Няма нищо по-хубаво от лошото време

Ако разполагах с необходимата екипировка в хора и техника, Райман без друго би ме довел до някое следващо звено на веригата. Само че това просто са мечти, за да минава времето. Екипировката ми се изчерпва с мене самия, а при дадените ми инструкции подслушванията и проследяванията са вън от играта. Без да говорим за туй, че са трудно осъществими.

Естествено, аз имам все пак някои апаратури — две очи и две уши, — които биха могли да ми свършат известна работа, като се има предвид, че през ден, през два се виждаме с Райман, за да изпием с общи усилия няколко чаши мартини. Но в интимни дуети никога не се отива по-далеч от общите приказки за времето, за новите филми, за жените като такива и за проблемите на рекламата. Последният ни по-сериозен разговор бе се състоял след извикването ми при Уорнър.

— Забъркахме се в една история… — бе промърморил луничавият. — Всъщност аз те забърках. Добре, че всичко мина благополучно. Прости и забрави

И това беше всичко, ако не се смята броят на консумациите.

Не си дадох труд нито да прощавам, нито да забравям и продължих да си го имам Райман като едно на ум, обаче до тоя момент не съм спечелил нищо от това. Луничавият постоянно пътува до Венеция, до Женева и докъде ли не, постоянно урежда срещи, постоянно дава обеди на този или на онзи и цялата тая суета е съвсем естествена за един шеф на рекламата, но за да разбереш къде свършва естественото и къде почва другото, би трябвало да разполагаш с цял взвод помощници, и то не от най-ниска квалификация.

Вече довършвам преглеждането на кореспонденцията, отвличайки се понякога в мисли от рода на споменатите, когато в коридора мелодично и обещаващо зазвънява електрическият звънец: край на работния ден, край на работната седмица, защото днес сме петък, а «Зодиак» в събота е затворен. Едит вдига за миг очи от книгата и ме поглежда, но понеже аз още се занимавам с писмата, тя отново се задълбочава в четене. Това й харесвам на тая жена: няма чиновнически манталитет.

Звънецът в коридора тъкмо секва, когато прозвучава втори. Тоя път е телефонът. Секретарката ми знае добре кой може да звъни, затова само натиска копчето, за да превключи на моя апарат, и аз вдигам слушалката.

— Морис, момчето ми, ще приемеш ли една чаша от мене, или бързаш да се прибереш?

— При условие, че и ти ще приемеш една от мене.

— Чудесно. След пет минути ще бъда в кафенето.

Подавам папката с кореспонденцията на Едит и ставам:

— Ще се отбием с Райман на ъгъла. Ако искаш, ела.

— А, не, мерси. Само гледай да не продължите при стриптийзите. Довечера сме канени у Питер.

Още една положителна черта: знае да ти дава паузи и да не се лепне за тебе като ревнива съпруга.

Заварвам Райман на малка масичка до витрината. Масичките тук са малки, защото и заведението е малко, кокетно кафененце с неони, пластмасови облицовки и огледала, направено като че за пет души и все пак годно да побере две-три дузини от чедата на «Зодиак».

— Да вземем цяла бутилка, а? — предлага луничавият, след като сядам срещу него. — Да спестим труда на келнера в тая навалица.

Цяла бутилка мартини е малко прекалено за един скромен аперитив, обаче това не е обезпокояващо, когато имаш пред себе си партньор, който се налива като дупка. Донасят в кофичка с лед бутилката и шише газирана вода и Райман със сериозния си вид на професор пред лекция напълва чашите. Той е почти винаги сериозен, но особено когато му предстои голямо пиене. Опитваме температурата на мартинито с по една едра глътка. После следва вечният встъпителен въпрос:

— Какво ново?

И моят неизменен отговор:

— Вън от сделките, нищо особено.

Пред бара, на три крачки от нас, стърчат в гъста редица представители на по-низшия персонал, пият и бъбрят помежду си. До мене достигат откъслечни фрази от приказките им. Все незначителни. Винаги незначителни. Край витрината с равни машинални крачки минава и отминава Ван Алтен, забил поглед в земята.

— Такива като тоя са просто загадка за мене — казва Райман, забелязал фигурата на архиваря.

За мене също. И специално тоя. Но това не е нужно да се изрича.

— Не съм го видял ни веднаж да влезе в заведение…

— Вероятно нему стигат парите.

— …Нито да наруши погребалния си израз.

— Сигурно е болен от жлъчка.

— Възможно е. Но за парите не съм съгласен. И на мен парите не ми стигат, обаче това не ми пречи да живея като човек.

— Парите никому не стигат — забелязвам философски.

Райман ме поглежда замислено, помълчава, после казва тихо:

— Бихме могли да имаме повече и аз, и ти, ако нашият скъп Адам не си пъхаше носа навсякъде.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— За жалост Уорнър има дълъг нос…

— Не чак толкова. Вината е повече у мене, че проявих наивност. Тоя човек така те омотава с въпросите си, че когато се усетиш, може да изтървеш тъкмо туй, което си решил да не изтърваваш. Но това ще ми послужи за урок. В края на краищата ние се борим за каузата на свободния свят, а не за дребни изгоди. Не е ли така?

— Ако питаш сериозно, Конрад, мене лично каузите без изгоди не ме интересуват особено. Може да ти звучи меркантилно, обаче животът е твърде къс и при това един-единствен, така че каузите…

— Съвършено вярно И все пак когато добрият приход идва от едно благородно дело, задоволството е по-голямо.

— Прав си — съгласявам се на свой ред. — Гарнитурата също има значение. Но това не й пречи да си остава гарнитура.

Единомислието по въпроса ни окуражава да си налеем още по чашка мартини и да го изпием, гледайки се с взаимно одобрение.

— Ако си готов на пълна дискретност, мисля, че бихме могли да уредим нещо полезно и за двама ни — казва тихо Райман.

— Конрад, аз съм твой приятел и смятам, че съм го доказал. Обаче не искам да проиграя мястото си…

— Няма такава опасност — успокоява ме луничавият. — Всичко ще стане в съвсем редовна форма. Няколко пътувания из Изтока за разширяване на сделките. Ще пътуваш сам, значи, всичко ще стане без свидетели. Ван Вермескеркен няма да ти откаже — интересите на работата изискват.

— А рискът?

— Минимален. Колкото да осигури печалбата. Впрочем имаш време сам да прецениш.

— Но нямам данни…

Райман се усмихва едва-едва с тънките си устни:

— Смятай го към пет хиляди за един удар.

— Ти ме изкушаваш, Конрад.

— Правя ти дребна услуга, нищо повече.

Помълчавам, като да размислям. После забелязвам:

— Лошото е, че един минимален риск, щом почне да се поема многократно, престава да бъде минимален. Ако не те пипнат на петия път, ще те пипнат на десетия.

— Няма да има десети — поклаща глава Райман. — Ако си се заел да пресмяташ печалбите си, недей да умножаваш цифрата пет хиляди на повече от шест. По едно пътуване във всяка демокрация. Тъкмо това прави риска минимален.