Нулев брой

Той ме хвана под ръка и ми каза, че отиваме да пийнем по нещо на едно местенце, което знаел. Усмихваше се с пълните си устни и леко кравешки очи по начин, който ми се стори отблъскващ. Плешив като Фон Строхайм и с тил, който се спускаше вертикално към врата, в лице той приличаше на Тели Савалас, лейтенант Коджак. Ето, пак цитат.

— Хубавичка е тази Мая, нали?

Смутено признах, че съм я погледнал само бегло — казах вече, от жените стоя настрана. Той ме сръга над лакътя.

— Не се прави на джентълмен, Колона. Видях те, зяпаше я, без сам да се усещаш. Според мен е от тези, дето са навити. Истината е, че всичките са навити, стига да ги подхванеш както трябва. Малко е кльощава за моя вкус, а и няма цици, но като цяло бива.

Бяхме стигнали на улица „Торино“ и на възвишението след една църква той ме бутна да завия надясно, за да се вмъкнем по една пряка, лошо осветена, с няколко кой знае откога затворени врати и нито един магазин, все едно беше изоставена отдавна. Стори ми се, че намирисва на застояло, но сигурно беше само синестезия заради обелените и покрити с избелели графити стени. Някъде горе имаше комин, от който излизаше дим и не се разбираше точно откъде, защото дори прозорците на горните етажи бяха затворени, все едно никой не живееше там. Може би коминът беше на къща, чиято фасада бе другаде, и хората не се тревожеха, че ще опушат изоставената улица.

— Това е улица „Баниера“, най-тясната в Милано, макар да не е като Rue du Chat-qui-P^eche в Париж, по която едва минават двама души един до друг. Казва се улица „Баниера“, но някога се е казвала Бански сокак, заради старите римски обществени бани.

В този миг иззад ъгъла се появи жена с детска количка.

— Безотговорна или зле информирана — изкоментира Брагадочо. — Ако бях жена, не бих минавал оттук, особено по тъмно. Като едното нищо ще те заколят. Би било грехота, защото мацето не е за изхвърляне, типичното мамче, което е готово да се пусне на водопроводчика, обърни се, виж я как се фръцка. Тук са ставали кървави неща. Зад тези сега залостени порти сигурно все още има изоставени мазета и вероятно тайни проходи. През деветнайсети век някой си Антонио Боджа, невзрачен тип, примамва тук в едно от тези мазета един счетоводител уж да му види сметките и го удря с брадва. Жертвата успява да се измъкне, Боджа е арестуван, обявен за луд от съда и въдворен в лудница за две години. Но веднага щом излиза, пак започва да лови наивни и заможни хора, подмамва ги в мазето си, обира ги, убива ги и ги заравя на място. Сериен убиец, както биха казали днес, но неразумен сериен убиец, защото оставя следи от търговските си отношения с жертвите и накрая е арестуван, полицията разкопава мазето, намира пет-шест трупа и Боджа е обесен край Порта Лудовика. Главата му е дарена на анатомичната лаборатория на Оспедале Маджоре — тогава са времената на Ломброзо и в черепите и чертите на лицето се търсят знаци за наследствени престъпни наклонности. След това тази глава, изглежда, е погребана в Музоко, но кой знае, такива находки са радост за окултистите и всякакви такива ненормалници. И до днес тук витае споменът за Боджа, сякаш си в Лондон на Джак Изкормвача, не бих минал оттук през нощта, и все пак ме привлича. Често се връщам, понякога си правя срещи тук.

Когато излязохме от улица „Баниера“, се озовахме на площад „Ментана“ и Брагадочо ме бутна по улица „Мориджи“, и тя възтъмничка, но с едно-две магазинчета и хубави входни врати. Стигнахме до едно разширение с просторен паркинг, заобиколен от руини.

— Виждаш ли — каза Брагадочо, — това отляво са римски останки, почти никой не помни, че Милано е бил и столица на империята. Така че не се пипат, въпреки че никой пет пари не дава. Но тези зад паркинга са къщи, изтърбушени от бомбардировките от последната война.

