Остров Тамбукту

– Вярно! Вярно! - дружно се обадиха туземците от Калио.

– Андо пакеги гена спаси Боамбо от смърт - извика главатарят много силно, за да го чуят всички. - Арики каза, че Боамбо ще умре от кадити, а Андо пакеги гена победи кадити - змийската отрова. Вярно ли е това?

– Вярно! Вярно! - чуха се много гласове.

– Казвал ли е Андо пакеги гена, че Дао не може да прогони рибите от Голямата вода и не може да изсуши дърветата? Да, казвал е! Казвал е и аз съм го чувал. Но Андо пакеги гена досега не беше син на нашето племе. Той не беше длъжен да вярва в Дао. Племето фарора също не вярва в Дао, но всички синове на племето фарора са наши приятели. Вярно ли е това?

– Вярно! Вярно!

– Андо е син на друго племе и затова не вярва в Дао. Но Андо е наш приятел! Вярно ли е това?

– Вярно! Вярно!

– Андо пакеги гена не вярва в белите листа на Арики - продължи главатарят защитната си реч. - Но и Андо има бели листа като белите листа на Арики, в които Арики също не вярва. Аз сам видях белите листа на Андо и Арики ги видя. Вярно ли казвам? - обърна се Боамбо към първожреца. - Ти видя белите листа на Андо, нали?

Арики изкриви устни, замляска с беззъбата си уста, но нищо не каза. По всичко личеше, че защитата на главатаря никак не му беше приятна. Все пак той бързо се съвзе и като дигна високо сухата си ръка, вероятно за да привлече вниманието на всички към себе си, каза:

– Аз казах каквото имаше да казвам. Моят род няма да осинови Андо пакеги гена. Няма да го осинови - не! Вярно ли казвам, синове на моя род?

От множеството се обадиха доста хора, вероятно от рода на Арики:

– Вярно! Вярно!

Тогава Боамбо дигна ръка и каза:

– Слушайте, синове на моя род! Слушайте всички своя тана! Аз казвам, че моят род ще осинови Андо пакеги гена. Моят род ще го осинови! Съгласни ли сте, синове на моя род?

– Съгласни! Съгласни! - обадиха се много гласове.

– Чуваш ли, Арики? - обърна се главатарят към първожреца. - Моят род ще осинови Андо пакеги гена. Има ли да кажеш нещо на това?

– Нищо! - изсъска първожрецът. - Твоят род може да осинови Андо пакеги гена - това е негово право. Но тогава Андо пакеги гена няма да стане мъж на дъщеря ти. Няма да стане мъж на дъщеря ти, защото ще стане неин брат. Анге бу!

Той се оттегли настрана, без да ме погледне. Капитанът, който стоеше между мен и Смит, наклони глава към ухото ми и пошепна:

– Аз не обръщах внимание на тоя първожрец, но сега виждам, че ще трябва да го обуздаем по някакъв начин. Вие как мислите, сър? - обърна се той и към Смит.

Плантаторът се престори, че не го чу.

II

Арики не успя да осъществи своя замисъл. По всичко личеше, че той предварително е подготвил хората от своя род да не ме осиновят, като е предполагал, че и другите родове ще се откажат от мен. В такъв случай аз не бих могъл да остана при племето като гост, както досега, а трябваше да търся приют при друго племе. Но Боамбо намери изход. Той предложи на хората от своя род да ме осиновят и те се съгласиха. След малко церемонията щеше да почне. Аз щях да стана син на рода на Боамбо, а това значеше, че ще стана брат на Зинга и няма да се оженя за нея. Такъв беше обичаят. Всички членове на един род се смятаха за братя и сестри, макар според нашите понятия за роднинство те да не бяха такива. Понякога трети и четвърти братовчеди се смятаха за братя и сестри, щом са от един род, и обичаят не им позволяваше да се женят помежду си.

Боамбо ме извика и аз отидох при него. Смит и капитанът отидоха при първожреца. Множеството се отдръпна и ние останахме по средата на празното пространство, което се образува около нас. Няколко кратки, но силни удара на бурума известиха, че церемонията започва. Настъпи пълна тишина, която трая доста дълго време. Всички стояха мълчаливо, с погледи, обърнати към нас. Най-после първожрецът даде знак с ръка и при него дойдоха ренгатите и таутите от другите села. Двама от тях - от родовете на Боамбо и на Арики - носеха под мишница по един наръч сухи дърва и ги сложиха пред първожреца и главатаря. След това друг един туземец подаде на първожреца подострена суха пръчка и една малка суха дъска с дупка по средата - уред за добиване на огън. Друг туземец донесе две малки рогозки и ги постла пред дървата. Първожрецът и главатарят седнаха на рогозките.

