Няма нищо по-хубаво от лошото време

Тук той ненадейно се разсмива, сякаш е казал нещо страшно духовито. Не знам дали е оглупял от пиенето, или това си му е естественото състояние. Не в смисъл, че е глупав по всички линии. Напротив, допускам, че в известни отношения е твърде умен и хитър. Но човек често среща хора, крайно интелигентни и опитни в професията си, които, щом излязат вън от нейните рамки, изведнаж се оказват посредствени до невъзможност.

Еванс наново се е обърнал към Едит и това ме принуждава да заема позата на благовъзпитана скука — дискретни прозевки, разсеяни отпивания и безцелно зяпане наоколо. Холът е мебелиран тъй, че да смае окото с оня вид мебел, който в момента на доставянето му винаги изглежда прекалено модерен, а две години по-късно — остарял. Тъмни дървени плоскости, обковани с червени бакърени орнаменти, кожена тапицерия в ярки цветове — всичко не твърде добре почистено, като в отдавна необитавано жилище.

Гостите наоколо се забавляват кой както може. Райман е сложил мургавото момиче на коленете си и го гледа с мътен поглед, заровил ръка в прическата му. Паул Франк се опитва да разсмее жената с варосаните устни посредством някакъв мръсен анекдот, но мръсните анекдоти тя ги знае вероятно повече от него, затова само бъбре с престорена наивност «много интересно» и «но това звучи безсрамно». Едната от едрите красавици се опитва да прелъсти Роволт, кръстосала високо бедрата си точно под носа му, докато другата ми хвърля дълги тъмни погледи в смисъл «хайде, мили — малко кураж»

Кураж — лесно е да се каже. Чувствувам, че дискретността изисква да се отдалеча от дивана, за да дам простор на диалога Едит — Еванс, обаче в същото време изпитвам страх да не би секретарката да използува отсъствието ми, за да сложи начало на някоя глупост. Кураж? Защо пък не. Ставам, отправям се към приканващата ме е погледи самка и небрежно сядам на облегалото на креслото й.

— Как сте? — питам, като пробвам английския си. — Отдавна не бяхме се виждали.

— Оставете тия салати — измърморва тя. — Никога не сме се виждали. Но това е без значение.

— Именно. Абсолютно без значение. Да ви налея ли?

— С удоволствие. И да седнем някъде по-удобно.

Напълвам две чаши, помагам на жената да стане и я повеждам към кушетката в ъгъла до грамофона. Тъкмо навреме, защото плочата с тангата свършва. Вземам напосоки друга плоча и зареждам наново въртележката. В хола се разнася изтърканият мотив на «Сен Луи блуз». Любима мелодия, която ме унася, но не дотам, че да не забележа как Едит отдалеч следи действията ми въпреки внимателното си участие към комплиментите на Еванс.

— Хайде да ги накараме да ревнуват — предлага лениво партньорката ми, полуизлегната на кушетката.

— По кой начин?

— Прегърнете ме с тия две ръце, дето не ви служат за нищо, и почнете да ме целувате.

— Ще бъде твърде силно като начало. Знаете, тя е опасна. Не бих се учудил, ако извади от чантата си някой пистолет.

— Салати — измърморва презрително жената. — Подайте ми чашата.

Изпълнявам нареждането. Едрата отпива една пропорционална на себе си глътка от кралското питие и това я навежда на нова идея:

— Щом не щете, аз сама ще го подразня моя.

Тя очевидно е налята догоре не само с уиски, но и със самоувереност, защото става бавно, прави няколко сластни стъпки, въртейки гигантските си бутове, и под звуците на следващия блуз — някаква индигова мелодия или харлемско ноктюрно — почва номера си, тоя същия, единствен, на който една пияна гъска е способна.

Номерът наистина произвежда ефект, обаче противен на очаквания. Докато по-голямата част от аудиторията с алкохолен ентусиазъм надава окуражителни възгласи, Еванс става и бавно повежда сконфузената Едит в неизвестни посока. Дебелата отначало не забелязва ефекта, тъй като тъкмо в тоя момент е с гръб към зрителите, затова пък аз виждам всичко тъкмо навреме. Началото на глупостта е положено. Моята хитра секретарка ще се опита да изкопчи нещо от домакина срещу част от прелестите си. Тя дори не си дава сметка, че такива като Еванс, колкото повече пият, толкова повече си затварят устата по силата на професионалния рефлекс.

