Няма нищо по-хубаво от лошото време

— Какво да ти казвам, когато сам го разбра. Наблюдавах «Зодиак».

— И за какъв дявол го наблюдаваш?

— Оная вечер блесна светлина точно над кабинета на Еванс. Ако си забелязал, прозорецът над кабинета е винаги затулен в капаци. Но оная вечер някой, изглежда, отвори за миг капаците и блесна светлина…

— Тоя «някой» е била чистачката.

— Чистачка в десет часа вечерта? За твое сведение «Зодиак» се заключва още в седем. А чистачките работят заран.

— Все пак не виждам за какво може да те вълнува тая светлина и това помещение.

— Ти влизал ли си в това помещение?

— Не знам дори откъде се влиза.

— А аз знам: влиза се от едно-единствено място — от една стълба през кабинета на Еванс.

— Не ме интересува. И тебе — също.

— Но слушай, Морис: ако в «Зодиак» има секретна архива, тя трябва да се намира именно в това помещение. И с нея сигурно се занимава Ван Алтен.

Ван Алтен е вторият секретар на Еванс, един затворен мрачен тип, който съвсем рядко се мярка по коридорите.

— Добре — кимам. — Дано бинокълът ти помогне да прочетеш тая секретна архива. Видя ми се достатъчно силен за целта.

С което разговорът ни приключва.

Филмът за мой ужас е някакъв хибрид между шпионаж и любовна история и всичко завършва с пречукване на двамата партньори при стената на Берлин. Трагедията впрочем прониква в главата ми доста епизодично и с маса пропуски, защото през цялото време съм зает с една трагедия от друго естество, а именно моята собствена. Трагедията на човека пред херметически затворената каса. Не мога да уловя нищо чрез наблюдение, понеже съм изолиран в един кабинет, дето наблюдавам само телосложението на секретарката си. Не мога да доловя нищо от случайно дочутите разговори, защото те нищо и не съдържат. Не мога да предизвикам сам разговори, защото е запретено, нито да проследявам когото и да било, защото е също запретено, нито да правя опит да се вмъкна дето и да било, защото е още по-запретено. Не мога да използувам апаратура, нито има де да я използувам. Не мога да прибягна дори до услугите на Едит, защото това е опасно и вероятно безполезно. Не мога да упражнявам никакъв натиск над никого. Тогава какво мога? Да гледам филми. Да пиша служебни писма. Да се развличам с една жена, за която не съм дори забавен. Да скучая. Да си ям нервите. Да чакам.

— Тъжно, нали? — пита Едит на излизане.

— Много — отвръщам, като мисля за своето.

— И доста правдоподобно.

— Не знам — казвам. — Не ги разбирам тия работи.

— Аз също. Но изглежда правдоподобно.

— Е, да, понеже свършва трагично. Трагичното винаги е правдоподобно, защото повечето неща свършват трагично.

— Така ли мислиш?

— Какво има да мисля. Очевидно е.

— Казват, че има и щастливи хора…

— «Казват»… Когато някой ти каже така, попитай го кои точно са тия щастливи хора и ще му запушиш устата.

Ние вървим бавно по Калверстрат, изпълнена с гъсти тълпи народ в тоя вечерен час. Калверстрат, това е Царството на пешеходците в Амстердам, които са си извоювали един периметър, затворен за всякакви коли. Дъждът като по чудо отсъствува от пейзажа, но вместо него се е настанила мъглата и през прозирните диплещи се завеси на тая мъгла осветеният улей на улицата изглежда странен, като видение с разноцветните неонови надписи, светлините на витрините и сенките на минувачите, всичко туй смътно и неясно, сякаш някой го е нарисувал бегло, а после го е размил с вода.

— Ти не си жизнерадостен човек, Морис — подхваща наново след известно мълчание Едит. — Странно, пълен си с енергия, а не си жизнерадостен.

— Затова пък ти преливаш от веселост.

— Бих преливала може би, ако имаше отде да я взема.

