Нощем с белите коне

Колкото и да бе странно, той изведнъж разбра. И му се видя в тоя миг съвсем невероятно и грозно, някаква нечовешка и нелепа обида към паметта му — обида на човек с болен ум.

— Това не може да бъде! — каза той глухо. — Ти не си на себе си!

Тоя път не му отговори, само се разплака, както не бе плакала досега. Просто не плачеше, а цивреше, лицето й бе станало и грозно, и смешно едновременно, приличаше в тоя миг не на възрастна жена, а на момиченце, което по някакъв ужасен начин е загубило майка си. И отново тръгна по алеята. И той вървеше заедно с нея, или по-точно половин крачка след нея, все още зашеметен от думите й. Сега, когато вече не беснееше, а плачеше, така дълбоко покъртена и нещастна, той започна да прозира страшната истина. Не, не си е въобразила! Навярно знаеше нещо, което никой друг не знаеше. И бе преживяла тая смърт, както никой не бе я преживял. И изведнъж в главата му нахлуха хиляди малки спомени от вчерашния ден и от днешния, най-много нейната безутешна скръб, която така силно го бе развълнувала, без да има възможност нито да помисли за нея, нито да си я обясни. И изведнъж изтръпна, като пред нещо свръхестествено, и въпреки тежката жега, гърбът му сякаш се вледени. Изминаха тъй двамата, майка и син, десетина крачки, после той се опита да я улови подръка. Тя само се дръпна и още по-силно се разрида. Но той усещаше в себе си, че тоя внезапен поток от сълзи бе залял яростта, бе угасил омразата. Сега тя беше просто нещастна и нищо друго.

— Помисли си, майко! — заговори той тихо. — Откъде мога да знам? Та аз изобщо никога не съм ги виждал заедно!

Тя внезапно спря, погледна го и му зададе тоя въпрос, който от два дни сякаш изгаряше съзнанието й:

— Те откога се познават?

— Не знам точно!… Но много отскоро… От десетина дни навярно.

Като по чудо тия прости думи, които за него не означаваха нищо, сякаш я изпълниха с облекчение, тя притвори очи, А може би е прав тоя нещастник, всъщност откъде може да знае, ако всичко е станало в тяхно отсъствие?

— Нищо! — каза глухо. — Но което ти казах — туй е истината!… И моля ти се повече не ме питай, друго нищо няма да чуеш от мен.

Те тръгнаха отново напред, силното слънце приличаше в черните им отеснели дрехи. Изведнъж се почуствува ужасно жаден, езикът просто залепваше на небцето му. Вече настигнаха процесията, хората вървяха на малки групички, все още леко приведени и мълчаливи. Но никъде в разреденото множество, разтегнато по дължина на алеята, той не зърна двете жени.

— Сега се успокой! — каза младежът, — Ще поканя, когото трябва!

— Добре! — отвърна майка му тихо. — Но ако тя не иска да дойде, не настоявай!… По-добре е да не дойде, тъй ще бъде по-леко за всинца ни.

Но тя дойде. И дойдоха много повече хора, отколкото Ангелина, очакваше. Бяха повече мъже, не познаваше почти никого. Но Ангелина не беше човек, когото можеха с нещо да изненадат. Тя се разшета бързо, настани всички. Беше й олекнало след сълзите и грозната сцена, която бе устроила на гробищата, чувствуваше се малко гузна, не смееше да погледне към сина си. Искаше й се с много шетане и с много грижи да заличи издъно всичко, което се бе случило. Мария се опита да й помогне, но Ангелина я настани на малката масичка в хола, редом с дъщеря й. Голямата маса според нея беше само за официални хора.

— Не се безпокой! — каза тя. — Има кой да помага. Наистина имаше кой — дойдоха трите съученички на Наталия, които бяха на погребението й. Ангелина ги напъха скришом в кухнята и ги помоли да и помогнат при сервирането. Те просто подскачаха от радост, че могат да минат за вътрешни, веднага се заеха с чиниите и сандвичите. Биваше си ги за траурни сервитьорки с техните унили лица и черни дрехи. По едно време позвъни Логофетката, но Ангелина сърдито затръшна вратата под носа й. Тоя дом бе дал достатъчно жертви, не биваше повече. И зловещата жълтоглава птица заподскача надолу по стълбите. Не изглеждаше кой знай колко обидена, не й се случваше за пръв път.

Сашо седеше на същия стол, на който преди една година седеше вуйчо му. Изглеждаше успокоен, само по-мълчалив от обикновено, но някак разсеян, сякаш умът му беше зает с нещо друго. От двете му страни бяха седнали Спасов и Аврамов. За негово учудване, след всичко преживяно, Аврамов изглеждаше много по-спокоен, дори по-приказлив. Фактически като че ли той играеше ролята на домакин в осиротелия дом, опитваше се да поддържа разговора. Навярно не му беше много лесно, но усещаше, че младият му колега сега не е в състояние да направи нещо повече. В една от малкото паузи младежът се обърна към Спасов:

— Прощавайте — каза той, но както разбрах, вуйчо ми вас последен е посетил.

