Остров Тамбукту

– Не говорете така - въздъхна плантаторът. - Бях буден през всичкото време. Когато носът на яхтата се разби в скалата, отхвръкнах от леглото и паднах чак на другия край на кабината.

– Върху кушетката! - засмя се капитанът и бръчиците край очите му се сгъстиха.

– Да, върху кушетката, и това ме спаси от натъртване - потвърди Смит.

Кабината и столовата не бяха оцелели случайно. Както ми обясни Смит, те били отделени от останалия корпус на яхтата с вътрешен железен скелет и били приспособени в случай на катастрофа да плават над водата. Плантаторът не пропусна да се похвали, че тази идея била негова. Наистина тя му струвала много пари, но сега той е доволен и не съжалява: парите се печелят, а животът веднъж се дава на човека.

Докато ми разказваше всичко това, лицето на плантатора плуваше в доволство и възторг, които ме възмутиха. Спомних си работниците, които бяха се издавили в трюма, спомних си и заключената врата на кубрика и казах с упрек:

– Значи, ако работниците бяха тук, щяха да се спасят!

– О, сър! - възкликна плантаторът. - Тук е толкова тясно за петдесет души!.. Отвърнах глава от него.

– А вие, капитане? - обърнах се към морския вълк. - Вашата одисея сигурно е по-богата с приключения?

– Ако мислите тъй, ще се разочаровате - усмихна се Стерн. - Щом диваците ме отнесоха на скалата, камъкът се изхлузи от краката ми. Тия хора не си направиха труд дори да ме блъснат - сам скочих във водата без камък. Доплувах до скалата и се притулих в една пещера. Като се мръкна, излязох на брега и се скрих в гората. Няколко нощи спах по дърветата от страх да не стана плячка на някой див звяр, но това ми причини много неприятности. Човекът отдавна се е простил с маймунския си начин на живеене и дървото никак не е удобно легло за него. Не можех да спя. Мислих, мислих какво да правя и най-после намислих: всяка вечер отивах да спя на някоя от скалите в залива, както в първия ден, когато се спасихме. На скалите няма опасност от диви зверове. А една лунна нощ открих яхтата. И съжалявам, дето я открих, искрено ви казвам. Защото мистър Смит си въобразява, че съм му готвач. Не, не! Простете се с тази мисъл, сър! - обърна се той към плантатора.

– Но откъде вземате продукти? - учудих се аз.

– Складът е пълен, сър! - възторжено каза Смит. - В него не е проникнала нито капка вода.

– Продукти много, но няма кой да ги готви - обади се капитанът. - Ако беше тук Грей...

Смит тежко въздъхна. Той най-много съжаляваше за готвача, защото сега трябваше сам да си приготвя храната, а той не бе свикнал с такава "тежка" работа.

– А вие как се спасихте? - попита ме капитанът. - Разкажете!

– Преди това мога ли да помоля мистър Смит за една кутия консерви? - обърнах се аз към плантатора. - Откак излязохме на тоя остров, само веднъж ядох месо, и то кучешко.

– Кучешко? - плантаторът потръпна от отвращение. - Вие ядохте кучешко месо, сър?

– Да, ядох, сър. И ми се видя много вкусно. Във всеки случай по-вкусно от всяко друго консервирано месо.

– Спрете, сър! - извика Смит. - Ще повърна!

– Всичко е до навика - иронично се усмихна капитанът. - Италианците ядат жабешки кълки и змии, китайците ядат скакалци, японците - развалени яйца, а швейцарците - мухлясал кашкавал... Кучешкото месо е по-вкусно от всичко това, аз съм ял.

Той отиде в кухнята и донесе една консерва. Консервираното месо не е тъй вкусно и тъй хранително като прясното, но сега го предпочитах пред ямса, тарото и пъпешите, които бяха ми омръзнали. Докато се хранех, разказах на капитана и на плантатора за патилата, които бях преживял.

– Значи, вие имате приятели на острова? - попита ме Смит.

– Да, сър. Те ме чакат на брега.

– И един от тях е главатар на племето?

– Да, сър. Само че не на това племе, което искаше да ни удави. Изглежда, че на острова живеят много племена, които враждуват помежду си.

– Враждуват? Значи ли това, че воюват? - попита зарадван плантаторът.

– Да, понякога и това се случва. Моят приятел Лахо, главатарят на племето бома, ми каза, че понякога неговото племе воювало с племето занго - същото, което ни хвърли в океана.

– Прекрасно! - провикна се Смит. - Ние сме спасени, сър!

– Нищо не разбирам - погледнах го учуден.

– Вие сте много млад, за да разберете - покровителствено ме потупа плантаторът по рамото.
– Ако не ви е известно, аз ще ви кажа, че съм не само фабрикант и плантатор, но и дипломат. Три години бях във Форин офис (Форин офис - министерство на външните работи на Англия). И ако изпълнявате моите съвети, всичко ще се уреди в наша полза.

– Как ще стане това, сър?

– Много просто. Племето бома ще обяви война на племето занго. Ние ще застанем на страната на племето бома. Нали вашият приятел е вожд на това племе? Така, така. Ще дадем няколко пушки на племето бома и то ще победи племето занго. Ясно ли ви е, сър?

– Не ми е много ясно - отвърнах аз.

– Но аз ви говоря на чист английски език...

– На всеки език вашите думи означават война.

– И защото е тъй, не съм съгласен.

– Защо? - Смит ме гледаше учудено, с отворена уста. Златният му зъб неприятно блестеше.

– Защото мирът е по-добър от войната - отвърнах.

– Идеалист! - усмихна се Смит и снизходително ме потупа по рамото. - Тия диваци и без нас ще се избиват един друг, нали така? Не е ли по-добре да се намесим? Това ще бъде не само в наша, но и в тяхна полза. За предпочитане е една голяма, но последна война пред честите и безкрайни сблъсквания между племената. Слушайте, сър. Диваците нямат огнестрелно оръжие. Техните стрели и копия са празна работа. С две-три пушки и с десетина патрона племето на тоя главатар ще победи всички останали племена и ще ги покори. Тогава ще го провъзгласим за крал на целия остров, нали така? А ние ще станем негови съветници. Ако щете дори - министри! И то напълно заслужено, защото пушките са наши. Само тогава ще можем да заживеем свободно и спокойно. Иначе всички ще бъдем издавени в океана, сър. Ако хванат още веднъж някого от нас, те няма да се шегуват, уверявам ви.

– Не - възразих аз. - Ние трябва да предотвратяваме войните между племената, а вие искате да ги разпалваме. Никога няма да се съглася на такова престъпление. Аз съм враг на войната.

– Напразно, сър. Помислете добре. Става дума за война, която ще сложи край на всички войни. Казах ви и пак повтарям: тя ще бъде полезна и за диваците, и за нас. Аз имам десетина пушки, няколко пистолета и доста много патрони... Помислете.

– Няма какво да мисля.

– Жалко, много жалко... А вие какво ще кажете, Стерн? - обърна се Смит към капитана. - Искам да чуя вашето мнение.

– Още нямам мнение, сър - отвърна Стерн.

– Но вярвам, че не бихте желали още веднъж да ви хвърлят в океана, нали?

– Не, разбира се - кимна с глава капитанът. - Но аз не съм сигурен, че те ни хвърлиха, за да ни удавят.

– А защо ви хвърлиха? Може би да ви окъпят?

– Може би. Предполагам, че това е някакъв техен обичай, не зная...

– А моят готвач? - попита Смит.

– Грей е умрял от страх - отвърна Стерн. - Той беше голям страхливец.