Нощем с белите коне

13

Всичко бе се развило така бързо, че Урумов не успя да го осъзнае. С мъка запази спокойствие, докато Сашо му обясняваше как се правят етюди. След това младежът излетя, като остави зад себе си нещо, което приличаше на напрежение пред електрическа буря. Както винаги, когато беше смутен или разстроен, академикът се изправи пред прозореца. Слънцето бе климнало силно на запад, по неравния гръб на Витоша едва забележимо проблясваха прозорците на планинските хижи. Само една-единствена мисъл го занимаваше сега — какво всъщност крие в себе си неочакваното събитие? Нещо много важно се бе случило, детето вече не съществуваше. При всички положения това означаваше край на нещо. Или начало на нещо, може би съвсем непредвидено. Но каквото и да беше то, чувствуваше, че още не е готов да го приеме.

А вчерашният ден бе все още толкова щастлив и спокоен. Просто я виждаше как идва срещу него с печурки в ръка, усмихната и ужасно горда от успеха си. После седнаха под рядката сянка на калината, която бе наронила по стръмния бряг белите си мъртви цветчета. Виждаха всичко като на длан — вира, младите тополи, водните лехи на рибарниците отсреща. Какъв хубав, безкраен ден, уморен да крачи задъхан в жегата. Сякаш бе приседнал до брега, водата, която идваше направо от върховете, миеше прашните му крака. Много му се искаше да задреме там, да заспи завинаги под ромона на реката. Да си остане един и същ във вечността. Наистина калината никога няма да върже своите червени гроздове и никога няма да узреят дребните ягодки. Но затова пък неговият ден ще бъде безкраен. Нямаше да има никакъв залез, никакво утре. Той се плашеше от всеки утрешен ден, от всяка стъпка в неизвестното. Не искаше нищо да се променя, всяка промяна му се струваше страшна.

Телефонът иззвъня, той трепна и се упъти към хола. Беше намразил тая черна слушалка, направена така, че да се държи колкото е възможно по-удобно и леко. Защо хората така глупаво се стремят да направят по-удобна всяка лоша вест, всяко нещастие, всяка смърт дори — електрическия стол или луксозното подземно скривалище. Все едно, нито лошата новина ще се разхубави, нито смъртта ще стане по-милостива. В мембраната бръмна малко дрезгав мъжки глас, той си отдъхна.

— Аз съм, професоре — Трифон. Обаждам ти се от уличния телефон.

Трифон се наричаше неговият стар, пенсионирай шофьор. Сега той бе дошъл със служебната кола на института.

— Добре, Трифоне, не си ли дошъл малко раничко?

— По-рано — по-сигурно… Докато прочета вестника, и…

Наистина, докато го прочете, може да съмне. Макар че четеше само „Новини“ и само малките обявления — от първото до последното. Особено покупко-продажбите — те най-живо го интересуваха. И над всяко от тях размишляваше дълго и с удоволствие — сякаш беше еднакво готов да купи и магнетофона, и рояла, и детската количка.

— А как са бъбреците? — попита за всеки случай Урумов.

— Кои бъбреци? А, бъбреците ли, болят ме малко.

Тая сутрин му се бе оплакал, че имал бъбречна криза в неделя, та затова не дошъл. Сега вече му стана съвсем ясно, че го беше излъгал. Нищо — хубава, благословена лъжа. Навярно беше препил предната нощ, какво друго. И какъвто си беше окаян самотник и вдовец, сигурно не е имало кой да го събуди сутринта. Снаха му никога не си правеше тоя труд, макар че живееха даром в апартамента му, построен с безброй дребни, шофьорски лъжи. Пък и защо да го буди, само да кашля и хърка в тоалетната.

— Добре, чакай ме, докато дойда — каза Урумов.

— Като топ съм! — отвърна усърдно Трифон.

Урумов затвори телефона и отново се върна при прозореца, Видът на близката планина винаги му действуваше успокоително, помагаше му да забрави времето. Но днес не особено. Много му се искаше да мисли за мъртвите бели мишки, но не успяваше. Да се разтревожи за тях, а нямаше сили. Днес всичко, което се отнасяше за утрешния ден, не го интересуваше.

