Нулев брой

— Следователно мъжът на площад Лорето, мъжът, убит от Валерио, не е бил Мусолини. Но Петачи, когато е отишла при него, със сигурност е могла да го разпознае…

— Ще се върнем на Петачи. Сега ме остави да изложа хипотезата си. Диктаторът би трябвало да има двойник и кой знае колко пъти го е използвал за официални паради, където трябва да премине прав в кола, винаги гледан отдалеч, за да избегне атентати. Сега си представи, че за да позволи на Дучето да избяга безпрепятствено, от момента, в който тръгва към Комо, Мусолини вече не е Мусолини, а неговият двойник.

— А Мусолини къде е?

— Спокойно, ще стигна и до него. Двойникът години наред е живял усамотено, плащали му добре и го хранели добре, и го показвали само в определени случаи. Вече почти се идентифицирал с Мусолини и се оставил да го убедят да заеме мястото му още веднъж, защото, както му обясняват, дори да го заловят преди да пресече границата, никой няма да посмее да навреди на Дучето. Той трябвало да играе ролята, без да преиграва, до пристигането на Съюзниците. Тогава можел да разкрие самоличността си и нямало да може да бъде обвинен в нищо, най-много да изкара няколко месеца в концентрационен лагер. В замяна в швейцарска банка го чакала тлъста сумичка.

— А приближените, които били с него до последно?

— Приближените му приемат мизансцена, за да позволят на началника си да избяга и ако стигне до Съюзниците, да опита да спаси и тях. Или пък най-фанатичните до края замислят съпротива и също имат нужда от образ, с който да наелектризират последните нещастници, готови да се бият. Или пък Мусолини от самото начало е пътувал в кола с един или двама верни сътрудници, а останалите му приближени са го виждали само отдалече, със слънчеви очила. Не знам, но няма особена разлика. Просто хипотезата за двойника е единствената, която обяснява защо псевдо-Мусолини не иска да се срещне със семейството си в Комо. Не е можело да се позволи тайната на подмяната да се разнесе в целия семеен кръг.

— А Петачи?

— Това е най-тъжната история: тя го настига, като си мисли, че ще намери него, истинския, и веднага бива инструктирана от някого да се преструва, че взема двойника за истинския Мусолини, за да направи нещата още по-правдоподобни. Трябва да издържи до границата, после е свободна да си върви.

— Но цялата финална сцена как тя се вкопчва в него и иска да умре с него?

— Това ни го разказва полковник Валерио. Ще направя предположение: когато се вижда изправен до стената, двойникът се насира в гащите и крещи, че не е Мусолини. Какъв страхливец, си казва Валерио, всичко ще опита. И започва да стреля. Петачи няма интерес да потвърждава, че това не е нейният любовник, и започва да го прегръща, за да направи сцената по-истинска. Не си представя, че Валерио ще застреля и нея, но кой знае, жените са истерични по природа, може да е полудяла и Валерио да не е можел да направи друго, освен да я накара да млъкне с автомата. Или пък помисли за тази възможност: в този момент Валерио разбира за подмяната на човека, но е изпратен да убие Мусолини, той, единствен избран сред всички италианци, и трябва да се откаже от славата, която го очаква? Така че и той влиза в играта. Щом двойникът прилича на модела си приживе, мъртъв ще прилича още повече. Кой би могъл да го обори? Комитетът за освобождение има нужда от труп и ще го получи. Ако един ден истинският Мусолини се окаже жив, би могло да се каже, че той е двойникът.

— А истинският Мусолини?

— Тази част от хипотезата си трябва още да ошлайфам. Трябва да обясня как е успял да избяга и кой му е помогнал. Ще ти я представя в най-общи линии. Съюзниците не искат Мусолини да бъде заловен от партизаните, защото може да разкрие тайни, които да ги поставят в неудобно положение, да кажем за кореспонденцията си с Чърчил и кой знае още какви бели. Дори това е достатъчна причина. Но преди всичко с освобождението на Милано започва същинската студена война. Не само руснаците настъпват към Берлин и вече са завладели половин Европа, а повечето партизани са комунисти, въоръжени са до зъби и следователно за руснаците представляват пета колона, готова да им поднесе и Италия. При това положение Съюзниците или поне американците трябва да се подготвят да потушат една съветскофилска революция. За да го направят, ще се наложи да използват и ветераните фашисти. От друга страна, няма ли да спасят нацистките учени като Фон Браун, като ги отведат в Америка, за да подготвят превземането на космоса? Американските тайни агенти не са от дребнавите. Мусолини, поставен в положение да не може да вреди като враг, утре би могъл да се окаже полезен като приятел. Така че трябва да се изведе тайно от Италия и, как да го кажа, да бъде хиберниран за известно време някъде другаде.

— И как?

— За бога, кой се е намесил, за да не се доведат нещата докрай? Архиепископът на Милано, който със сигурност е действал по заповеди на Ватикана. А кой, от друга страна, е помогнал на куп нацисти и фашисти да избягат в Аржентина? Ватиканът. Сега се опитай да си представиш следното: на излизане от архиепископията в колата на Мусолини се качва двойникът, а Мусолини се качва в друга кола, не толкова лъскава, и тръгва към замъка на Сфорците.

