Остров Тамбукту

Такива мисли минаваха през главата ми, когато слушах речта на първожреца. Най-после той млъкна и бурумът оглушително задумка. А когато отново настъпи тишина, Боамбо се надигна от мястото си и също произнесе реч. Но за разлика от първожреца речта на главатаря беше съвсем кратка. Той заяви, че ние, белите хора, много добре знаем своите задължения и ще ги изпълняваме, както сме ги изпълнявали досега. По-важна била ползата, която сме принесли на племето, като сме го научили на много полезни неща. Главатарят спомена брадвите, пелките и теслите на Смит. С тях туземците построиха нови колиби много по-лесно и по-бързо, отколкото с каменните брадви. Пък и самите колиби са много по-здрави, защото всички греди са заковани с гвоздеи. Не забрави главатарят и моите лекарства. Като ме нарече лапао, той заяви, че аз съм бил най-добрият приятел на племето.

– Вярно ли казвам? - обърна се той към множеството и всички в един глас отговориха:

– Вярно! Вярно!

Първожрецът навъси вежди - очевидно той не беше доволен от речта на Боамбо, но главатарят не му обърна внимание и продължи да говори за ползата, която сме принесли на племето. Накрая той изказа надеждата, че занапред ще бъдем още по-полезни.

Нови удари на бурума - и пак тишина.

Таутите и ренгатите се оттеглиха. Боамбо също се отдръпна настрана. По средата на кръга останахме само ние, тримата бели, и първожрецът. Пак се чуха ударите на бурума и първожрецът ни направи знак с ръка да го следваме. Той запристъпя бавно около двата огъня, като се въртеше тъй, че пламъкът да го огрее от всички страни. Смит, Стерн и аз повтаряхме същото при мълчаливото одобрение на туземците.

Огънят и водата бяха двете непобедими стихии, от които жителите на Тамбукту най-много се страхуваха. Ако буря застигне някого в океана с неговата малка лодка; той е безсилен да се бори с вълните и загива. Ако огън обхване някоя колиба, тя изгаря и никой не може да я спаси. Само тропическият лес можеше да устои против водата и огъня - водата не можеше да го залее, нито пък огънят можеше да го изгори. Когато отиваха на лов за диви свини, ловците запалваха сухата трева на някоя поляна и за час-два огромно пространство се превръщаше в черно пепелище. Но тропическият лес си оставаше невредим. Огънят не можеше да порази суровите гигантски дървета и зелената мрежа от лиани. И все пак към водата и огъня туземците се отнасяха със страхопочитание. Когато пръв път се появихме на острова, те ни хвърлиха в първата стихия, която трябваше да ни погълне. Сега първожрецът обикаляше с нас около втората стихия - огъня. Огънят ще изгори всяка зла мисъл в нас (но не и в Арики) и ще сгрее сърцата ни с пламъка на обичта към всеки занго - такъв беше смисълът на нашето въртене около двата огъня.

Като обиколихме така три пъти, първожрецът се спря с лице към нас.

– Комунатуа! - извика той високо, за да го чуят всички. - Вие сте синове на нашето племе. Всеки от вас още сега може да се ожени за жената, която го иска. Шамит - обърна се той към плантатора, - искаш ли да вземеш сахе от нашето племе?

Смит поклати отрицателно побелялата си глава:

– Не искам!

– А ти? - обърна се първожрецът към капитана, чието име той не можеше да произнесе.

Капитанът също отказа. Тогава първожрецът се обърна и към мене със същия въпрос.

– Не искам! - повторих аз думите на Смит и Стерн и прибавих: - Когато спасих тана Боамбо от кадити, Зинга каза, че на големия празник ще стане моя сахе. Но сега Арики отказа да ме осинови в своя род и аз станах син на рода на тана Боамбо, а Зинга стана моя сестра...

– Така е! - прекъсна ме първожрецът. - Зинга стана твоя сестра и не може да ти стане сахе. Но ти можеш да си вземеш жена от друг род.

– Не желая!

– Добре! - каза Арики, като ме погледна с нескривано злорадство.

Той даде знак с ръка, двама туземци от рода на Боамбо дойдоха и ме понесоха на ръце към множеството, като прескочиха през двата огъня. Това означаваше, че те и всички хора от техния род са готови в огъня да стъпят за мен. Други двама туземци от рода на Арики по същия начин отнесоха Смит, а след това и Стерн.

Няколко удара на бурума известиха края на церемонията. Когато всичко пак утихна, първожрецът се обърна към множеството и извика с висок глас:

– Момчета и момичета! Слушайте какво ще ви каже Арики! Елате всички тук! Най-напред да дойдат момичетата!

Всички девойки, които искаха да се оженят, излязоха от множеството и застанаха в една редица пред първожреца. Аз с радост забелязах, че Зинга не беше между тях.

По даден знак младежите също излязоха на поляната и се наредиха в отделна редица, с лице към момичетата. Разбира се, всеки младеж се стараеше да застане срещу девойката, която беше си избрал за жена.

Първа в редицата на момичетата беше Канеамеа. Първожрецът я извика по име и каза:

– Канеамеа, иди се скрий в гората. Който желае да стане твой даго, ще трябва да те намери и да те доведе тук.

В същия миг Канеамеа хукна по поляната и след малко потъна в гората. Като почака известно време, за да даде възможност на дъщеря си по-добре да се скрие, Арики се обърна към младежите и каза:

– Който желае Канеамеа да стане негова сахе, нека отиде в гората и да я търси.

В същия миг Амбо се втурна към онова място, където Канеамеа беше изчезнала в гората. Отвсякъде се чуха одобрителни гласове, а някой шеговито извика:

– Бързай, Амбо! Пилето ще избяга!

Но "пилето" не избяга. Не се мина много време, и от гората излязоха Амбо и Канеамеа, хванати за ръце. Те дойдоха на поляната усмихнати и щастливи и застанаха един до друг настрана от останалите.

Дойде ред на втората девойка от редицата. Тя се казваше Анда - палава девойка, която обичаше да се шегува с младежите и те лудееха по нея. Първожрецът й направи знак и тя побягна в гората. След малко първожрецът даде знак на момчетата и двама младежи в надпревара се втурнаха по следите на Анда. От множеството шеговито им подвикваха:

– Бързай, Индал. Боро ще те изпревари!

– Дръж се, Боро! Изтървеш ли Анда, друга няма да те вземе!

Оказа се, че Анда има двама кандидати - Индал и Боро. Двамата едновременно се хвърлиха в гъстия тропически лес да я търсят. Кой от тях ще бъде щастливецът? Разбира се, този, който пръв открие Анда. Но това никак не беше лесно. По-лесно можеше да намериш оризово зърно в чувал, пълен с пясък, отколкото Анда в тропическия лес. И все пак единият от двамата младежи щеше да я намери, защото самата Анда щеше да му се открие. Но кой ще бъде той? Боро или Индал?

В множеството настъпи голямо оживление. Появиха се спорове. Едни казваха, че Боро ще открие Анда, други бяха на страната на Индал. Това приличаше донякъде на нашите спортни надбягвания, когато публиката страшно се вълнува и насърчава бегачите, с тази само разлика, че тукашната публика беше много по-въздържана от нашата.

Най-после Индал излезе от гората, а след него и Анда. Той беше я хванал здраво за ръката и я водеше подире си. И двамата вървяха усмихнати и щастливи. След малко се показа и Боро, посрещнат с шеги и смях. Но той не изглеждаше много отчаян, защото не отиде при зрителите, а зае отново мястото си в редицата на младежите. Той беше решил пак да опита щастието си - с друга девойка, по-благосклонна от Анда.