Обсадата на Лайтнинг

Но Вандерхоф вярваше, че бъдещето в космоса принадлежи на Европа, не на Съединените щати, дори не на независимите републики от бившия Съветски съюз, които останаха обединени под ръководството на Русия, когато става дума за изследване на Космоса. Атена вече имаше планове за собствена совалка и космическа станция, но й трябваше време да разработи проектите. Време, което Вандерхоф знаеше, че няма да получи, ако НАСА продължи успешно новата си енергична програма за изстрелване на совалки, много от които ще бъдат използвани, за да извеждат в орбита модули за космическата станция „Фрийдъм“.

Вандерхоф огледа генерал Марсел Шардон, който седеше от дясната му страна. Шардон беше заместник-командуващ френските въоръжени сили и най-влиятелният военен в коалицията на Вандерхоф.

Както и двамата старши офицери от германския Бундесвер до него, генерал Шардон беше решил да участвува в конспирацията на Вандерхоф по тактически съображения. Шейсет и две годишният генерал беше уверен, че Европа ще бъде заплашена от конкуриращите се американски и руски космически станции, които ще бъдат използвани — със или без студена война — като опитни полигони за оръжието от арсенала на Инициативата за стратегическа отбрана.

ИСО. Вандерхоф въздъхна. Той безрезервно споделяше убеждението на Шардон, че Европа трябва да предприеме незабавни стъпки сега, за да се утвърди като лидер в космоса с крайна цел: да се превърне в единствената свръхсила в света. Вандерхоф като Шардон лелееше мечтата Европа да бъде най-голямата сила на земята, а превъзходството в космоса бе първата решителна стъпка към осъществяването на този блян.

Вандерхоф и неговите съмишленици разполагаха с необходимите средства да финансират докрая изследването, нужно, за да се построи съвършено новата совалка на Атена „Хермес“ и космическата станция „Колумб“, но времето не чакаше. НАСА се съвземаше твърде бързо. Прототипните модули за „Фрийдъм“ вече бяха завършени, а с „Дискъвъри“, „Атлантис“, „Колумбия“, „Индевър“, а сега и с „Лайтнинг“ американската космическа агенция имаше достатъчно възможности да пренесе цялата необходима железария, за да се настани преди края на столетието задълго в космоса.

На Атена й беше необходимо време и Вандерхоф знаеше как да го осигури. Вече беше изпробвал своя таен спътник-убиец срещу руснаците, а сега беше ред на американците. Той откри събранието.

— Имаме да обсъждаме два важни въпроса. Първият засяга един агент на ЦРУ на име Стоун. Очевидно той е отговорен за поражението в склада. Стоун, изглежда, е взел под закрила г-жа Гийю. — Вандерхоф видя как лицето на Шардон се вкамени. — Току-що ми позвъни нашият човек в ЦРУ и ми предостави информация, която ни гарантира ликвидирането на мистър Стоун. Като свършим с него, ще намерим жената на Гийю и също ще я премахнем, както постъпихме със своеволния й съпруг и с другите учени, които ни се противопоставиха. Не можем да си позволим нещо да се разбере преди изстрелването на „Лайтнинг“.

Шардон размърда стокилограмовото си тяло в стола и въздъхна.

— Тревожи ли ви нещо, генерале?

— Стоун трябваше да е мъртъв вече, monsieur. Изобщо не биваше да излиза жив от склада.

— Добре, погрижете се само вашите хора да са готови в Ботаническата градина и той да не избяга втори път. Някакви проблеми с местната полиция?

— Не — отговори Шардон. — Префектът е наш човек.

— Добре, погрижете се всеки участник да знае, че този път не трябва да допускат никакви грешки. Разбрано ли е?

— Oui.

Вандерхоф спря да огледа масата и видя, че няколко души кимат в знак на съгласие. Беше ги убедил. Облегна се във въртящия се стол и си наложи да поотпусне изражението на лицето си.

— Господа, вторият въпрос за обсъждане е бъдещето на Атена в космоса в ерата след НАСА. Срещнах се на място в Куру и констатирах значителен напредък, главно поради големия капитал, който инжектирахме в нашия изследователски и развоен отдел. Ето резултатите от усилията ни. — Вандерхоф стана и отиде до едната страна на залата, свали бялото платно, което покриваше макети в естествена величина на совалката „Хермес“ и на космическата станция „Колумб“.

