Остров Тамбукту

– Много далеч отидохме - снизходително се усмихна Смит. - От една обикновена кокошка до потънал континент. Това за Атлантида приказка ли е или наука?

– Предположения на науката, сър.

– Аз вярвам в науката - заяви Смит, - но не и в нейните предположения. А тази птица каква е?

– Това е гамрай, от рода на птиците носорози - отговорих аз. - Виждате ли нейния здрав извит клюн? Тя може да убие човек, ако го удари по главата.

– Опасна птица! - възкликна капитанът. - Ас какво се храни? Вярвам, не с човешко месо?

– Разбира се, че не. Тя не е придирчива, храни се с плодове и дребни животни. Но знаете ли кое е най-интересното? Тя е като старите феодали, които са заключвали жените си в замъци, оградени с крепостни стени.

– Нищо не разбирам - сви рамене капитанът.

– Ще ви обясня - обърнах се към Стерн, защото Смит не ме слушаше. Той беше клекнал до гамрая и разглеждаше перата му. - Женската си намира удобно жилище в хралупата на някое сухо дърво, оскубва меките си пера, направя си гнездо, снася пет-шест яйца и ляга да ги мъти, а мъжката я зазижда с глина. Оставя й само една малка дупка, през която я храни.

– Наистина ли? - попита капитанът. - А защо я зазижда? Вярвам, че не от ревност като феодалите?

– За да я предпази от враговете й. Женската стои зазидана, докато малките се излюпят и им поникнат пера. След това мъжката разбива с клюн глината и повежда семейството си по дърветата...

– Но аз трябва да призная - обади се Смит, - че месото на птиците носорози е малко жилаво. Преди да го опечем, трябва да го увием в листа от пъпешово дърво.

До обед никой не дойде от племето бома. Ние се изкъпахме, нахранихме се с консерви и легнахме на сянка. Смит и Стерн веднага заспаха, но на мен не ми се спеше. Отидох на брега, седнах под сянката на едно дърво и се замислих. Какво нещо е животът наистина! Играе си с мене, както вълните си играят с лодка без гребец. Аз не съм господар на себе си, не мога да правя каквото си искам и да живея, както ми харесва. Принуден съм да се скитам по света да търся работа на хиляди километри далеч от своя роден край, в чужди и непознати страни, далеч от близки и приятели. Къде бях преди една година? Или преди месец? Има хора, които пътуват по света с чекова книжка в джоба, теглят пари от банките и живеят за свое удоволствие. И все пак техният живот не е осеян с рози. Те са преситени и скучаят. Те приличат на хлебар, който всеки ден изпича стотици хлябове, а се насища само с един, или на готвач, който готви в казани и затова изяжда порцията си без охота, А на гладния всичко му е вкусно. Нахрани ли се днес, почва да мисли за утре...

Туземците не дойдоха и следобед. Реших да им оставя трите празни консервени кутии и басмата, която носех за тях, и ги окачих на дървото до кокосовите орехи.

– Да вземем орехите - предложи Смит.

– Не - възразих аз. - В яхтата имаме достатъчно.

– Търговията си е търговия, сър - настояваше Смит. Но аз решително се противопоставих.

– Тия хора ме храниха шест месеца, сър - казах аз. - Те напълно заслужават парче басма и няколко празни консервени кутии.

Очаквах Смит да ми каже: "С чужда пита помен правиш!" Но той не каза нищо, може би защото тази нашенска поговорка не му беше известна.

III

Веднъж в малкия залив дойдоха двадесетина туземци и с възбудени гласове почнаха да изтикват лодките във водата. Между тях беше и Гахар. И той като другите викаше силно, дори се разпореждаше и даваше заповеди. Когато го попитах къде отиват, той със светнал поглед ми каза:

– Ела с нас! Отиваме на лов за маранга. (Маранга - морска костенурка).

– Не е ли опасно?

– Ела, ще видиш.

Седнах в лодката на стария си приятел и потеглихме към големия залив.

Близо до Скалата на ветровете, както туземците наричаха сушата, която се врязваше дълбоко в океана, имаше един голям коралов риф. (Риф - подводна скала от корали, която понякога е равна с водната повърхност). През време на прилив водата го заливаше, а през време на отлив рифът се подаваше над водата и приличаше на малък остров. Приливът беше настъпил и сега водата беше го заляла. Като стигнаха над рифа, лодките се пръснаха в различни посоки. Туземците гребяха бавно и внимателно оглеждаха тъмнозелената повърхност на рифа, който беше обрасъл със сочни водорасли - най-любимата храна на морските костенурки. Сега туземците шареха с лодките си над рифа и ги търсеха. И наистина не се мина много време и от една лодка се чуха силни викове: - Маранга! Маранга!

