Нощем с белите коне
Шрифт:
— Ще ви направя едно малко неочаквано признание, другарю подпредседател.
— Стига да е приятно! — каза с последна надежда Спасов.
— Надали!… Но зависи все пак как ще го възприемете.
— Ами да чуем…
И тогава съвсем бавно, със спокоен глас академикът му разказа кой и при какви обстоятелства е написал статията в „Простори“. Лицето на подпредседателя ставаше все по-смаяно, после все по-тъжно, докато накрая доби съвсем възмутен вид. Урумов неволно го съжали.
— Разбира се, в основата на всички негови изводи, на цялата хипотеза лежат моите научни трудове — каза той. — Сам аз съм се ръководил от подобни предположения в моята научна работа. В никой случай тя не е била произволна и сляпа. Но също така е вярно, че сам аз никога не бих се осмелил
— Това са глупости! — едва ли не кресна Спасов.
— Не, другарю Спасов, за съжаление това е истината.
— Каква истина? — кипна отново Спасов. — Можа ли един академик да говори така? Представете си, че някой ден наистина открият тая идиотска Машина на времето. Нима светът ще каже, че нейният откривател е Херберт Уелс? Защото с цялата си глупост и невежество той пръв е подхвърлил тая идея и тоя смешен термин. И писатели, и популяризатори, и разни тъпаци, които наричат себе си футуролози, бърборят какви ли не глупости. Това са дърдорковци, това не са никакви откриватели.
Спасов изглеждаше така твърдо убеден в своите думи, че академикът неволно си помисли: дали не си губи напразно времето? Не, не — трябваше непременно да намери някакъв мост към него, даже с цената на каквито и да е отстъпки.
— Моят племенник не е никакъв бърборко! — каза твърдо той. — А един изключително талантлив млад учен.
— Какъв учен? Хайде холан! Някакво момче — зряло-недозряло… И не разбирам защо ми разказвате тия неща!… Дори да са верни! Искате да поема аз моралната отговорност? Ако е само това — нямам нищо против. Но не бива да дрънкате никъде подобни глупости! Ако наистина уважавате труда си! Иначе само ще компрометирате една научна истина, която и без това няма кой знае колко приятели.
Урумов усети как изведнъж му олекна — той просто бе видял пътя. Сега нямаше да бъде толкова трудно и да прехвърли мост над внезапната пукнатина.
— Професор Спасов, мисля, че грешно сте ме разбрали. Та аз наистина не съм тръгнал да бия барабан на площада.
— Ами тогава защо? — попита умолително Спасов.
— Нима не разбирате? Аз нямам морално право да крия повече тая истина. Оставам всичко на вашата съвест. Вие сам ще прецените дали трябва да я споделите с някого!… И кога!…
— Никога! — заяви решително Спасов.
— Така си мислите сега!… Защото не вярвате в това откритие. Но когато то стане факт, който ще разтърси целия свят, вие ще разберете, че сте длъжник на истината. Но това не е най-важното, разбира се. Тая истина аз спокойно можех да споделя с хартията и да я скрепя със собствения си подпис. Всъщност друго ме доведе при вас.
— Но кое, моля ви се! — възкликна отчаяно Спасов.
— Ето сега ще разберете. Вие виждате — аз съм възрастен човек. И какво ще стане с моето дело, ако аз внезапно умра?
Спасов отново се начумери.
— Глупости! — каза той.
— Не са глупости! — възрази академикът тоя път много по-меко. — Ако вие знаете, че някъде има закопано имане, ще кажете това на някой съвсем доверен човек или поне на жена си. Всичко става на тоя свят, като изляза оттук, може кола да ме прегази. Тогава кой ще каже истината на света? Уитлоу? Та засега той е едва в нейното преддверие и търси нашата помощ. Разказах ви цялата тая история главно, за да разберете, че моят племенник е единственият човек, който познава най-дълбоко и най-пълно проблемите, с които съм се занимавал досега. Или по-точно, колективът Аврамов — Илиев, макар че според мен момчето знае повече и ще стигне по-далече. Те вече работят заедно и имат някои поразителни резултати. Уитлоу има какво да чуе от тях!
— Уитлоу ще разговаря само с вас! — каза твърдо Спасов. — И с никого другиго.