— Изцеждай от време на време спомените от детството — съветвам я.

— Спомените от детството? Те са най-тъжното нещо в живота ми.

«С мене е същото — казвам си наум. — Обаче за момента това не ме разстройва.»

— Ти си имал баща…

— Ужасно кисел и стипца — лъжа безсрамно аз, понеже дори не знам кой ми е бил баща.

— …И майка…

— Винаги плачлива и дъхаща на валериан — продължавам да лъжа, тъй като не знам и майка си.

— Все пак правели са ти елха, давали са ти подаръци…

— От тия «полезните» и евтините, дето са в картонени кутии и се състоят в събиране и изваждане — мъча се да импровизирам. — А на тебе нима нищо не са ти подарявали?

— Кой да ми подарява? Водеха ни на Коледа пред общинската елха и по нея наистина висяха тук-там играчки и всеки от нас очакваше, че може би ще получи подарък, но играчките от елхата никога не се раздаваха, защото ние бяхме толкова много, че две дузини играчки за никого нямаше да стигнат.

— Е, все пак е имало елха — казвам примирително.

— Елха… Елха за бедните деца… Не знам дали има нещо по-тъжно от това. По-добре да не ги правеха тия елхи за бедните.

Излизаме на един от каналите. Над водата са окачени дълги гирлянди с електрически крушки и крушките в тоя момент са запалени, защото е събота вечер, и това ми дава идеята, че понеже и без туй няма за къде да бързаме, бихме могли да влезем в заведението на кея.

Намираме една свободна маса в уютното чисто помещение. Масата е направена от грижливо полирано буре, както и всички останали, и върху бурето скоро ни сервират бутилка червено вино и нещо за ядене. Хората наоколо си приказват тихо и изобщо обстановката е доста отморяваща, додето пред тезгяха не се изправя дългокрак и дългокос младеж с китара. «Свърши се — помислям, — да бягаме» Но късметът ни тая вечер работи, защото чорлавият се оказва от лиричните натури и след като издрънква няколко погребални встъпителни акорда, запява с кадифено-подкупващ глас:

Недей ми разказва за безоблачни дни, не ми обещавай лазури и слънце. Аз си имам сивото на мъглата и дъжда, аз съм собственик на лошото време.

После идват още няколко строфи, напоени с влага и скръб, прекъсвани от рефрена в същия тон:

Нека вятърът плиска в лицето ми дъжд. Няма нищо по-хубаво от лошото време.

— Ето една полезна максима — забелязвам, когато дългокосият свършва елегията си. — Понеже лошите неща са далеч повече от хубавите, не ни остава друго, освен да се примирим и да ги обикнем.

— Философия на примирението — сбърчва гнусливо нос Едит. — Ненавиждам я. — И добавя: — Обаче песента е хубава.

«И виното» — бих добавил аз. Но вместо да се занимавам с празни приказки, поръчвам втора бутилка.

Когато излизаме, нощният пейзаж е напълно в стила на песента. Отново е завалял ситен дъжд и вятърът носи воден прах и развява електрическите гирлянди, а водата в канала се плакне с глух шум, понесла лилави мрачини и жълти отражения. Тръгваме бавно по кея, без да обръщаме особено внимание на дъжда, както правят всички в тоя град. Когато понечвам да завия по пресечката към къщи, Едит улавя ръката ми.

— Нека повървим още по тая улица.

— Искаш да кажеш, да стигнем до «Зодиак»?

— Само ще надзърнем.

— Но слушай, Едит…

— Че какво престъпно има в това, господи Минаваме и заминаваме, както хиляди хора.

— По тая улица никога няма хиляди хора, особено в тоя час. При това тя съвсем не е на пътя ни.

Все пак отстъпвам от куртоазия и ние продължаваме да вървим бавно край канала, побутвани от морския вятър, който духа в гърбовете ни.

— Откъде знаеш, че единственият вход на помещението е от кабинета на Еванс? — питам, колкото да се намирам на приказка.