Обсадата на Лайтнинг

Ленгли, Вирджиния

Хигинс остави телефона да звънне три пъти, преди да го вдигне. Знаеше кой звъни, знаеше и защо. Шифрованото съобщение от парижкия клон на ЦРУ, предадено му по факса само преди минути, казваше, че само един човек е загинал в Ботаническата градина. Трябваше да бъдат намерени двама мъртви — шефът на клона Потър и агентът Стоун. Но все пак краткият текст гласеше, че е бил убит само Потър, с пряко попадение в сърцето. За Стоун не се споменаваше нищо.

Той тупна с юмруци по гладката повърхност на голямото си бюро. Стоун не трябваше да излиза жив от парка. Сега той беше неуправляем. Гневен и вероятно объркан, без да знае кому да се довери.

— Да?

— Здравейте. — Хигинс чу хладния глас на Вандерхоф от другия край. — Обажда се…

— Зная кой сте. Как стана това? Смятах, че контролирате положението.

— Задачите невинаги са успешни, мистър Хигинс. Човек на вашето място трябва да знае това.

— Да не сте мръднал, Вандерхоф? Схващате ли какви са последствията? Сега Стоун вероятно мисли, че в ЦРУ е изтекла информация, и ако помни нещо от обичайната процедура, вече е осъзнал, че Потър би могъл да се свърже единствено с мен, шефа на отдел „Европа“ — освен ако не смята също, че някой е следял Потър. Трябва да го открием.

— Шардон смята, че той се е удавил.

— Намерихте ли тялото?

— Не, но…

— Тогава трябва да допуснем, че все още е жив. — Хигинс затвори очи и затърка с пръст лявото си слепоочие.

— Зная.

— Нямам друг избор, освен да му припиша вината за смъртта на Потър, да го набележа за ликвидиране. Ще ми трябва помощта на Шардон за събиране на необходимите доказателства, с които да убедя моя шеф.

— Добре. Ще се погрижа французите да си свършат работата преди полунощ тази вечер.

— Добре. Играта се промени и трябва да се приспособим. Търсете ме пак, ако възникнат проблеми. В противен случай приемам, че Шардон е поел грижата за нещата там. Още нещо, знаете ли къде е жената?

— Не, но имаме хора, които я търсят.

— Добре. Дочуване. — Хигинс сложи слушалката и разтърка брадичката си с пръст. После стисна юмрук и натисна леко устни с кокалчетата на пръстите си. Ситуацията ставаше неконтролируема. Трябваше да действува решително. Ако Стоун е още жив, може да ги разобличи.

Ръката на Хигинс посегна към следващата бележка от купчината документи в кутията „входящи“. Бе си поставил за цел да преглежда всеки ден тази кутия и никога да не я оставя да се пълни. В своята професия не можеше да си позволи да изостава.

Хигинс прочете кратката придружителна бележка. Тя беше от Джордж Пруит, племенника на шефа му, който работеше в компютърната служба, и му беше препратена от отдел „Европа“. Хигинс изпъшка. Трябваше ли той лично да преглежда всяко листче хартия, на което специалистите не можеха да намерят място в кабинките си?

Бележката уведомяваше Хигинс, че Джордж е съставил алгоритъм, който търси изолирани инциденти и се опитва да открие сходство между тях. Той прелисти на втората страница и се вцепени. Какво? Как, по дяволите, е успял да свърже тези събития толкова бързо? Прочете още веднъж списъка с недоверие.

Чудесно! Просто дяволски чудесно! От една страна, Вандерхоф, ученият, станал инвеститор, който си играе на разузнаване. А от друга — един малък гений, който съставя компютърни програми да подбират от стотиците убийства всеки ден по света онези, които ни интересуват.

Хигинс блъсна юмрук в дланта си, сетне стана и закрачи насам-натам. Трябва да се успокои и да бъде обективен. Да решава проблемите по ред. Първият проблем е Стоун. Смяташе, че има отговор на него. Прост и недвусмислен отговор. Трябва само да убеди шефа си да даде нареждане за ликвидиране. Само Пруит можеше да обяви даден агент за „неспасяем“.

Дотук всичко трябва да мине сравнително лесно, реши той. Веднъж набелязан, със Стоун беше свършено. Към него щеше да се пристъпва с крайна предубеденост. Да бъде убит на място. Точка.

Онова, което тревожеше Хигинс, беше вторият проблем. Племенникът на неговия шеф. Как би могъл да попречи на алгоритъма на Джордж Пруит да не размъти отново водата? Да не добавя нови парчета към мозайката?

Изведнъж му хрумна идея. Хигинс посегна към телефона и избра един местен номер, който не фигурираше в указателя.

7.

Ракетен комплекс 39, Площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

— До старта четири минути, броенето продължава. Подготовка за пуска на главния двигател. Включени са нагревателите на главния резервоар с гориво. До старта три минути и петдесет и седем секунди; започна последното прочистване на горивото в главните двигатели на „Лайтнинг“. Коментаторът на НАСА предаваше по многобройни високоговорители и по комуникационната система на космическия кораб.

Кеслър затвори очи и поведе отчаяна борба с възбудата, която бавно го поглъщаше.

— Сърдечният пулс ускорен до сто и двайсет удара в минута. Отпусни се, Майкъл. Кеслър чу успокоителните думи на Нийл Хънтър в шлемофона си. Хънтър осъществяваше връзката между контролната кула и пилотската кабина на СТС-72, номера на техния полет.

— Опитвам… Опитвам се. — Кеслър пое дълбоко дъх и погледна вдясно. Джоунс седеше вцепенен, очевидно уплашен. Това помогна на Кеслър да се отпусне. Никога не беше виждал Джоунс уплашен.

— Слушай, Текс — отбеляза Кеслър. — Мислех, че вас, момчетата от Тексас, не ви е страх от нищо.

Джоунс извърна глава и погледна Кеслър.

— Слушайте, момчета, я кажете моя пулс?

— Деветдесет и два удара в минута, Джоунс. Екстра си.

Кеслър се намръщи. Джоунс наистина беше хладнокръвен.

— Просто си мисли за нещо приятно — рече Джоунс на Кеслър.

— До старта три минути и трийсет и пет секунди.

Кеслър гледаше как компютрите с общо предназначение на „Лайтнинг“ откликваха на командите от системата за стартова подготовка — наземната компютърна мрежа на стартовата площадка в космическия център „Кенеди“, — раздвижвайки стабилизатори и елерони, спирачки и кормило, за да гарантират надеждността им при полета. Контролният лост едва се придвижваше във всички посоки. Системата беше поела контрола върху всички операции двайсет минути преди старта и щеше да следи пряко компютрите на совалката до трийсет и първата секунда преди старта.