Академикът отново погледна неговите неспокойни пухкави ръце. Какво би могъл да удържи с тях? Нищо!… Освен
ако самите събития не го стреснат достатъчно. Или пък сам той — сега!— Разбира се, че с мен! — отвърна Урумов твърдо. — Но тук става дума за предвидливост. А това качество, изглежда, че ви липсва, другарю Спасов. Другите може и да не са ви казвали, затова ще ви го кажа аз, с цялата отговорност на моята възраст и звание. Вие сте добър математик, но лош администратор, другарю професор! С вашето ръководство сте забатачили доста от своите работи. Навярно и нашият институт щеше да пострада, но, слава богу, в момента е в добри ръце…
Спасов, който слушаше намръщен, се обади троснато:
— А по чие предложение? Искате ли да ви покажа документи?
И той започна да рови нервно и трескаво из бюрото си.
— Нищо, вярвам ви — каза уморено Урумов. — Изслушайте ме докрай, пък правете, каквото знаете. Ако стане нещо с мен, не бива да се осуети визитата на Уитлоу. Той е изключителен биохимик, без него трудно ще минем. Запомнете това, нека то да бъде вашето изкупление за неприятностите, които ми причинихте. И които, както виждам, сам искате да поправите.
Спасов сякаш не го чу, гледаше го някак втренчено и загрижено.
— Но какво става с вас?… Да нямате някакви натрапчиви фобии!
— Нищо освен най-обикновена предвидливост! — отвърна сухо академикът.
Когато Урумов тръгна към дома си, денят бе превалил. И макар да се движеше сега по много по-сенчести и прохладни улици, усещаше как силите му отпадат. На два пъти му се беше сторило, че гореща вълна минава през лицето му, леко го избиваше пот. Особено се измори, докато се изкачи до етажа си, няколко пъти спира да почива на жилищните площадки. Най-добре е, разбира се, да се обади на професор Пухлев, те са стари приятели, професорът ще направи, което е нужно. Но защо? Ето тая мисъл го измъчваше, защо наистина? Апартаментът беше много горещ, слънцето заливаше стените му, кабинетът му издаваше лош, прашен мирис на стари книги. Той отвори прозорците му и задните прозорци на хола, които бяха северни, остави открита междинната врата. Веднага се образува слабо течение, той усети, че вътре се разхлади. Краката му вече съвсем не го държаха, все още трепереха от безконечното изкачване по стълбите.
Той приседна на кушетката. Много му се искаше да премести двете възглавници зад гърба си, но чувствуваше, че няма да му достигнат сили. Нищо, ще поседи така, после ще си полегне — завинаги може би. И изведнъж погледът му потъна в синевата на картината. Сега като че ли беше в самата картина, в самата нощ, край конете, които го бяха превели през целия му живот. Той усещаше дишането им, лекото им пръхтене, докато се спускаха по стръмнината. Виждаше гърбовете им, които леко се тръскаха, виждаше белите връхчета на ушите им. И сега бягаха като насън, не се чуваше нито тропот на копита, ни звън, както в оная призрачна нощ. Не се чуваше дори глухият звън на железните шини. И беше съвсем сам в тая страшна кола, около него нямаше никой. Не усещаше дори майка си, сякаш се бе разтворила в хладината на нощта. Струваше му се, че цяла вечност се спуска по тая безкрайна стръмнина. Не знаеше вече накъде пътува, може би към нищото. А може би към светлите, огрени от луната полета, към селата, потънали в мрачина. Но и тия полета като че ли бяха съвсем мъртви, не се дочуваше дори тихото шумолене на реките. Изведнъж го достраша, искаше да излезе от картината, а не можеше, тя го бе погълнала целия.
Той не знаеше, че ако остане тъй — неподвижен, — ще се спаси. Но той се беше изплашил вече от безкрайната тъмна и хладна нощ, искаше да се върне при себе си. И наистина се върна, макар и с усилие. Сега картината бе отново далече от него, виждаше я леко замъглена върху стената. Поиска да свали обувките си, да си поотпусне краката, да полегне, да се успокои. Наведе се, разхлаби връзките, сне бавно обувките, без да си помогне с ръце. След това въздъхна с облекчение и се изправи. В същия миг сърцето му сякаш се пръсна — така лекичко и безшумно, както се пукат след дъжд прозрачните водни мехурчета. И той мигновено осъзна, че това е краят.