Бурумът отново се обади с няколко силни удара и пак замлъкна. Тогава първожрецът постави в дупката на дъската подострения край на пръчката и почна да я върти силно с длани. Минаха може би десетина минути, докато стърготините в дупката на дъската запушиха от силното и продължително търкане и се запалиха. Първожрецът запали своите дърва, а след това и дървата, които бяха пред главатаря.

През това време ние със Смит и Стерн стояхме прави и с нетърпение чакахме да видим какво ще стане по-нататък. Когато дървата се разгоряха, първожрецът ни покани да седнем до огъня, а ренгатите и таутите застанаха прави в кръг около нас.

Нови удари на бурума - и пак тишина. Първожрецът стана. Като огледа тържествено множеството, вероятно за да привлече вниманието на всички, той взе един малък барабан, заудря по него с длани и запристъпя бавно под тихите му звуци. Таутите и ренгатите тръгнаха след него. Те също пристъпяха в такт и при всяка стъпка леко подгъваха краката си в коленете. Когато минаваха край огъня, те се завъртаха така, че пламъкът да ги огрее от всички страни. Както узнах по-късно, по тоя начин те искаха да разпалят своята привързаност и доброто си разположение към нас, тримата бели хора. Като обиколиха три пъти двата огъня, те застанаха неподвижно на местата си, а първожрецът седна на своята рогозка и запали лулата си.

Пак се чуха кратките удари на бурума. Първожрецът смукна три пъти тютюнев дим и го духна веднъж към зенита, втори път към земята и трети път към слънцето. С първото кълбо дим той изразяваше благодарността си към Дао, загдето беше запазил живота му досега и му беше дал възможност да ръководи и тазгодишното тържество, с второто кълбо дим благодареше на земята за нейното плодородие, а с третото благодареше на слънцето заради неговата никога неугасваща светлина. След това първожрецът даде лулата на Боамбо. Главатарят духна дим към зенита, към земята и към слънцето някак Много бързо, не тъй тържествено, както Арики, и ми подаде лулата. Аз повторих същото, а след мен - Смит и капитанът. Най-после първожрецът пое лулата, изтупа я в шепата си и хвърли пепелта в огъня, а лулата пъхна в торбичката, която висеше на шията му.

Отново се чуха ударите на бурума - кратки и силни - и пак замлъкнаха. Първожрецът стана, изгледа множеството, окашля се важно и започна тържествена реч. Да, той умееше да говори. Мисълта му течеше логично. Служеше си и със сравнения, които учудваха, а жестовете, които правеше с ръце, му придаваха тържествен вид. Но чудно - той говореше само за нашите задължения към племето и не каза нито дума за правата, които придобивахме след нашето осиновяване. Всеки от нас е длъжен да ходи на лов за риба заедно с другите риболовци и за мадами, и за кро-кро през време на големия лов, длъжен е да разчиства тропическия лес, когато се засажда нова плантация, и да разкопава земята с дървени колове, длъжен е да пази жените, когато работят в градините, да защищава племето, ако то бъде нападнато от някое вражеско племе, длъжен е да участвува във всички нападения, които племето занго предприема против други племена...

Никой от нас не би възразил против повечето от тия задължения (освен може би Смит, който си имаше своя плантация и не желаеше да участвува в общата работа на туземците). Едва ли някой би се отказал да участвува в защитата на племето, ако то бъде нападнато, но да участвуваме и в нападенията, които племето би предприело срещу друго племе - това никак не ми харесваше. То приличаше на задължителна мобилизация в случай на война, независимо дали тази война е справедлива, или не. Например, ако племето занго предприеме поход против племето бома, за да изгори колибите му и да го прогони още по-далеч в планината, според думите на Арики аз съм длъжен да участвувам в това престъпление. Ако се откажа, както оня ден, против мен ще се опълчи цялото племе. Тогава първожрецът сигурно пак ще се опита да ме злепостави и да раздуха омразата на всички срещу мен...