Обсадата на Лайтнинг

Откога ли съм тук? Часове? А може би дни?

Неумолимо мислите му се върнаха назад и той преживя отново схватката в Ботаническата градина. Стрелците бяха несъмнено изпратени от Атена да му попречат да разкрие плана за унищожаването на новия космически кораб на НАСА. Но откъде са знаели?

Оперативният му началник беше мъртъв, а той беше изолиран. Ако началникът му беше спазил обичайната практика в ЦРУ, тогава шефът на отдел „Европа“ трябва да е забъркан, тъй като никой друг освен него не знаеше за срещата… освен ако разговорът не е бил подслушан. Кемрън знаеше, че не може да си позволи да рискува. Шефът на отдел „Европа“ не беше от възможните. Кой тогава? Към кого би се обърнал той с неговата информация? Към някого в парижкото бюро? Как? Той едва ли познаваше някого. Кому би се доверил? А Мари, къде е тя? Тя трябваше да го чака край Сена. Дали са я заловили?

Вратата се отвори със скърцане.

— Кемрън! Слава богу, събуди се!

Мари изтича до него и го прегърна. Той не знаеше как да реагира. Поколеба се. От една страна, искаше да върне прегръдката, но професионалистът в него го спря. Колкото и да се засилваха чувствата му към Мари, той трябва да остане емоционално дистанциран. Нуждаеше се от дисциплинирания си логичен ум, който да му помогне да оцелее. Чувствата и емоциите само ще помрачат разума му. Трябва да остане съсредоточен.

— Да, да. Добре съм. — Той леко я отблъсна и видя сълзи в очите й.

— О, боже, о, боже. За известно време си мислех, че ти…

— Малко оставаше. Много малко. Как съм се добрал дотук? Помня вълните. Водата беше студена… после всичко изчезна.

Тя приседна до него.

— Мисля, че чух някакви изстрели, но не бях сигурна дали това не е просто бурята. После те видях да тичаш надолу по стъпалата. Преследваха те двама души. Видях как скочи в реката. Водата те понесе към мен. Изчаках да наближиш и скочих след теб. Издърпах те до брега, помогна ми капитанът на едно туристическо корабче. С негова помощ те докарах тук.

— Къде сме?

— В един малък хотел на няколко пресечки от Ботаническата градина.

Кемрън огледа очуканото си тяло, после отново се обърна към Мари.

Тя се усмихна.

— Не се тревожи. Тук дават стаи на ден или на час. Никой не се интересува какво правиш в стаята си или как изглеждаш. Тук сме в безопасност засега.

— Ти си спасила живота ми — каза Кемрън, без да откъсва очи от нея. — Благодаря ти.

— Така се радвам, че си добре. — Тя го прегърна отново.

Този път Кемрън върна прегръдката.

— И аз.

— Какво… какво се случи? Мислех, че става дума за обикновена среща.

— Заварих Потър мъртъв. Някой ни е натопил.

Лицето на Мари стана сериозно.

— Мъртъв? Какво ще правим сега?

— Къде е сакото ми?

Мари го изгледа озадачено, стана и отиде в другия край на стаята.

— Ето го. За малко да го изхвърля. То е почти съдрано.

Кемрън го грабна и го опипа отстрани с дясната си ръка. Водонепроницаемата кесия беше на мястото си. Той я погледна в очите и се усмихна.

Ленгли, Вирджиния

Хигинс прочете изпратеното по факса съобщение от своя човек във френската полиция и се усмихна. В него подробно и недвусмислено се излагаше становището на френското правителство, че Стоун е дирижирал убийствата на Потър и тримата френски полицаи. Стоун ще бъде набелязан „за ликвидиране“. Ако все още е жив, все едно, че вече е мъртъв. Никой няма да посмее да го докосне, преди първо да го е убил. Никой няма да слуша брътвежа на един обречен, който най-вероятно ще каже какво ли не, за да отърве кожата си.

Той стана и тръгна към канцеларията на Пруит. Беше премахнал последната бариера пред началника на секретната служба. Със или без подбуда, неговият шеф ще трябва да даде нареждането. А Хигинс ще получи полагащото му се съвсем заслужено.

Джордж Пруит забеляза, че квадратчето на ЦРУ със списъка на личния състав пак се оцвети в жълто. Също толкова внезапно квадратчето на НАСА още веднъж почервеня. Той насочи показалеца към квадратчето на ЦРУ и намери ново попълнение в списъка. Нямаше други убийства в агентурния свят, но по някакъв начин беше установена самоличността на убиеца на Потър. Кемрън Стоун беше набелязан „за ликвидиране“.

Ама че работа, помисли си Джордж. Тоя все едно че е мъртъв.

Върна се в главното „меню“ и избра квадратчето на НАСА. Отново защрака с мишката, докато стигна до списъка. В него имаше добавка. Очите му се разшириха от учудване, когато видя името Кемрън Стоун. Беше заподозрян в убийството не на тримата учени от Атена, но на трима полицаи на същото място. Куршумите от трите трупа съвпадали с куршумите от пистолета на Стоун, намерен близо до тялото на Потър:

Почакай малко! Какво става? Това не се е случило така. Джордж килна глава. Май нещо не беше наред.

Влезе в списъка на НАСА и започна да чете третата добавка. Спомни си, че там се говореше за трима мъртви учени от Атена и за други седем души с неустановена самоличност. В такъв случай откъде се взеха тримата полицаи, убити от Стоун? След това ли ги е убил?

Тези мисли изчезнаха, когато очите му видяха различно съобщение от онова, което беше прочел първия път. „Новото“ трето съобщение гласеше, че в склада заедно с тримата учени от Атена са намерени трима полицаи и четирима неидентифицирани мъже.

Какво става, по дяволите!

Джордж премигна два пъти с изненада и прочете още веднъж съобщението. Виж ти! Някой го е сменил, а моят алгоритъм е регистрирал промяната и е възстановил старото. Нещо не беше в ред. Той усещаше това.

Сърцето му се разтуптя от нахлулия в кръвта му адреналин. Просто приличаше твърде много на роман, но всъщност беше действителност.

Със запотени вече длани на ръцете той премести показалеца върху командата за отпечатване и щракна левия бутон на мишката. Секунди по-късно лазерният принтер забръмча. Той издърпа листа и го прочете още веднъж.

— Ама че невероятна работа.

— Пак ли говориш на себе си, Джордж? — обади се някой от съседната кабинка.

Джордж не му обърна внимание. Той просто заключи компютъра и тръгна към архива.

Помисли да използва асансьорите, но се отказа. Беше седял почти цяла сутрин в онзи стол, нужно му беше да се раздвижи. Джордж свърна вдясно и забърза към стълбището в края на дългия коридор. Кой би могъл да направи това? Ако новото съобщение е точно и те наистина са полицаи, тогава какво ще кажат французите? Какво ще кажем ние? И кой го е подменил? Французите? Той не мислеше така. Информацията подлежи на внимателна проверка от ЦРУ, преди да постъпи в компютърните банки на управлението. Това означаваше, че някой от управлението е вмъкнал новия текст. Би ли могло да е просто грешка при преписването? Двама оператори, които вкарват данни на различни работни места? Единият да е писал върху написаното от другия?