Изтърбушените къщи не притежаваха отколешното спокойствие на древните останки, вече примирени със смъртта, а се блещеха зловещо с неспокойните си лица, сякаш болни от лупус.

— Не ми е ясно защо никой не е опитал да строи в този район — каза Брагадочо. — Може да е защитен, може би на собствениците паркингът носи повече, отколкото ако построят къщи и ги дават под наем. Но защо са оставили следите от бомбардировките? Това местенце ме плаши повече от улица „Баниера“, но е хубаво, защото ми показва какъв е бил Милано след войната, в този град не са останали много места, които да припомнят как е изглеждал градът преди почти петдесет години. Е, това е Милано, който се опитвам да намеря отново, в който съм живял като бебе и дете, войната свърши, когато бях на девет, понякога нощем ми се струва, че чувам грохота на бомбите. Но не са останали само руините — виж на ъгъла на улица „Мориджи“, онази кула е от седемнайсети век и дори бомбите не са я срутили. А отдолу, ела, още от началото на двайсети век си стои тази таверна, таверна „Мориджи“, не ме питай защо таверната има една съгласна повече от улицата 4 , но сигурно общината е сбъркала, като са слагали табелите, таверната е по-стара и сигурно тя е права.

4

Улицата e Morigi, a таверната Moriggi — Б.пр.

Влязохме в помещение с червени стени, белещ се таван, от който висеше стар полилей от ковано желязо, еленска глава над бара, стотици прашни бутилки вино по стените, грозни дървени маси (било рано за вечеря, каза ми Брагадочо, и още били без покривки, после щели да сложат покривки на червени каренца, а за храната трябвало да се погледне написаната на ръка черна дъска като във френските кръчми). По масите имаше студенти, по някой представител на старата бохема с дълга коса, но не като от шейсетте, а като поет, от тези, които някога са носели шапки с широка периферия и шалчета вместо вратовръзки, и още леко подпийнали старци, за които не беше ясно дали са там от началото на века, или новите собственици са ги наели за статисти. Похапнахме плато сирена, колбаси и сланина от Колоната и пийнахме много хубаво мерло.

— Хубаво е, нали? — каза Брагадочо. — Все едно сме извън времето.

— Но защо те привлича това Милано, което вече не би трябвало да съществува?

— Казах ти, искам да мога да видя това, което вече почти не помня, Милано на дядо ми и на баща ми.

Отпи, очите му блестяха, изтри с хартиена салфетка кръгчето вино, което се беше оформило върху масата от старо дърво.

— Семейната ми история е неприятна. Дядо ми е бил високопоставено лице на лошия режим, както казват. И на 25-и април един партизанин го познал, докато се опитвал да се измъкне недалеч оттук, на улица „Капучо“. Хванали го и го застреляли, направо там на ъгъла. Баща ми разбрал със закъснение, защото, верен на идеите на дядо, през 43-та се записал в Десета флотилия МАС 5 , пленили го при Сало и го пратили за една година в концентрационния лагер в Колтано. Измъкнал се на косъм, понеже нямало в какво да го обвинят, а през 46-а Толиати обявил обща амнистия: противоречията на историята — фашистите са реабилитирани от комунистите, но може би Толиати е бил прав, трябвало е на всяка цена да се върнем към нормалното. Обаче нормалното е, че баща ми с това минало и под сянката на своя баща не си намираше работа и го издържаше майка ми, която беше шивачка. Така той постепенно се отпусна, пропи се и от него помня само лицето му, цялото в червени вени, и воднистите му очи, докато ми разправяше фикс идеите си, не искаше да оправдае фашизма (вече нямаше идеали), но казваше, че антифашистите, за да заклеймят фашизма, разказвали много ужасяващи истории. Не вярваше за шестте милиона евреи, избити в газовите камери на лагерите. Не че беше от тези, дето и досега твърдят, че Холокост не е имало, но не вярваше на разказа, създаден от освободителите. Всички свидетелства са преувеличени, казваше ми. Четох, че според оцелели насред един лагер имало планини от дрехи на избити хора, високи повече от сто метра. Сто метра? Ама ти даваш ли си сметка, казваше, че купчина висока сто метра, понеже трябва да се издига като пирамида, трябва да има основа по-широка от целия лагер?

