Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Това е все пак по-хубаво от посещение в приемен час. Всяко зло за добро.
— Не мога ли да видя за минутка господин помощника? — пита наново едрата хубавица.
Тръгвам си, без да дочакам отговора, още повече той е предварително известен. Слизам по стълбата, без да бързам особено, защото няма за къде да бързам. Подир малко доскорошната ми съседка откъм сърцето се изравнява с мен.
— За секретарско място ли става дума? — питам съчувствено.
Тя кима и продължава да слиза с тенденция да ме изпревари. Това обаче не става, тъй като улавям навреме ритъма на стъпките й.
—
— Номерът е много изтъркан — отвръща сухо жената.
— Тогава позволете да ви предложа един обяд.
— Също изтъркано. Но по-реално.
— Именно.
Тя ме поглежда бегло, сякаш се двоуми:
— Предупреждавам ви само, че не съм в настроение, така че не е нужно да разваля и вашето.
— За това не се безпокойте — отвръщам и я повеждам към хотела.
Не помня казах ли, но хотел «Режина», дето съм отседнал, е тъкмо като за човек с моята самоличност, сиреч много добър, без да бъде прекалено луксозен. Това важи и за ресторанта. Приятната и изискана обстановка на неголямата зала с бледи тапети, огледала и ослепително бели покривки действува успокояващо. Това не пречи обедът наистина да почне без настроение. Не мисля обаче да се изправям на ръце, за да го оживявам. Когато някой е кисел, остави го да се намълчи — такъв е девизът ми.
Моята хубавица изглежда отчасти успокоена и отчасти разочарована от липсата на ухажване. Тя дори ми хвърля понякога крадливи погледи, очакваща вероятно репликата, която все не идва. Благоволявам да проговоря едва между рибата и печеното.
— Туй, което ви казах за секретарското място, не е празна приказка.
— А кое ви накара така внезапно да се насочите тъкмо към мене? — пита жената, като точно по етикета кръстосва вилицата и ножа върху чинията.
— Случаят.
— Случаят може да бъде лош съветник — предупреждава тя.
— Не бойте се, имам нюх — отвръщам нахално, защото, доколкото ми е известно, мъжът със сигурен нюх към жените още не се е родил.
Келнерът донася червеното вино и отмъква бутилката с бялото наполовина пълна. Това също е етикеция. После разчиства масата и сервира печеното.
Довършваме обеда мълчаливо. Едва след като изяждаме и сладоледа, наново подхващам:
— Вие не ми отговорихте…
— Както и вие.
— В смисъл?
— В смисъл: защо се обръщате именно към мен.
— Зарад телосложението ви.
Тя се усмихва едва-едва.
— Доколкото разбрах, вие търсите секретарка…
— Именно. И не обичам секретарките да ми сядат на коленете, както това става по карикатурите. При вашата физика мисля, че рискът е избягнат.
— Защо? — засмива се тя. — Напротив, създава се още един риск: да ви смачкам коленете.
Тя продължава да се смее, развеселена от картината, която вероятно си представя, и тоя смях ненадейно преобразява лицето й. Това вече не е хубавото, но уморено лице на зряла жена, а лице на момиче, с нещо палаво и добродушно в израза.
После смехът ненадейно секва и илюзията се разсейва. Пред мен отново е дамата с изпитателни очи и недоверчива гънка на устните.
— Всъщност какво е вашето предприятие? — пита тя.
— «Хронос», фабрика за часовници.
—
Не съм чувала такава фирма.— Има хора, които не са чували и «Омега». Но това не пречи на часовниците «Омега» да работят.
— Защо се засягате? Не казах нищо лошо.
— Съвсем не се засягам. Кафе ще пием ли?
Тя кима.
— С по един коняк?
— Защо не.
— Постоянно ли имате сделки със «Зодиак»? — запитва жената по време на кафето.
— Надявам се, че постоянно — отвръщам уклончиво.
— Солидна фирма.
— Вярно. Обаче солидните фирми са доста тежки като партньори.
— Както и секретарките от същата категория. А пропо, на каква заплата бих могла да разчитам при вас?
— Каквато бихте получавали и в «Зодиак».
— Много сте щедър…
Вдигам рамене:
— Характер.
— Вие дори не знаете качествата ми.
— Щом сте добра за «Зодиак», предполагам, че ще бъдете добра и за мене. Впрочем как стана така, че вчера ви обещаха, а днес ви отказаха?
— За това трябва да попитате помощник-директора, ако го познавате случайно. Вчера ме прие, едва погледна препоръката ми, обаче като разбра, че освен машинопис и стенография владея перфектно три езика, каза, че вероятно ще ме вземат, но за всеки случай да се обадя днес.
— Ясно е и без питане: намерил е по-подходяща.
— По телосложение?
— Вероятно. Както и да е. Всяко нещо си отива на мястото и вие идвате при мене.
— Навярно така ще стане — усмихва се машинално жената.
— В такъв случай мога ли да получа някои допълнителни сведения?
— Например?
— На първо време — как се казвате.
— Едит Рихтер, двайсет и шестгодишна, неомъжена, неосъждана, референции от кантората «Фишер и Ко», Цюрих — издекламирва жената.
— Вие сте немкиня?
— Швейцарка. Родена съм в Цюрих.
В тоя миг тя сякаш се сеща за нещо и поглежда часовника си.
— Надявам се, че не ви задържам… — забелязвам.
— Не… тоест… в три часа имам среща с една позната.
Не възразявам. Познатите са тъкмо за туй, за да бъдат използувани в необходимия случай. Правя знак на келнера и той тутакси донася сметката. Когато излизаме в хола, Едит ми протяга ръка:
— Все пак ще ми разрешите да си помисля една вечер. Утре заран ще ви се обадя.
— Разбира се. Впрочем аз също излизам.
На тротоара пред хотела Едит за втори път ми протяга ръка, без дори да полюбопитствува в каква посока съм. Не настоявам. Жената със спокойни крачки тръгва към рю Монблан. Не знам каква е като секретарка, но иначе не е лоша. Тънък кръст и високи бедра, това заедно с ръста компенсира едрите форми.
Свивам в пасажа до входа на хотела и през вътрешния двор се озовавам също на рю Монблан. На около петдесет метра зървам сивия костюм на Едит. Тя е сменила ритъма на стъпките и сега бърза по посока на гарата. Притегателната сила на снажната фигура ме принуждава да я последвам, без да се натрапвам. Стигнала до площада пред гарата, жената се отбива към кафенето на ъгъла. От една маса на терасата става слаб сивокос мъж на средна възраст, ръкува се с Едит и й прави място до себе си. Това е лошото на хубавите жени. Около тях винаги има навалица.