Остров Тамбукту

– Ето на, виждате ли! - възкликна Смит и очите му светнаха. - Тази система на разпределение, както и липсата на частна собственост, прави хората лентяи. Видяхте ли с какво учудване разглеждаше главатарят моя кибрит когато запалих пурата му? С тази своя система племето никога няма да стигне до подобно изобретение. Хората работят само два-три дена в седмицата, а през другото време хайлазуват. Може ли да става дума за напредък? Не, тия хора никога няма да достигнат културата на цивилизованите народи. Но ако всеки един се трудеше за своя лична полза, тогава напредъкът щеше да бъде осигурен.

– Ето че пак се заблуждавате - възразих аз. - Изоставането на племето от постиженията на цивилизованите народи не се дължи на липсата на частна собственост, а на това, че туземците живеят откъснати от останалия свят и не могат да се поучат от опита на напредналите народи. Материалната и духовната култура е създадена с общите усилия на цялото човечество чрез обмяна на опита. Исторически погледнато, културата е верига, чието начало се губи в древността и преминава през всички народи и племена, каквито са съществували на земното кълбо. Древните араби бяха поети и астрономи, древните египтяни бяха математици и инженери, а древните гърци създадоха философията на Хераклит, Аристотел, Платон и Сократ, Илиадата и Одисеята на Омир, трагедиите на Есхил и комедиите на Аристофан, от които ренесансът черпеше знания за борбата си против схоластиката. Още през петнадесетия век Леонардо да Винчи, когото ние познаваме само като велик художник, направи първия чертеж на самолет, а един крепостен ковач от времето на Иван Грозни полетя от една висока камбанария в Русия с крила, които сам беше си направил. За тая си дързост той беше наречен брат на дявола. Без тия и много други опити днес нямаше да има самолети. И книгопечатането е съществувало много години преди Гутенберг да открие подвижните букви. Така че материалната и духовната култура е създадена с усилията на цялото човечество още от времето на предисторическия период до днес. Ако племето занго не беше изключено от този поток поради природни причини, и то щеше да стои сега на същото културно равнище, на което се намират другите народи.

– Й щеше да има оная система на управление, която някои презрително наричат капиталистическа, нали така? - В гласа на Смит прозвуча ирония. - Признайте поне веднъж, че съм прав - провикна се той ухилен.

– То щеше да мине през всички етапи на развитието, през които е минало цялото човечество - отговорих аз.

– Дивачество, варварство, цивилизация, нали така? По-точно: родово общество, робовладелческо общество, феодализъм и... Кажете вие последната дума, сър - подкани ме Смит, като се усмихна иронично. - Кажете я, не се стеснявайте. Кой строй замени феодалния?

– Капиталистическият.

– Браво! А ще отречете ли, че капиталистическият строй дойде като историческа необходимост?

– Признавам. И ще падне пак по същата историческа необходимост.

– Мислите ли?

– Твърдо съм убеден.

– Вие сте шегобиец, сър - кисело се усмихна плантаторът. - Я по-добре ми кажете, как туземците заключват вратите на колибите си?

– Никак - отговорих аз.

– Какво? - сепна се Смит и изплашено ме погледна. - Нима нито една врата не се заключва тук? А строги ли са законите за кражба?

– Тук няма закони за кражба.

– Няма закони за кражба?! Боже мой! Значи, всеки нехранимайко може да ме срещне на пътя и да ми съблече дрехите от гърба, без да бъде наказан?

– Вие сами ще си съблечете дрехите и ще тръгнете по гащета като мене, защото горещината е ужасна - пошегувах се аз.

– Не се подигравайте, сър! - провикна се плантаторът. - Това не е разрешение на въпроса. Кой ще ме пази от крадците, щом няма закон, който да ги наказва?

– Тук няма крадци и затова няма закони против крадци. Но ако все пак се намери човек, който да ви открадне нещо, единственото наказание, което може да му се наложи, е да ви върне откраднатото. Крадецът няма да получи никакво друго наказание освен неприятното чувство, което подобно деяние ще възбуди между племето.