— Защо към замъка?

— Защото от архиепископията до замъка, ако минеш с кола покрай катедралата, пресечеш площад „Кордузио“ и свърнеш по улица „Данте“, стигаш до замъка за пет минути. По-лесно е, отколкото да идеш до Комо, нали? А замъкът, дори днес, е пълен с подземия. Някои са известни и използвани като сметища или нещо такова, други са просъществували до края на войната и са били противобомбени убежища. Сега, много документи твърдят, че през последните векове са съществували различни проходи, същински галерии, които водели от замъка до други точки в града. Казват, че един от тях още съществува, само че входът му е неоткриваем заради срутвания и би могъл да води от замъка до манастира „Санта Мария деле Грацие“. Там скриват Мусолини за няколко дни, докато всички го търсят на север, а после разкъсват двойника на площад „Лорето“. Веднага щом нещата в Милано се успокояват, кола с номер на Ватикана минава и го взема посред нощ. Пътищата тогава не са като днешните, но от едно жилище на свещеник до друго, от манастир в манастир, най-накрая стига в Рим. Изчезва зад ватиканските стени и ти си избери кое е най-доброто решение: дали остава там, може би преоблечен като стар болен свещеник, или с ватикански паспорт като болнав закачулен монах мизантроп, с хубава брада, го пращат в Аржентина. И там остава да чака.

— Какво да чака?

— Това ще ти кажа по-нататък, засега хипотезата ми спира дотук.

— Но за да развиеш една хипотеза, трябват доказателства.

— Ще ги имам след няколко дни, след като приключа справките в някои архиви и вестници от онзи период. Утре е 25-и април, съдбовна дата. Ще се срещна с човек, който знае много за онези дни. Ще успея да докажа, че трупът от площад „Лорето“ не е на Мусолини.

— Но не трябваше ли да пишеш статията за старите публични домове?

— Публичните домове ги знам наизуст, в неделя вечерта ще го нахвърлям за един час. Е, благодаря, че ме изслуша, трябваше да говоря с някого.

Отново ме остави да платя сметката, но пък в края на краищата си го беше заслужил. Излязохме, той се огледа и си тръгна, покрай стените, сякаш се страхуваше, че някой го следи.

10

Неделя, 3-ти май

Брагадочо беше луд. Но още не ми беше казал най-хубавото и трябваше да почакам. Историята му може да беше измислена, но беше увлекателна. Щяхме да видим.

Но, лудост по лудост, не бях забравил за предполагаемия аутизъм на Мая. Казвах си, че трябва по-добре да опозная психологията и, но сега знам, че съм искал друго. Онази вечер я изпратих до дома и и не спрях на портата, а влязох с нея в двора. Под малък навес имаше доста разнебитен червен фиат 500.

— Това е моят ягуар — каза Мая. — Почти на двайсет години е, но още върви, само с по един преглед годишно, а наблизо има един механик, който все още има резервни части. За да го поправя като хората, ще ми трябват купища пари, но после ще стане антикварна ценност и ще се продаде на добра цена. Използвам го само за да ходя на езерото Орта. Ти не знаеш, но аз съм богата наследница. Баба ми ми остави една къщичка сред хълмовете, почти колиба, няма да и взема много, ако я продам, но я обзавеждам малко по малко, има камина, черно-бял телевизор и от прозореца се виждат езерото и остров Сан Джулио. Това е моят buen retiro 12 , ходя почти всеки уикенд. Всъщност искаш ли да дойдеш в неделя? Тръгваме рано сутринта, правя ти обед в дванайсет — не готвя зле — и за вечеря сме си в Милано.

12

Приятен отдих (исп.) — Б.пр.

В неделя сутринта, докато пътувахме в колата, в един момент Мая, която шофираше, отбеляза:

— Видя ли? Сега се руши, но преди години беше с разкошен керемиден цвят.

— Кое?

— Ъгловата къща, подминахме я току-що отляво.

— За бога, щом е била отляво, само ти си я видяла, оттук аз виждам само какво има вдясно. В тоя ковчег за бебета, за да видя какво има от твоето ляво, трябва да те прескоча и да се подам през прозореца. Да му се не види, не си ли даваш сметка, че не е имало как да я видя тази къща?

— Щом казваш — каза тя, все едно се правех на оригинален.

Тогава се наложи да и обясня какъв е нейният недостатък.

— Стига де — отговори ми тя през смях. — Просто вече те чувствам като своя лорд-протектор и понеже ти вярвам, си мисля, че ти винаги мислиш същото като мен.

Това ме обезпокои. Не исках да си мисли, че мисля това, което мисли тя. Беше прекалено интимно.

Но в същото време бях обзет от някаква нежност. Чувствах Мая беззащитна, толкова, че да се скрие в своя вътрешен свят, без да иска да вижда това, което става в света на другите, който вероятно я беше наранил. И все пак, ако беше така, тя се доверяваше на мен, без да може, а може би и без да иска да влезе в моя свят, фантазираше си, че аз мога да вляза в нейния.