Той не знаеше, че е осъден. Всеки човек е осъден, но името на неговата смърт бе точно определено. Той сам я бе срещнал преди повече от четиридесет години, без да я различи и познае. Беше я срещнал в същия тоя „Алказар“ с руските балалайки, с певачките, с овехтялото кадифе, с книжните фенери, с гирляндите, които скриваха опушения таван; в същия тоя ден, в който бе влязъл там, за да вечеря набързо; пред очите й, в самите й очи, в самата нея; там на масата с рубинените отражения на виното; с роклята от имитация на змийска кожа, с чревцата, с отровата. Отровата, която бе изпил с чаша шампанско. Никой не знае кога всъщност я вижда за пръв път — толкова много са лицата й и толкова невинни нейните страшни преображения.

Най-важното сега е да не мисли и спокойно да чака. Но това страшно чакане като че ли похабяваше нервите му, изпълваше с полумрак дългите слънчеви дни. Цялата сутрин бе прекарал в някаква тъжна унесеност. Не искаше да мисли за утрешния ден, макар че с радост си спомняше за вчерашния. Защо? Той знаеше много добре, че това, което свързва човека с миналото, по нищо не се различава от това, което го свързва с бъдещето. И двете връзки са еднакво яки и сигурни и най-важното — еднакво реални. Само слепият вярва, че истински ден е само днешният. Нека се успокои и отпусне. И той наистина се отпусна, отново го обхвана тая сънлива нежност, с която неотлъчно живееше през последните дни; с усещане за края на пръсти, които едва докосват лицето; с безсънни утрини в часовете, когато изгрява зеленикавата звезда. Не, не бялата, която се ражда от пяната на морето — неговата собствена, на бледия ален фон.

Кога го часовникът удари седем и половина, той седна зад бюрото си. Но напразно се опита да прелисти бюлетините, тънките брошурки на оризова хартия, известията. Чисто и просто нищо не виждаше — ни думи, но дори букви. Сега идваха най-трудните минути — тия, които се мъкнеха бавно и пълзешком като същински стоножки, колкото и да се стараеха с многобройните си крачета. Тя трябваше да дойде в седем и половина, обикновено закъсняваше няколко минути, не повече. Но сега изминаха десет, и тя все още не идваше. Изведнъж го обзе луда момчешка паника — да не се е случило нещо? Дали някой не се е обадил у тях за катастрофата на Криста? И тя да е полетяла като луда към Карлово? Но като помисли малко, той разбра, ч е това надали е възможно. Жена с нейното възпитание няма да тръгне, без да му се обади. Тя го уважаваше много повече, отколкото му се искаше. Защото все пак всяко уважение е известна дистанция.

Мария дойде в осем без четвърт. Изведнъж кабинетът сякаш се озари, всичко стана обикновено и просто. Беше много добре облечена, но му се стори малко умислена и тъжна. Защо пък, това не беше толкова лошо, при истинската радост човек винаги отива малко тъжен. Ако не за друго, поне от страх, че може да я загуби. Тя седна на далечното кресло и веднага му се усмихна.

— Знаете ли — каза Мария, — вчера толкова малко ходихме, а се чувствувам цялата разглобена.

— Тъй ли? — учуди се той. — Мене ми няма нищо!

— Ето видите ли? — каза тя зарадвана, сякаш очакваше точно това да чуе.

— И това не е от ходенето, разбира се. А дето висяхте половин час на опашката.

Тя се засмя, тоя път съвсем непринудено.

— Да, но пък кюфтетата бяха много хубави. И днеска си мислех за тях. И просто се чувствувам сита, честна дума ви казвам.

— Да не сте вечеряли? — попита той подозрително.

— Как тъй — като сте ме поканили на вечеря.

— Може да сте забравили.

Тя го погледна някак особено.

— Никога нищо не забравям. Може би това ми е най-лошото.

Да, трябваше да му го каже, беше си го заслужил. Най-добре да се промени веднага темата.

— Всъщност вие къде се храните? На стол ли?

— Как така на стол, нали трябва да готвя и на Христина.

— Ами например днеска какво си сготвихте? За обед, искам да кажа?

Тя се усмихна.

— Картофи на фурна.

Може би трябваше да каже — постни картофи на фурна. И да добави, че ги е отнесла сама на кварталната фурничка, тъй като нямаха електрическа печка.