Обсадата на Лайтнинг

Президентът, Пруит и Кемрън мълчаха, докато останалите проучваха алтернативите и изказваха различни мнения как да се справят с положението.

Накрая президентът стана и отиде до бронираните прозорци, които гледаха към розовата градина на Белия дом. През стъклата се процеждаше жълтеникавата светлина от халогенните прожектори. Президентът просто гледаше навън, вирнал брадичка, с ръце зад гърба си. В кабинета сега беше тихо. Всички знаеха, че е изслушал всичко, което е искал да чуе, и сега формулира своя отговор на кризата.

Президентът се обърна и погледна Пруит.

— Някой уведоми ли НАСА за това?

— Не, сър.

— Ами ФБР? Там знаят ли нещо?

— Двама техници от лабораторията за анализи участвуваха в разследването за откриване на двойния агент, сър.

— Добре. Ще се погрижа съответните хора да научат за тези неща, ако това е пътят, по който ще тръгнем. Междувременно пази в тайна цялата работа.

— Да, сър.

— Том, както винаги, ти обясни ситуацията ясно и стегнато. Чудесно изложение.

— Благодаря, г-н президент.

— Благодаря и на вас, г-н Стоун.

— Няма защо, г-н президент.

— Сега, ако не възразявате, бих искал да обсъдя възможностите за действия с моя щаб. Върнете се в Ленгли. Ще ви уведомя за нашето решение.

— Разбрано, сър.

Пруит остави картата и снимките на масичката, взе куфарчето си и даде знак на Кемрън да го последва.

Затвориха вратата зад себе си. Пруит остави куфарчето и бръкна в джоба си.

— Том?

— Да — отговори той, докато дъвчеше таблетките.

— Мисля, че моето участие в тази работа свърши. Направих, каквото се очакваше от мен. Сега на вас, момчета, се пада да…

— Поостани малко. Кой знае, може да се случи нещо интересно.

— Точно от това ме е страх.

— Както и да е, не бързай. Освен това, ако нещата наистина станат интересни, ще ни е необходима и помощта на Мари.

— Защо и тя? Струва ми се, че вече преживя достатъчно неприятности.

— Тя е работила на площадката в Куру, нали?

— Да, но… почакай малко, Том. Не искам да я излагам на…

— Спокойно. Може да ни потрябва само малко разузнаване на ракетния комплекс, преди да се намесим, ако изобщо се намесим.

Кемрън въздъхна и погледна часовника си. Самолетът на Мари трябваше да пристигне между дванайсет и тринайсет часа.

Международно летище „Дълес“,

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Кемрън крачеше насам-натам край вратата, докато пътниците слизаха от самолета „ДС-10“ на компанията „Трансуърлд еърлайнс“. Макар и много развълнуван от предстоящата среща с Мари, той като професионалист не показваше външно чувствата си. Пруит беше прав. Колкото и да му се искаше да прекрати участието си в тази операция, проблемът далеч не беше решен. Заговор заплашваше да унищожи бъдещето на Америка в космоса. Кемрън знаеше, че трябва да остане поне още мъничко.

После спря да се разхожда и се обърна към вратата. Очите, лицето й. Видя я да се усмихва, щом го забеляза, и тя се втурна покрай сепнатите пътници в ръцете му. Кемрън затвори очи и пое дълбоко дъх, чувствувайки тялото на Мари, прилепнало към неговото. Нямаше нужда от думи.

— Толкова се страхувах — прошепна тя накрая в ухото му. — Не знаех дали ти…

— Ш-шт. Добре съм, Мари, а и ти също.

— Не знаеш какво ми беше да…

— Не се тревожи. Вече няма да те напускам. Обещавам.

Мари го прегърна силно. Кемрън не се възпротиви. Логиката може да почака, докато душата му се облива в любов, каквато не бе изпитвал близо две десетилетия.

12.

На борда на „Лайтнинг“

В херметическата камера между средната палуба и товарния отсек Кеслър помагаше на Джоунс да облече скафандъра за работа в космоса, който им осигуряваше не само термична защита извън кораба, но ги предпазваше и от микрометеорити. Обикновено астронавтите си слагаха сами тези скафандри в космоса, но Кеслър смяташе, че не е зле да помогне на Джоунс при първото му обличане в условията на безтегловност. Костюмът имаше три части — подплата, херметически скафандър и система за осигуряване на жизнеспособна среда.

Джоунс не се нуждаеше от помощ, за да влезе в подплатата, която външно приличаше на дълга ватенка. Тя беше направена от еластична синтетична тъкан с вплетени в нея пластмасови тръбички с вода за охлаждане на тялото.

Джоунс пое от една маска последната глътка чист кислород. Едночасовата процедура на вдишването му, преди да излезе в открития космос, бе необходима, защото нормалната атмосфера в кораба съдържаше 79 процента азот и 21 процента кислород при налягане, равно на налягането при морското равнище. За по-голяма маневреност обаче херметическият скафандър работеше с чист кислород при много по-ниско налягане. Процедурата изчистваше азота от кръвоносната система и не му позволяваше да образува мехурчета, които могат да предизвикат гадене, спазми и силни болки в ставите.

Кеслър държеше долната част на скафандъра, докато Джоунс напъха крака в него. После Джоунс хвана металния пръстен, който съединяваше двете половини на скафандъра, докато Кеслър взе горната част от поставката зад гърба му.

— Готов ли си?

— И още как.

Кеслър му нахлузи скафандъра почти като фланелка. Джоунс пъхна ръце през дупките, докато той се люшкаше около раменете му.

— По дяволите! Екстра работа. Къде-къде по-лесно, отколкото долу, където бродят бизони.

Кеслър се усмихна. Обличането на 113-килограмовия скафандър на земята беше адски трудно, но в състояние на безтегловност ставаше проста работа. Кеслър съедини двете му части с металния пръстен.

— Как се чувствуваш?

— Страхотно. Просто страхотно. — Джоунс се раздвижи из камерата, пробвайки гъвкавостта на скафандъра.

Кеслър му надяна ръкавиците и ги прикачи към ръкавите. Джоунс размърда пръсти.

— Бива ги.

— Добре. Обърни се. Трябва да ти сложа осигурителна система. — Кеслър взе от поставката приличащата на раница апаратура, която поддържаше кислорода, налягането и вентилацията на скафандъра. Прикачи я към гърба на Джоунс и свърза няколко тръбички със скафандъра. После отиде пред Джоунс.

— А сега да ти надяна капелата. Стой мирен. — Кеслър нахлупи на главата му плътно прилепваща шапчица с микрофон и слушалки в нея. — А това е, ако ожаднееш. — Пъхна вътре тубичка с вода, която имаше тръбичка с клапан, отварящ се при всмукване.

— Благодаря, но да ти кажа правичката, май предпочитам „Джак Дениълс“¹⁶.

— Да не искаш да кажеш, че си неспокоен?

— Не съвсем, но точно сега ми се струва, че бих дал лявото си мъдо за една цигара.

— Съжалявам, приятелю. Присъствието в космоса налага някои лишения.