Обсадата на Лайтнинг

Без да каже дума повече, Кемрън се обърна и заслиза по стълбите към улицата. Огледа „Ке Сен Бернар“ и от двете страни. По тротоара беше пълно с амбулантни търговци, които продаваха всичко — от миниатюрни Айфелови кули до евтини репродукции на „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи.

Видя такси и му махна. То спря на няколко крачки от него. Кемрън огледа улицата и седна на задната седалка.

— Bonjour, monsieur.

— Bonjour. Conduisez-moi a l’aeroport „Charles De Gaulle“.¹⁵

— Oui, monsieur.

Таксито рязко потегли. Кемрън бе притиснат към седалката и за момент затвори очи. Беше си позволил да се забърка емоционално… грешка. Чувства и логика не си пасват. Засега не трябва да мисли за Мари. Тя е на сигурно място.

Бръкна в коженото яке и извади два кафяви плика. Отвори първия и измъкна дебела пачка банкноти по сто долара. Половината от неприкосновения му запас валута. Другата половина беше в друг плик у Мари.

Сложи половината от банкнотите в портфейла си, а останалите върна във вътрешния джоб на якето. Отвори втория плик. Вътре имаше три комплекта паспорти и шофьорски книжки. Всичките американски, но под различни имена. Два от тях му бяха дадени от ЦРУ като част от неговата легенда. Третият беше за непредвидени случаи, паспорта и книжката си беше поръчал в Мексико при един художник, майстор по фалшификациите, срещу прилична сума. Тогава си беше помислил, че някой ден ще му потрябват. Кемрън се усмихна. Оказа се, че е бил прав.

Таксито го остави пред входа на компанията „Ер Франс“. Той влезе през въртящите се врати и погледна през широкото фоайе към дългата редица билетни гишета. Кемрън преброи осем — пред всички имаше опашки от пътници. На всяко гише работеха по двама служители. Усмихна се, когато откри онова, което търсеше: митничарят беше само един и кажи-речи тичаше от гише на гише да слага печатите. Кемрън бръкна в якето си и извади паспорта за непредвидени случаи. Макар че фалшификацията беше шедьовър, в него нямаше печат, който да показва кога и къде е влязъл в страната. Беше пристигнал във Франция с обичайния дипломатически паспорт, който остави в посолството.

Навел глава, той приближи към най-късата от осемте опашки. Пред него беше американско семейство — мъж и жена на средна възраст и две малки дъщери. Майката се закачаше с децата, а бащата буташе количка с куфари.

Двамата служители, обслужващи гишето, бяха на мястото си. Семейството се запъти към единия, Кемрън към другия.

— Bon soir, monsieur — обади се зад гишето мъжът на петдесет и няколко години.

— Говорите ли английски?

— Разбира се, monsieur.

— Казвам се Блеър, Стийв Блеър.

— С какво мога да ви помогна, мосю Блеър?

— Трябва да се върна в Щатите колкото може по-бързо. Кога е следващият полет?

— Докъде, мосю?

— Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Служителят набра няколко команди на клавиатурата, изчака две-три секунди, набра още няколко. Погледна към Кемрън.

— Днес ли възнамерявате да пътувате, мосю Блеър?

— Да. Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Страхувам се, че може би няма да стане. Местата във всички наши външни полети са резервирани за пет дни напред. Краят на туристическия сезон е, мосю. Всички искат да се приберат. — Служителят посочи към опашката пред билетното гише. — Повечето от тези хора са направили резервации отпреди месеци.

— Абсолютно сигурен ли сте, че няма нищо? За мен е много важно да пътувам днес. Сигурно има някое свободно място.

— Може би с друга авиокомпания, мосю, но не и с „Ер Франс“.

Кемрън посегна към портфейла си, измъкна три стодоларови банкноти, прегъна ги на две, сложи ги върху плота и ги покри с ръката си.

— Хъм-м… Странно. Бих се заклел, че има поне едно място първа класа за следващия самолет. Помня дори, че беше транзитен полет. — Плъзна дланта си върху плота към служителя, който се огледа встрани и бързо сложи ръка на плота.

Кемрън задържа дланта си върху парите. Служителят го изгледа озадачено.

— Е, дали има някое свободно място?

Служителят въздъхна, без да сваля очи от ръката на Кемрън.

— Дали да не проверя още веднъж, мосю.

— Да, защо не?

Служителят набра още няколко команди с кратки паузи помежду им през следващите две минути. Вдигна глава от клавиатурата и погледна Кемрън.

— Май имате късмет, мосю Блеър. Ето тук някой се е отказал в последната минута от полет 1143, самолетът излита след двайсет минути. Още може да успеете, ако побързате. Но полетът не е транзитен. Ще трябва да се прехвърлите на международното летище „Джон Фицджералд Кенеди“. Това устройва ли ви? — Очите му още веднъж се стрелнаха към ръката на Кемрън.

Кемрън се усмихна.

— Разбира се, добре е. Ценя търпението ви. — Вдигна ръка от плота.

Служителят бързо придърпа парите и продължи да работи с клавиатурата. Кемрън огледа семейството вдясно от себе си, бащата слагаше два големи куфара върху теглилките между гишетата. Видя табличката върху гишето с техните паспорти, видя също, че митничарят тръгна към тях.

Кемрън извади паспорта си и бързо показа първата страница на служителя, който мярна снимката, кимна и посочи към табличката. Кемрън го хвърли в нея секунди преди митничарят, нисък набит мъж с лъскава черна коса, да я вземе. Кемрън чуваше тежкото дишане на дебелия, който бързо сверяваше снимките и датите за валидността, подпечата един след друг и петте паспорта, хвърли ги в табличката и заситни с късите си крака към следващото гише.

Кемрън бавно въздъхна и прибра паспорта си от табличката.

Служителят му каза:

— Имате потвърждение за полет 1143, самолетът излита от Париж в 18:40 и каца в Ню Йорк в 21:00 часа местно време. Оттам вземате полет 477, самолетът излита от Ню Йорк в 22:30 и пристига във Вашингтон в 23:46 часа. Цената на билет първа класа, еднопосочен, е три хиляди сто и осем долара, включително местните такси.

Кемрън извади пачка банкноти, отброи необходимата сума и подаде парите на служителя.

— Merci, monsieur. Минавате през изход 22А в секция „Международни линии“. Имате точно двайсет минути до качването на борда. Имате ли някакъв багаж? — Той подаде билета на Кемрън.

— А, не. Благодаря за помощта. — Той грабна билета, отдалечи се от гишето и тръгна към изхода. Докато наближаваше опашката за контролната врата за оръжие, Кемрън забеляза двама млади мъже край гишето на „Трансуърлд еърлайнс“, които го гледаха напрегнато. Те тръгнаха към него. Той ги позна — двамата нови агенти, които охраняваха Мари в болницата. И двамата бръкнаха в тъмносивите си тренчкоти.

Инстинктивно Кемрън тръгна обратно. Хората от ЦРУ закрачиха по-бързо. Кемрън стори същото, за да поддържа дистанцията от петнайсетина метра помежду им. Крачеше толкова бързо, колкото да не привлича вниманието върху себе си, просто пътник, който се мъчи да не изпусне самолета. Кемрън хвърли поглед назад. Ръцете им оставаха в джобовете на палтата.

Тринайсет метра. Мъжете го приближаваха. Кемрън трябваше да им отвлече вниманието. Нещо, което ще му даде достатъчно време да се отърве от тях и да стигне до изхода. Погледна часовника си. Трябваше да побърза. Видя двойна врата, която водеше към покрития паркинг.