Остров Тамбукту

– Сигурен ли сте? - попитах го аз, като се вглеждах към гората.

– Видях ги! Докато вие разговаряхте с тия тук, другите ни наблюдаваха скрити зад дърветата. Сега сигурно ще ни нападнат. Елате веднага в лодката и да се махаме по-скоро.

Но аз не послушах капитана, останах на брега и наблюдавах туземците. След малко те се върнаха. Всеки от тях носеше под мишница по един кокосов орех или по един пъпеш.

– Вземи - пръв пристъпи към мене Гахар и ми подаде едър кокосов орех.

Благодарих му от сърце и оставих ореха на пясъка. Останалите туземци един по един ми поднесоха своите подаръци, а след това ми помогнаха да ги пренеса в лодката. След това се простих с тях и им казах, че утре пак ще дойда.

– Ела, ела! - развикаха се всички. - Ще те чакаме! Щом нашата лодка се отдалечи от брега, най-малко петдесет въоръжени туземци излязоха от гората и заобиколиха Гахар и другите.

– Ето ги! - извика капитанът. - Нали ви казах, че в гората има диваци!..

– Защо да няма? Те вършат това, което правите и вие.

– Какво правя аз? - учуди се капитанът.

– Седите в лодката с пушка в ръка и ме пазите от тях, а те се крият в гората, за да помогнат на своите, ако ги нападнем.

Плантаторът ни чакаше на палубата. Като видя пъпешите и кокосовите орехи, той възкликна:

– О, търговията върви добре! За един метър басма - пет кокосови ореха и още толкова пъпеши. Отлично! - И като се усмихна, иронично добави: - Добър търговец ще стане от вас, сър! На Кокосовите острови аз продавам басмата два пъти по-евтино.

– Това не е търговия - възразих аз.

– А какво е?

– Размяна на подаръци.

– Глупости! - изсмя се плантаторът. После, като се замисли, по-меко додаде: - Не се сърдете, сър, не искам да ви обиждам. Търговията навсякъде си е търговия. Но какво ще правим, като свършим басмата и герданите?

– Ще ядем пъпешите, които сами ще си посеем - отвърнах аз.

II

Цяла седмица не бях виждал туземците от племето бома. Домъчня ми за Лахо, за стария Габон. Те сигурно всеки ден ме чакат при устието на реката, а може би вече мислят, че ще остана при техните врагове. Трябва да отида да ги видя. Нали им обещах да се върна при тях...

Една сутрин се приготвихме с капитана. Като чу, че отиваме в гората, далеч от залива, Смит каза:

– И аз ще дойда, сър. Но с едно условие: ще взема ловната си пушка.

– Вземете я - съгласих се аз. - Там вие можете да стреляте, колкото си искате, ако моите цветнокожи приятели ги няма. Но ако са там, в никакъв случай...

– Ако са там, аз няма да сляза на брега - прекъсна ме Смит.

– Защо да не слезете? Те не са опасни, уверявам ви. Само не стреляйте пред тях, защото ще избягат и никога вече няма да се върнат. А това не бива да стане. Може да се наложи да отидем да живеем при тях...

– В планината? Не съм съгласен - възрази Смит. - Ние не бива да напущаме тоя залив. Може случайно да мине оттук някой кораб и да ни отърве от тоя дяволски остров.

– И аз не съм съгласен да сменим яхтата и залива с джунглите - обади се капитанът. - Това ще бъде равносилно на погребение.

Смит и Стерн бяха прави. Племето бома живееше далеч от океана. Там не винаги имаше солена морска вода и ще трябва да ядем ямса и тарото безсолни. Нямаше и къде да се къпем - реката, която протичаше близо до селището, беше малка, плитка, не можеше да се плува в нея. Друго нещо е океанът. Освен това един ден край острова наистина можеше да мине случаен кораб и да ни откара в някое пристанище...

Лахо и неговите хора ги нямаше при устието на реката, но кокосовите орехи бяха на дървото. По това разбрах, че те още се надяват да се върна при тях.

Смит напълни пушката и влезе в гората. Наскоро се чу изстрел, малко по-късно още един. Смит се върна тържествуващ. Той носеше две убити птици - един гамрай и една банкивска кокошка. Гамраят беше много едра птица с черни и бели пера, а дивата кокошка, напротив, беше по-дребна от нашите питомни кокошки, но много красива, с пъстри пера.

– На този остров може да се живее, сър - каза плантаторът, зарадван от своята сполука. - Гората е пълна с дивеч. Изглежда, че диваците не ходят на лов.

– Ходят - казах аз, - но с копия и стрели мъчно може да се убие нещо.

– Вярно - съгласи се плантаторът. - Тази дива кокошка живее из гъсталаците и бяга при най-малкия шум.

– Само това ли знаете за нея? - попитах аз.

– О, не само това - усмихна се Смит.

– А какво още знаете?

– Зная, че месото й е много вкусно, и вие още днес ще се убедите в това. Разбира се, ако Стерн се съгласи да я сготви...

– И нищо повече?

– А какво още трябва да зная, сър? - учуди се Смит.

– Например, че тя е прабаба на нашите кокошки, че най-напред е била опитомена в Индия няколко хиляди години преди нашата ера и оттам е пренесена в целия свят...

– А тук кой я е пренесъл, щом на острова не е стъпвал досега бял човек? - попита Смит. - Може би Магелановите моряци?

– Не вярвам. Магелановите моряци не са се занимавали с птицевъдство. Предполагам, че банкивската кокошка, както и много други животни и птици живеят тук още от времето, когато този остров е бил съединен с Африка и Индия.

– С Африка и Индия? - изненада се плантаторът. - Нима тия два континента някога са били съединени?

– Да - потвърдих аз. - Африка е била съединена не само с Индия, но и с Америка. Но в течение на милиони години вълните са извършили своето разрушително дело, постепенно са разкъсали част от сушата, а друга част потънала в морето. Нищо ли не сте чували за Атлантида?

– Чувал съм - каза Смит, - но какво беше, не помня.

– Атлантида се е простирала от дванадесетия до четиридесетия градус северна ширина в Атлантическия океан. Древният философ Платон пише, че на тази обширна земя живеел войнствен и храбър народ - атлантите. Те воювали срещу древните елини и стигали чак до Египет. Но веднъж настъпило бедствие - силно земетресение и наводнения унищожили Атлантида за един ден и една нощ. Над водата сега се издигат само най-високите й върхове - днешните Азорски и Каролински острови, Мадейра и Зеленият нос. Учени като Ориген, Порфир, Ямблик, Хумболд и други отричат съществуването на Атлантида, но Плиний, Алтан, Енгел, Турнафор, Бюфон го признават. И ако ние приемем, че Платон и другите са прави, трябва да се съгласим, че потъналата Атлантида някога е свързвала Африка с Америка. Предполага се, че е съществувала суша, която някога е свързвала Южна Африка с Индия и също е потънала като Атлантида. Може би нашият остров е част от тази потънала суша.