Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
От другия край на жицата се чува мъченическо изохкване:
«Но те ще има да звънят сега цяла седмица.»
— Не се безпокойте. Ще наредя повече да не поместват съобщението.
— Вие сте публикували обява за секретарка? — вдига вежди Едит, след като затварям телефона.
— Всъщност бях я дал преди три дни, обаче не знам защо са я забавили. Слаб съм в ясновидството и не подозирах, че ще ви срещна. Но защо така ме гледате?
— Нищо. Досега просто мислех, че назначението ми е резултат на случаен каприз.
— Грешка — казвам. — Поне що се отнася до каприза. А случайността е изцяло в моя полза. Вие сте чудесна. Като машинописка,
Тя се усмихва леко, без сянка от топлота:
— Надявам се, че и аз печеля от случайността.
— Не се надявайте, бъдете уверена. Първото предимство при мене е, че няма да остареете преждевременно от работа. Засега например може да се чувствувате свободна. Оставете ми само телефона си. Ако случайно имам нужда от вас, ще ви се обаждам заран до десет.
Тя става, разбрала, че работният ден е свършил, и аз й махам за сбогом, без да я изпроводя. Това само оставаше, да изпровождаме секретарките си.
Следните дни минават в разнородна дейност: няколко отскачания до «Хронос» при оня луд човек, моя директор; две визити у нотариуса за окончателно оформяне на сделката; един следобед, прекаран в библиотеката за самообразование, без да се смятат часовете, посветени на размисъл и на празно скитане из града. Женева е, общо взето, хубав град с една особеност, която може да се смята еднакво за предимство и за недостатък: и тук има премного вода, но за разлика от Венеция тукашната е събрана на едно място — в Женевското езеро. Това те принуждава по десет пъти на ден да изминаваш ту насам, ту натам тия безкрайно дълги мостове, навеждащи на мисълта за ползата от автомобилния транспорт. Въпросът е там, че в момента нямам никакво време да се занимавам с врътня около поддържането на кола. Достатъчни ми са грижите по моята секретарка. Вярно е, че заниманията ми в момента не изискват нейното присъствие, затуй се въздържам да я безпокоя. Затова пък тя здравата ме безпокои.
Без да говорим за смущаващите видения на снажните форми, образът на Едит ме преследва и с някои други свои особености. Например привичката да те гледа право в очите и да те лъже най-безсрамно, без да мигне. Съмненията около поведението на тая жена възникваха у мене още от първите часове на познанството ни и оттогава насам непрекъснато нарастват.
Освен невинната наглед лъжа по повод срещата с «приятелката» Едит ми бе сервирала и по-съществени лъжи. Тия лъжи впрочем бяха лесно обясними, ако се възприемеше определена хипотеза за характера и ролята на моята секретарка. Но понеже, както моят шеф се изразява, в нашия занаят са важни не фантазиите, а проницателният анализ на даденото, засега аз се пазя от хипотезите, без това да ми пречи да ги имам предвид.
Другото, което имам предвид, е разписанието на влаковете. Въпреки стремглавото ми издигане в последно време по стълбата на обществената йерархия, принуден съм отново да се заема с тая груба работа, състояща се в киснене по пероните и следене на влаковете. За щастие този път съм пощаден поне от следобедните жеги, тъй като обектът ми е нощният влак, който прави връзката с директния Венеция-Лозана. Нощното дежурство има и друго предимство — открива ми се възможността да запълня някои празноти на естетическото си възпитание, главно по линия на киноизкуството. Вечерните прожекции приключват половин час преди пристигането на съответния влак и са една удобна, небиеща на очи форма за прекарване на времето, тъй че за три седмици успявам да изгледам две дузини шедьоври, между които и цяла серия «шпионски». Трябва да призная впрочем, че тъкмо шпионските будят у мене най-голямо недоумение, защото макар по мнението на моя шеф да
падам малко фантазьор, но и фантазьорството си има известни граници.С тия две дузини шедьоври цикълът на моето кинообразование приключва в едри линии. Една вечер, след като съм излязъл от прожекцията на филма «Опасна среща», аз почти се сблъсквам на гарата с Моранди. Малкият крачи бързо и, както винаги, наперено, със смешната си шапчица, килната на върха на главата. Тоя човек трябва да е доста плешив, щом винаги има нужда от шапка, а ако не е плешив, той без друго ще оплешивее, след като денонощно я мъкне на тила си.
Проследяването трая три минути. Моранди само прекосява площада пред гарата, завива в рю дез Апл и отсяда в хотел «Терминюс».
Почуквам, изчаквам възпитано да чуя поканата «влез» и рязко отварям вратата. Познал съм. Тоя човек наистина е плешив до последна възможност.
Моранди отначало ме поглежда с недоумение, предполагайки, че просто съм сбъркал вратата. Но когато затварям и дори превъртам ключа, недоумението преминава, в уплаха, примесена с ярост.
— Кой сте вие, защо заключвате? — пита спонтанно плешивият на родния си език.
— Търпение — отвръщам на френски, за да му напомня, че не сме в Италия. — И по-тихо. За мене е без значение, но вашите интереси го изискват.
Слагам ключа в джоба си и се разполагам в креслото, като прибирам и телефонния апарат, за да ми е подръка.
— Но чакайте, как си позволявате — извиква човекът, тоя път на френски.
— Тихо — спирам го. — И без нерви. Ще бъда кратък. Става дума за вашата работа. Имам предвид шпионажа.
Моранди разбира, че играта на афектации е безсмислена, и се отпуска на стола си. Полуотворената уста и тънките мустачки му придават израз на глупава сепнатост. Някои суетни плешивци обичат да пускат мустачки за да покажат, че не са съвсем лишени от това природно богатство — космите.
— Вие нееднократно сте правили пътувания из социалистическите страни, където под прикритието на търговски операции сте осъществявали връзка с местни американски агенти. При последното си пътуване в България вие сте възстановили връзката с един такъв агент по име Ставрев, като сте го снабдили с радиостанция и сте му предали съответни инструкции. Вашата шпионска дейност в социалистическите страни е установена и доказана и аз съм натоварен да ви го съобщя.
— Мерси — казва иронично Моранди, видимо успокоен от досегашното развитие на нещата.
— Но това е само по линия на едната страна. А човек като вас трябва да държи сметка и за двете страни — тия, които шпионира, и ония, които са го пратили да шпионира.
Лицето на мустакатия отново става напрегнато.
— С оглед изясняване на някои подробности от съответната инстанция е бил изпратен човек на име Албер Каре, който неотдавна е влязъл в контакт с вашата приятелка Ана Ферари и е получил от нея пълни подробности по вашите уж търговски командировки…
— Това е лъжа — извиква Моранди.
— Това е документирано с магнитофонни записи. Документирани са и ваши разговори с въпросната Ферари, Разговори, в които вие сте й доверявали секретни сведения, непредназначени за нея. По време на такъв един разговор преди около три седмици тя ви съобщила, скривайки по-голямата част от истината, за познанството си с Каре, а вие от своя страна сте я уведомили, че убийството на приятеля ви Артуро Конти е било извършено не с цел за обир, а като санкция за бъбривостта му.
— Отворете малко прозореца — казва в отговор на всичко това Моранди.