Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Следната заран в десет и половина влизам в чакалнята на «Зодиак». Този път чакалнята е празна и секретарката тутакси ме въвежда в кабинета на търговския директор. Кабинетът е огромен и внушителен. Директорът — също. Типичен капиталист от старите карикатури с двуетажен врат и увиснали бузи. Липсва само пурата. Изразът на лицето обаче е любезен в границите на възможното.
Човекът символично прави жест, сякаш се надига от стола си, но не се надига, а само ми протяга пълната си отпусната ръка. След което
— Не знам известно ли ви е, но ние разполагаме вече с почти цялата гама: от «Филип Патек» през «Зенит» до посредствената продукция на «Еникар».
— Вярно. Обаче тъкмо това, което аз ви предлагам не фигурира във вашата гама: качеството на «Зенит» по цените на «Еникар».
— Разбрах — кима директорът. — Но това подлежи на проверка.
— Направете я.
— Нашата проверка ние бързо ще я направим. Само че проверката на пазара изисква време. Купувачът в наши дни е недоверчив. Ако продаваш скъпо, се въздържа, понеже е скъпо. Ако продаваш евтино, пак се въздържа, понеже смята, че е долнокачествено. Трябва да мине време, и то много време, за да се разбере, че вашите часовници са евтини, без да са долнокачествени.
Опитвам се да възразя нещо, обаче човекът зад бюрото ме прекъсва:
— Изобщо вашата изгода от сделката е ясна. А каква ще бъде нашата?
— Обичайната печалба.
— Обичайната печалба ние я имаме от всички реномирани марки. Неголяма печалба, но и никакъв риск.
— Бих могъл да увелича малко процента ви… — казвам колебливо. — Обаче малко, защото цените ми и без това са на ръба на възможното.
Директорът поклаща едрата си глава:
— Ако се касае за някакви пет-шест процента, не вярвам това да промени положението.
— Повече е изключено.
Онзи кима:
— Добре. Изпратете ни писмено предложение. Ще го докладвам в Главната дирекция. Само че не разчитайте твърде…
На прост език това значи «не разчитайте никак» но аз и не съм се надявал на повече. Засега важното е, че съм установил контакт в качеството си на човек от бранша и че имам повод при случай повторно да надзърна в «Зодиак», ако се наложи. А не е изключено някой ден предложението ми наново да бъде извадено от архивата, дето без друго ще бъде пратено. Това е добрата страна на песимизма, че и малките успехи ти носят радост.
Тъкмо довършвам обеда си, когато от хотела ме извикват на телефона.
— Добър ден — чувам в слушалката гласа на Едит. — Съжалявам, че се обаждам чак сега, обаче вината не е моя — заранта не ви намерих. Искам да ви кажа, че ако все още държите на предложението си, аз с удоволствие ще го приема.
— Отлично — казвам. — Кога можете да постъпите?
— Ако е нужно, веднага.
— Не чак толкова бързо… Но бихте могли да отскочите да се снабдите с една портативна машина и всичко, каквото трябва. Кажете да ми пратят сметката в хотела.
Тя обещава да извърши покупката още днес, подир което се уговаряме
за работата на следния ден и завършваме разговора с взаимни пожелания.Ето че имам и секретарка. И вместо да съм доволен от това, аз сядам и надрасквам едно късо съобщение: «Собственик предприятие търси частна секретарка. Английски, немски, стенография, машинопис. Телефон еди-кой си, от толкова до толкова часа.» И тутакси го пращам по момчето от хотела до «Журнал дьо Женев» за еднократна публикация.
Ако Едит е допускала, че я взимам при мен главно заради физиката и че нашите служебни отношения ще бъдат само форма на един флирт, тя още на следната заран има възможност да се убеди, че се е излъгала. Приемам я в стаята си и след няколко приветливи фрази й предлагам да се настани на малкото бюро, където вече са наредени бланките и пликовете, току-що донесени от печатницата. После без други предисловия почвам диктовката:
«Господин директоре, пиша ви, за да потвърдя писмено условията, изложени вече в нашия разговор, относно…»
Съставянето на посланието отнема повече от половин час. Едит пише бързо и без грешки. Така че ако съм проявявал съмнения в нейната квалификация, аз също имам възможност да се убедя, че съм се излъгал. След като писмото е подписано и акуратно поставено в плик, поръчвам кафе и сядаме да оформим назначението. Жената ми подава осигурителната си книжка и аз се подписвам на съответното място като работодател.
— Всъщност вие сте работили само шест месеца у «Фишер и Ко» — забелязвам, като преглеждам бегло книжката. — По-рано къде сте били на служба?
— Никъде. Следвах френска литература, а като завърших, разбрах, че с френска литература не може да се живее, и постъпих в школа за машинопис и секретарство, защото нямам родители, а близките ми не бяха готови да ме издържат повече.
— Разбирам. При Фишер, както виждам, сте напуснали по съкращение на мястото. И решихте да изоставите родния град?
Тя кимна.
— Цюрих е хубав град — казвам. — И също има прекрасно езеро. Изобщо, приказни гледки.
— Да, но с гледки не може да се живее.
— Нима и във вашия бранш има криза?
— И доста голяма.
Тя посяга към чантата си, обаче аз предугаждам намерението и услужливо подавам пакетчето «Кент». Жената запалва, пуска гъста струя дим и ме поглежда, сякаш чака да види какво още ще измисля. Спокоен и открит поглед, но с едва забележима напрегнатост.
— Къде си опитахте късмета, преди да идете в «Зодиак»?
— Никъде. Първото нещо, което научих, когато пристигнах, бе за вакантното място в «Зодиак».
— Навярно от вашата позната…
Тя кимна, без да мигне.
— Значи, сте отскоро тук?
— От десетина дни.
Макар да водя разговора в тон на приятелско любопитство, нюансът на разпит е неизбежен. Обаче един работодател има винаги право на известни сведения.
В тоя момент телефонът ми иззвънява. Обажда се моята позната, телефонистката, за да ми каже, че някоя си ме търсела във връзка с някаква си обява за секретарско място.
— Пуснах наистина такава обява — отвръщам, — но вече имам секретарка. Така че бъдете добра да съобщавате това на всички, които се обаждат.