Всички лодки се устремиха нататък. Повърхността на рифа се виждаше добре през прозрачната вода. Костенурката пълзеше между водораслите и неспокойно обръщаше глава ту на една, ту на друга страна - изглежда, че и тя виждаше лодките и се чудеше накъде да бяга. Тя беше много голяма, около метър и половина дълга и толкова широка. Нашата лодка я приближи. Костенурката врътна опашка и бързо заплува към най-близкия край на рифа. Сигурно искаше да се скрие в дълбоката вода, но няколко лодки й пресякоха пътя и тя се върна обратно. Започна се бясна гонитба. Туземците кряскаха силно и удряха с веслата по водата, за да изплашат още повече и без това уплашеното безобидно животно. Наистина тя плуваше бързо, но лодките бяха се наредили в кръг и отвсякъде й преграждаха пътя към брега на рифа. Костенурката се въртеше ту в една, ту в друга посока, докато най-после се умори и все по-често почна да показва главата си над водата, за да поеме въздух. Тя нямаше хриле като рибите и не можеше да диша във водата. Когато си показваше главата, тя преставаше да движи дебелите си крака и застиваше без движение, докато поеме въздух.

Трима младежи се хвърлиха от лодките във водата и заплуваха към нея. Започна се опасна борба под водата. Младежите се мъчеха да хванат костенурката и да я обърнат по гръб - тогава тя е безсилна и не може да плува. Но костенурката яростно се защищаваше от нападателите с дебелите си крака, дълги половин метър, които завършваха с остри нокти, и не ги пускаше близо до себе си. Младежите често подаваха глави над водата, за да си поемат въздух, и отново се гмуркаха. Същото правеше и костенурката. Това дебнене, тази упорита борба беше много опасна. Ако костенурката засегне някого с ноктите си, можеше да смъкне кожата от гърба му и да го осакати. Ето тя си подаде главата над водата и отвори уста да поеме въздух. В същия миг един от младежите се метна на нея, хвана я с две ръце за шията и я обърна по гръб. Това беше най-рискованият момент от лова.

Туземците нададоха радостни викове. Но Костенурката още не се предаваше. Макар обърната по гръб, тя продължаваше да размахва краката си и водата около нея вреше и се пенеше. Но и младежът не отстъпваше, държеше я здраво за шията и не я изпускаше. Втори младеж успя да хване костенурката за опашката. Това беше краят: каквито и усилия да правеше, колкото и да се мъчеше, тя не можа да се изплъзне. Останалите ловци бързо изравниха две лодки, привързаха ги една за друга, поставиха напреки по тях няколко весла за по-голяма устойчивост, след това вързаха костенурката за лодките и потеглиха към брега с радостни викове.

Но скоро радостта им беше помрачена. Младежът, който пръв хвана костенурката за шията и я обърна по гръб, сега лежеше на дъното в една от лодките и стенеше от болки. Костенурката беше го засегнала с острите си нокти. Десният му крак под коляното беше одран и от раната висеше като парцал голямо парче месо.

Аз не бях взел чантата с лекарствата. Казах на Гахар да отидем на "голямата лодка" за тях, но той не се съгласи. Не само Гахар - никой от туземците не смееше да се приближи с лодката си до нашата яхта. Щом излязохме на брега, поръчах да занесат ранения на сянка, а аз седнах в една лодка и отидох сам на яхтата. Но когато се върнах със своята лекарска чанта, младежът беше си отишъл. Само Гахар и няколко туземци бяха останали да пазят костенурката. Те играеха около нея на пясъка, като издаваха диви, радостни викове, а други сечаха колове в гората. От коловете направиха ограда в плитката вода на залива и вкараха в нея костенурката. Тук тя щеше да живее като в кошара, докато я заколят и опекат.

Попитах Гахар защо раненият младеж не ме е дочакал.

– Страхува се от твоя кобрай - отвърна Гахар. Отговорът на моя стар приятел не ме учуди. Този младеж не беше първият човек, който се страхуваше от моите лекарства. На езика на племето "кобрай" значи не само лекарство, но и магия. Ако лекарството е дадено на болния от негов приятел, това е "нанай кобрай" - добро лекарство, - но ако същото лекарство е дадено от враг, това е "уин кобрай" - лошо лекарство, - от което болният може да умре. Щом младежът се страхуваше от моето лекарство, това показваше, че той ме смята за свой враг или най-малкото, не ме смята за свой приятел.