Едрата самка вече е констатирала опустяването на дивана, обаче по липса на друга работа продължава да смъква остатъците от бельото си под окуражителните крясъци на компанията. Роволт се е втренчил като хипнотизиран в тлъстите прелести на жената. Трябва да се направи нещо, преди хипнозата да се е разсеяла.

Ставам бавно от кушетката и отмервам няколко пробни стъпки из хола. Нула внимание от страна на присъствуващите. Надничам през отворената врата, столова и отвъд — кухня. Продължавам нататък до дълбоката ниша, дето са изчезнали Едит и Еванс. Нишата е осветена. Мраморна стълба, покрита с бледорозова пътека, води нагоре. Оставям я да ме води. Трябва да надзърна тук-там, а едва ли втори път ще имам възможност да бъда в тая вила. И положително никога няма да разполагам с такова непоклатимо алиби: ревнивецът, тръгнал да търси лекомислената си приятелка.

Стълбата извежда горе във втори хол, по-малък от партерния. Четири врати, от които едната е без значение, защото излиза на терасата. Опитвам най-близката: заключено. Може би зад нея са се уединили Еванс и Едит. Натискам ръчката на следващата врата и леко отварям.

Ето къде били прелюбодейците. Те са седнали на кушетката в полуосветена стая, нещо като кабинет или библиотека. Председателят е обгърнал с две ръце жената, чийто тоалет е малко поразхвърлян — стриптийзът в ранната си фаза. Отворил съм вратата безшумно, но от хола е нахлула светлина и партньорите мигом се обръщат насам. Лицето на Едит изразява неловкост, лицето на Еванс — нищо особено.

Има моменти, когато у теб може да прозвучи ненадейно някой съвсем непрофесионален глас. Някой глас, роден от дълга дружба и човешка близост. Някой глас, който подканва: хвани я за рамото и я откъсни от тоя мръсник. Опасни моменти.

— Извинете — казвам и леко затварям вратата.

Слизам обратно в хола, минавам го транзит и излизам в антрето за шлифера си. Райман ме сподиря.

— Какво, злополука ли? — пита той тихо, надушил ситуацията.

— Нещо подобно.

— Но слушай, Морис: ти си културен човек, гледай по-широко на тия неща.

— Така и гледам. Обаче ме е страх от последиците.

— Последиците? Какви последици? Нашият Еванс утре няма да помни нищо. Изключителен пияч, само че на другия ден не помни нищо. Веднаж бяхме се пак така събрали и един тип…

— Ясно — казвам. — Върви, че те викат.

— Ама ти наистина ли мислиш да тръгваш?

— Смятам, че ще е най-добре. Върви, че те викат

От хола наистина се раздават някакви женски писъци, макар да не знам дали са адресирани към нас. Махам с ръка на Райман и излизам. Изходът е надясно, но понеже наоколо няма жива душа, тръгвам наляво. Вече се мръква. Алеята се вие в сянката на големите кестени. Изминавам около двеста метра и спирам. Тук алеята прави широк завой и поема в обратна посока. Отвъд завоя се простира тревиста площ, а зад нея се издига стена, омотана с виещи се растения. Нищо.

За да се убедя окончателно, че е нищо, пресичам тревистата площ и стигам до стената. Малка вратичка с желязна решетка, полускрита от бръшляна. Поглеждам през решетката отвъд: сред широка поляна се издига стара двуетажна постройка, навярно къщичката на градинаря. Един по-внимателен поглед ме навежда на мисълта, че тоя градинар трябва да е голям маниак. На радиотехниката, искам да кажа. Над покрива се издигат високите прътове на диполна антена. Най-простото би било тия прътове да се монтират на двата срещуположни комина, успоредно с билото на стръмния покрив. Но не: тоя шантав градинар е разположил антената тъй, че пресича билото на верев и насочва невидимите си обятия по посока изток-югоизток. Ако се съди по устройството на антената, следва да се предполага, че тя обслужва радиостанция от типа на американските «AN/GRC», които, без да са свръхмощни, все пак могат да предават до четири-пет хиляди километра разстояние.