— Това е модел на „Хермес“, господа, който в технологично отношение е крачка напред в сравнение с американската космическа совалка. Той ще бъде в състояние не само да каца като самолет при завръщане от космоса, но и ще излита като самолет.

Вандерхоф веднага забеляза как хората зашушукаха помежду си. Почака да спрат и продължи:

— Преди да го отстраним, Гийю изобрети съвършено нов и изкусен метод за достигане до космоса. Виждате ли, господа, три четвърти от теглото на американската совалка при старта не е нищо друго, а течен кислород — тежкият окислител, без който не може да се получи изгаряне на горивото от течен водород. По-голямата част от него се изразходва през първите три минути от полета, когато совалката все още е в земната атмосфера. На Гийю му хрумна интересна идея. Защо да носим целия този кислород, когато в атмосферата го има колкото щеш? И така Гийю предложи ракетен двигател, който ще всмуква кислород, докато лети през атмосферата, а преди да навлезе в космоса, ще превключи към бордните запаси от течен кислород. Така намаляваме драстично теглото и усложненията и увеличаваме товарната площ. Просто и елегантно.

— Но приложимо ли е? — попита Шардон.

— Нашите учени работят по въпроса. Ето защо трябва да забавим НАСА. Необходимо ни е време да преодолеем две главни пречки. Едната е създаването на засмукващ въздух реактивен двигател, който е в състояние да развие скорост над Мах 10, за да се навлезе в космоса. Втората е да разработим ефикасна охладителна система за корпуса. За разлика от плочките за термична защита на американския орбитален кораб нашата система ще охлажда целия корпус: под обшивката му ще се вкарва течен водород чрез технология, подобна на онази, която се използва сега за охлаждане дюзите на конвенционалните ракетни двигатели. Смятаме, че въпросът с охлаждането е прост, но реактивните двигатели… за разработката им ще са нужни време и много пари. Но ако успеем, ще разполагаме с истински космически самолет.

— Колко време? — попита Шардон.

Вандерхоф посочи двигателите в задната част на еднометровия пластмасов модел на обтекаемия „Хермес“.

— Конвенционалният реактивен двигател извлича кислород от атмосферата, но той не е подходящ за скорости над Мах 3. Разработихме двигател, който използва тласкателната сила на свръхзвуковата скорост на самолета, за да сгъстява въздуха в горивната камера преди смесването му с горивото. Това е т.нар. правотоков въдушно-реактивен двигател. Решихме, че тази технология ще ни даде възможност да достигнем скорост Мах 6. Освен това проектирахме — на хартия — специален вид правотоков въдушно-реактивен двигател, при който въздухът минава със свръхзвукова скорост през горивната камера. Тази технология, господа, ще ни даде скоростта, необходима за преодоляване на земното притегляне. Сърцето на „Хермес“ е тъкмо този тип двигател, но за да го разработим, са ни необходими време и пари. Имаме парите. С отстраняването на „Лайтнинг“ ще спечелим и необходимото време. — Вандерхоф направи пауза, за да осмислят казаното.

— Ще успеем ли да изстреляме навреме нашата ракета? — попита Шардон.

— Всичко е готово. Една ракета „Атена V“ с експлозивен заряд с дистанционно управление, който е прикачен към комуникационен спътник, трябва да излети в 23:35 часа местно време вдругиден, но помнете, господа, спътникът е за всеки случай. Не очакваме „Лайтнинг“ да стигне до орбитата си.

— Някакви проблеми в НАСА?

— Не. И там всичко е наред.

Шардон се облегна и кимна. В залата настъпи мълчание.

— Много добре — заключи Вандерхоф. — Генерале, вие ще се заемете със Стоун. Аз незабавно се връщам в Куру, за да контролирам изстрелването. Обадете ми се веднага, щом имате новини. Закривам заседанието.

6.

Париж, Франция

Бурята започна по-бързо, отколкото очакваше Кемрън. Светкавици проблясваха в тъмното следобедно небе. Оглушителен тътен залюля меката трева под краката му. Хем уединен, хем открит, паркът предлагаше няколко възможности за бягство. До затварянето му оставаха няколко минути и повечето от разхождащите се вече бяха си тръгнали, за да избягат от дъжда.