Смит се намръщи.

– Такова лекомислено отнасяне към кражбата не предвещава нищо добро - каза той. - От опит зная, че племената от тропическите острови са крадливи хора.

– Станали са такива, сър, но след поробването им от колониалните завоеватели. Преди това те са били честни и простосърдечни люде, каквито са сега жителите на Тамбукту. Ако племето занго бъде поробено от някоя капиталистическа държава, и то ще приеме лошите черти на своите завоеватели, щом му бъдат отнети средствата за съществуване...

– На въпроса, сър! - провикна се Смит и нервно изтърси пепелта от пурата си. - Липсата на наказание засилва апетита на крадците. Можете ли да твърдите, че това не е вярно?

– Да, това е вярно за общество с вълчи нрави и апетити, но не и за Тамбукту. Тук всеки работи, за да яде, и яде, за да работи. Частната собственост е крайно ограничена и затова...

– Чии са рогозките във вашата колиба? - прекъсна ме Смит.

– Мои. Всичко в моята колиба е моя собственост.

– Прекрасно! Защо тогава всичко в моята яхта да не е мое?

– Слушайте добре, сър, за да не повтарям. Ако аз имам две рогозки и едната ми е излишна и ако някой ми я поиска назаем, което значи да му я подаря, аз съм длъжен да му я дам. Но никой няма да влезе в колибата ми да краде в мое отсъствие.

– Не се знае - възрази плантаторът. - И в Англия има селяни, които никога не заключват жилищата си, и въпреки това кражбите съществуват.

– Такива селяни има навсякъде по света, но това не говори за липса на кражби, а за нещо съвсем друго.

– Мога ли да зная за какво говори?

– Говори, че много битови, морални и правни норми и обичаи често пъти съществуват много векове след изчезването на обществено-икономическите условия, които са ги породили.

Това показва също така, че английският и българският, и всеки друг народ по земята е минал по същия път на развитие, по който върви сега племето занго.

Стерн, който досега слушаше мълчаливо, изведнъж се обърна към нас и каза:

– Оставете тия отвлечени спорове, моля. Те не решават нашия въпрос. Сега за нас е важно само това, което се яде и което се пие. Важни са чувалите с брашното и ориза. Да, сър, аз съм материалист. Моята философия е проста. Това маса ли е? Маса. Нужна ли ни е тя? Нужна ни е. Това стол ли е? Стол. Трябва ли ни? Трябва ни. Дайте да видим какво да правим с тая маса и с тоя стол.

Така Стерн ни върна към първия въпрос, с който бяхме почнали: какво да правим с имуществото на Смит? И тримата бяхме съгласни с едно; в яхтата не бива да оставим нищо. Досега туземците не смееха да се приближат до яхтата, но след посещението на Боамбо и Арики всеки час можеха да нахълтат и други гости. Туземците бяха любопитни хора. Те сигурно щяха да дойдат да видят чудесата в голямата лодка и никой не би могъл да ги убеди, че всички тия "чудеса" принадлежат на Смит. Всеки от тях щеше да си вземе каквото му хареса, без да го гризе съвестта, че е посегнал на чужда собственост. И всичко щеше да иде по вятъра.

– Ние ще живеем във вашата колиба, нали така? - попита Смит. - Значи, всичко трябва да откараме там, а след това ще решим какво да правим.

IV

Боамбо ни даде десет лодки с двадесетина здрави мъже и пренасянето започна. Тежките чували с брашно и ориз доста затрудниха туземците. Те не бяха свикнали да пренасят на гръб тежък товар, струпваха се по трима-четирима души на един чувал, докато други четирима го поемаха в лодката. Пък и самите лодки, направени само от едно дърво, издълбано като корито, не бяха приспособени за тежък товар, нито пък бяха устойчиви във водата и малко претоварване на левия или на десния борд можеше да ги обърне. И наистина една лодка се обърна заедно с хората и с един чувал брашно. Чувалът веднага отиде на дъното.