5

Десета флотилия за средства за нападение, или Десета флотилия МАС, е щурмово подразделение на италианския военноморски флот — Б.пр.

— Но не вземаше предвид, че човек, присъствал на нещо ужасяващо, когато си го спомня, използва хиперболи. Ти ставаш свидетел на катастрофа на магистралата и разказваш, че труповете лежали в море от кръв, но не искаш да накараш хората да повярват, че е било голямо като истинско море, просто искаш да предадеш идеята, че е имало много кръв. Постави се на мястото на човек, който си припомня един от най-трагичните моменти в живота си… — Замълча за момент. — Не го отричам, но баща ми ме научи да не приемам нищо за чиста монета. Вестниците лъжат, историците лъжат, телевизията днес лъже. Не си ли гледал по новините преди година, докато се водеше войната в Залива, омазания с петрол корморан, който агонизираше в Персийския залив? После се разбра, че през този сезон в Залива е невъзможно да има корморани и че кадрите са отпреди осем години по време на войната между Иран и Ирак. Или пък, казаха други, са взели корморани от зоопарка и са ги омазали с петрол. Така ще да са направили и с престъпленията на фашистите. Имай предвид, че не съм привърженик на идеите на баща си и дядо си, нито пък искам да се преструвам, че не са били избивани евреи. От друга страна, някои от най-добрите ми приятели са евреи. Но вече не вярвам на нищо. Американците наистина ли са кацнали на Луната? Не е невъзможно да са построили всичко в студио, ако се загледаш в сенките на космонавтите след прилуняването, не изглеждат правдоподобни. А наистина ли е имало война в Персийския залив, или са ни пробутвали парчета от стари репортажи? Живеем в измама и ако знаеш, че те лъжат, трябва да живееш в подозрение. Аз подозирам, винаги подозирам. Единственото истинско нещо, за което мога да получа доказателства, е това Милано отпреди толкова десетки години. Бомбардировки имаше наистина и между другото бомбардираха англичаните или американците.

— А какво стана с баща ти?

— Умря от пиене, когато бях на тринайсет. За да се освободя от тези спомени, когато пораснах, се опитах да се хвърля на противниковата страна. През 68-а бях над трийсетгодишен, но си пуснах дълга коса, носех канадка и пуловер и се присъединих към една прокитайска общност. По-късно разбрах, че Мао е избил повече народ от Сталин и Хитлер взети заедно, а и че вероятно и сред прокитайците има внедрени провокатори от тайните служби. И се посветих само на журналистическата професия, за да търся заговори. Така се спасих (а имах опасни приятелства) да не ме сгащят по-късно червените терористи. Вече не вярвах в нищо, освен че зад гърба ни винаги има някой, който ни мами.

— А сега?

— А сега, ако този вестник потръгне, може би съм намерил място, където да вземат на сериозно някои от моите открития… В момента се занимавам с една история, която… Освен вестника може и книга да излезе от нея. А тогава… Но glissons, ще говорим пак, когато сглобя всички данни… Само че трябва да побързам, трябват ми пари. Жълтите стотинки, които ни плаща Симеи, все пак са нещо, но не стигат.

— За да живееш ли?

— Не, за да си купя кола. Очевидно ще я купя на лизинг, но и вноските трябва да се плащат. Освен това ми трябва веднага заради разследването.

— Извинявай, казваш, че искаш да изкараш пари с твоето разследване, за да си купиш кола, но имаш нужда от колата, за да направиш разследването.

— За да реконструирам много неща, трябва да пътувам, да ходя на различни места, може би да разпитвам хора. Без кола и вързан в редакцията всеки ден, ще трябва да реконструирам всичко по памет, да работя само в главата си. И това да ми беше единственият проблем.

— А какъв е истинският проблем?

— Виж сега, не че съм нерешителен, но за да разбера какво да трябва да се направи, трябва да свържа всички данни. Поотделно те не казват нищо, но в цялост ти позволяват да разбереш това, което не е било явно на пръв поглед. Трябва да се види онова, което се мъчат да скрият от теб.