— Да, беше при мен — кимна едва забележимо Спасов. — Час-два преди смъртта си.

— Как ви се видя?… Всъщност той е бил в прединфарктно състояние.

— Не бих казал! — измърмори неохотно Спасов. — По-скоро с някакво предчувствие за смърт, макар и по-далечна… Но по тоя въпрос ще поговоря друг път с вас, тук не му е мястото.

— Не ви ли каза нещо по-особено?

Двамата се спогледаха за мигновение, в тоя момент имаха съвсем различни мисли в главите си. Младежът обаче мислеше за своите мишки.

— Говорихме за срещата с Уитлоу — отвърна Спасов, тоя път съвсем неохотно, почти мрачно. — Аз ще ви извикам да се разберем. Но едно нещо искам да ви предупредя още отсега — не се демобилизирайте. Доколкото зависи от мен — срещата с Уитлоу ще се състои. Ще я проведете двамата с Аврамов.

— Благодаря ви — каза младежът.

От мястото си той много добре виждаше Криста и майка й. Следеше ги незабелязано, откакто бе седнал на тая маса. Те почти не си говореха, не посягаха към яденето, компанията им предимно женска, сякаш ги измъчваше. Колкото повече я гледаше, толкова повече младежът вникваше в сърцевината на това, което в началото му се бе сторило така невероятно и грозно. И той разбра, че ако е имало нещо съвсем грозно в цялата тая история, това са били навярно собствените му мисли. Ставаше все по-тъжен и нещастен, все по-корава и хладна чувствуваше в стомаха си тая противна вещ. Навярно никога нямаше да се избави от нея, тежеше в утробата му като проклятие.

Криста се наведе до ухото на майка си:

— Майко — каза тя, — много се уморих!

— Трябва да търпиш, мойто момиче.

— Нали търпях досега?

— Трябва да търпиш докрай — каза майка й. — Навярно това ще бъде твоят дом. Трябва да свикваш с удобствата и несгодите му.

— Искам само да си полегна — за половин час… Още съм изтощена…

— Добре — каза майка й.

Тя се посъветва с Ангелина, после я заведоха в спалнята на Урумови. Но като видя леглото, тя изведнъж се досети:

— Майко, тук е лежал той!

— Кой? — трепна Мария.

— Вуйчо му!… Мене ме е страх!

Избелелият синчец в очите й сякаш се вледени.

— Засрами се! — каза тя. — Ако знаеш какво е срам изобщо!

— Прощавай, майко! — каза объркано момичето.

— Почивай сега! — добави сухо майка й. — И бъди спокойна, той изобщо не е бил пренасян мъртъв на това легло.

Тя излезе бързо, без да я погледне повече и се върна на мястото си. Сега всяка минута за нея беше мъчение, но тя чакаше. Беше длъжна да чака, тоя кошмар все трябваше някак да свърши. Някои от гостите наистина си отидоха. Опразниха се места, на които веднага се настаниха бившите съученички на Наталия. За една година нищо не се бе променило в тях, освен дето сега по-често пресягаха към чашките, отколкото към яденето. Навярно се бяха опиянчили по сватби и погребения, пиеха жадно като от извор, безцветните им лица леко порозовяха. Най-сетне младежът стана и неспокойно мина през апартамента. И Мария се беше оттеглила от масичката, сега седеше на канапето и мълчаливо гледаше навън. Вече се свечеряваше, гърбът на Витоша бе потънал в дълбока сянка. Младежът се страхуваше да я погледне, влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Въпреки всички грижи по погребението майка му го бе почистила почти основно, всичко светеше от чистота. Но сега бюрото му бе съвсем голо, нямаше никаква негова вещ там освен пепелникът и една изящна кристална вазичка, стройна като фигурка на голо момиче, само за единично цвете. През последната година майка му никога не бе я оставяла без някакво цвете, и сега в него бе сложен един съвсем свеж бял карамфил, оцветен с розово само около тичинките. Докато младежът го гледаше с натежало сърце, вратата зад гърба му се отвори и някой влезе вътре.

Той се обърна бавно и видя, че е Мария. Точно това очакваше. Тя стоеше до прага край затворената врата, видът й беше и смутен, и решителен едновременно. Навярно се бе издал с нещо, тя бе разбрала. Това личеше и по очите й. Не знаеше какво друго може да направи, освен да чака. И наистина тя първа му заговори:

— Прощавайте, че влязох тъй — без да почукам.

— В тая къща вие не бива да чукате — отвърна той.

Не искаше да вложи никаква скрита мисъл, но като че ли така излезе. Тя го погледна внимателно.