.

— Да, но ще те срещне навярно. И ще му се усмихнеш много любезно.

— Толкова по-зле и за мен, и за съдбата!

— Не бива днес да си разваляме настроението с празни приказки — каза Урумов. — Ще ти кажа една проста истина, мойто момче. Никога не спори и не воювай с некадърници… Иначе ще се изравниш с тях.

— Не е точно така! — каза намръщен младежът.

— За съжаление точно така е… Те са ужасно витални, когато бранят интересите си. И много изобретателни в нанасянето на контраудари. Тъй че ще се оплетеш в една партизанска война, която непременно ще те погуби!

— Ти видя как аз воювам! — отвърна младежът. — С техните методи!

— Хайде да оставим тоя неприятен разговор! — предложи пръв академикът. — И да отидем да вечеряме някъде…

— Ами да отидем — съгласи се младежът и усети как сърцето му лекичко се сви.

Той нямаше тая вечер среща с Криста — и не по негова вина. Беше се случвало и друг път да не могат да се свържат, но винаги се намираха на своята вечерна явка — в сладкарницата. Той беше сигурен, че Криста и тая вечер ще отиде там. Но не беше сигурен дали сам трябва да го направи. Снощи се бе държал почтено, разбира се. Бе й казал това, което един сериозен мъж трябваше да й каже. Наистина не бе подскочил от удоволствие. Но и самата тя не изглеждаше чак толкова очарована. Какво искаше всъщност от него? Не може току-тъй да офейка под носа му, без дума да каже. Нека остане една вечер свободна — да поразмисли малко, да потърси истинските вини.

И той отиде с вуйчо си. Докато крачеше по тъмните улици, сърцето му все още бе свито. Мълчаха и двамата. Вуйчо му е прав, разбира се. Сам той никога не бе се унизявал да спори и да воюва с нищожни хора. И сигурно така бе запазил себе си. В края на краищата още Христос го е казал: „Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци.“ Живите трябва да дружат с живи. Сега нека и тая маймуна прекара без него една вечер, та да разбере дали е хубаво. В края на краищата клин клина избива, няма друго спасение.

А през това време Криста наистина чакаше в кафе-сладкарницата с пребледняло лице, тъй като палеше цигара от цигара. Чувствуваше, че ще й прилошее от толкова цигари, но упорствуваше, все по-нервна и неспокойна. Изпи един чай, след това втори. Сашо все не идваше. Не дойде нито Донка, нито Кишо. Прехвърли отново крак върху крак, помисли да си поръча коняк, но не посмя. Беше толкова нещастна, че всички, които влизаха вътре, подминаваха масата й, макар че сладкарницата беше претъпкана. Най-после някакъв пиян глупак с палто като горнище на пижама седна край нея и се опита да я заприказва. Криста не издържа, стана и си излезе.

Чувствуваше се безкрайно обидена и изоставена. Никога досега не бе изпитвала това унизително чувство. И нямаше как да го изпита под бдителната закрила на майка си. Сега Криста бързаше към дома си, усещаше, че едва сдържа мъката и сълзите си. Дано тя си е в къщи, но да не разбере, да не усети, това е най-важното.

Майка й наистина се беше прибрала. Едва ли не от прага Криста се хвърли в прегръдките й и безутешно се разрида. Майка й се досещаше каква може да бъде причината, но мълчеше, не питаше. Само леко я галеше по косата, чакаше да се успокои.

— Какво е станало, мойто момиче? — запита тя най-сетне.

— Тая вечер той не дойде! — изхлипа тя.

Ами естествено, какво друго!

— За пръв път ли?

— За пръв път — отвърна тя. — Съвсем за пръв път.

— И тъй да е, не бива да бързаш. Може нещо да му се е случило. Доколкото знам, той има ангажимент ти към вуйчо си.

— Не е това! — каза тя отчаяно. — Ако беше туй, щеше да ми се обади по телефона.

— А не ти ли минава през ума, че може да няма такава възможност.

— Как тъй да няма?

— Ако го е прегазила някоя кола например! — отвърна тя с лек укор. — Или дори моторетка!

— Нее! — изплака момичето. — На него такива работи не му се случват.

И отново скри лицето си в прегръдката й. Нищо, нека си поплаче, това е съвсем, съвсем неизбежно. Никого не е подминавала на тоя свят горчивата любовна мъка, най-горчивата от всички, най-безутешната. Нека плаче, може би това е хубаво. Щом е неизбежно, по-добре е да почне от дреболии. Ако наистина е дреболия. Но тя трябва да свиква, защото иначе ударът може да дойде внезапен и страшен, както бе дошъл при нея. И да я намери съвсем неподготвена.

Скоро Криста си легна. Вечерта беше много топла за началото на юни, лежеше отвита, малко поуспокоена. В кухнята равномерно и сънливо бръмчеше пералнята, майка й обикновено переше вечер, след като си привърши всички други работи. Пък и нека я остави малко сама, да посъбере чувствата си. Но Криста не събираше чувствата си, събираше самочувствието си. Защо наистина трябва да прилича на всички тия глупави женски патки, които си въобразяват, че всеки мъж е единствен и в никой случай не може да се повтори. Всъщност единствена и неповторима е само тя и нейна та майка, разбира се. Всичко друго е безлично множество.

И той е някъде в това безлично и равнодушно множество. Така мислеше тя през тая задушна нощ, но когато на другия ден се срещнаха в бюфета на ректората, тя го различи само за миг в набъканата с момчета зала. Двамата се приближиха един към друг усмихнати и виновни, едва-едва враждебни, малко обидени — това е всичко. А иначе един външен наблюдател едва ли би разбрал, че между тях е назрял някакъв много лош цирей.

6

Не винаги денят се познава от сутринта. Днес утрото бе много сухо и топло, като в истински летен ден, целият квартал ухаеше на разцъфнали липи, обаждаха се гугутки, в кварталната градинка три бронзови момченца държаха някакъв грамаден шаран без опашка, който бълваше вода като луд, вместо да я гълта, както правят обикновено шараните. И небето бе съвсем ясно, непрозирно, с усещане за порцеланова хладина. Но колкото и да е чисто небето, ако изведнъж изчезнат мравките, това означава, че след няколко часа непременно ще завали дъжд. В апартамента, разбира се, нямаше ни мравки, ни мравуняци, така че Мария нямаше по какво да се ориентира. Пък и Криста шеташе из стаята в най-добро настроение, тъкмо прибираше багажа си. Вярно е, че се опитваше да изтананика нещо, което приличаше на „Дона е мобиле“, и все не успяваше. Точно тая подробност изпусна Мария, всъщност това бяха мравките. Криста сложи в четвъртитата чанта пижамата си, пантофките, някои тоалетни принадлежности. И три чифта гащички. Ето това бяха мравките, които Мария не видя.

— Майко, аз отивам! — обади се високо момичето.

Майка й беше в банята, тъкмо бе натопила в леген с хладка вода домашна прежда.

— Не си закусила! — отвърна тя.

— Ще закъснея, майко, много те моля.

— Дума да не става! — каза категорично тя.

Криста се омърлуши. Може ли да обясни, че са й казали да не закусва?

— Ами добре — отвърна момичето и потегли към кухнята.

Проблемът не беше много сложен, важно е всичко да стане незабелязано. Най-напред обели едното яйце, зави го в парче вестник и го пъхна в чантата си. След това постъпи така и с другото яйце. Колкото до чая — защо пък да не изпие половин чаша? За чай нищо не са й казали. Когато стана от масата, отново се появи майка й.