Отмъщение от отвъдното

— Разбира се. — Наблюдавах го, докато излизаше.

Джаки забеляза изражението ми.

— Има ли нещо? — попита.

— Вероятно нищо.

През остатъка от вечерта нямах време да мисля за непознатия. Четвъртък винаги беше натоварен в „Мечката“, имаше бирени специалитети, а тази вечер представяхме бирарията „Андрюс Брюинг“, която въртяха баща и син от Линкълнвил. След броени минути ни заля вълна от посетители и аз се посветих на усилията да опазя всички от неприятности. Две големи групи празнуващи рождени дни, едната съставена почти изцяло от мъже, а другата — предимно от жени, нахълтаха в ресторанта едновременно и в хода на вечерта постепенно се сляха в едно плътско цяло с усилени от алкохола страсти. А междувременно на бара рядко оставаше повече от едно свободно място и всички искаха не само да пият, но и да ядат. Както не ни достигаше персонал, двамата с Гари трябваше да работим шест часа без прекъсване. Дори не помня да съм забелязал кога си е тръгнал Джаки, сигурно съм сменял буренцето, когато е излязъл в тъмното.

— Още е февруари, нали? — попита Гари, докато приготвяше няколко маргарити за Сара, една от постоянните ни сервитьорки, която винаги увиваше главата си с шал и човек лесно я забелязваше във вечери като тази.

— Така ми се струва.

— Тогава откъде се взеха всички тези хора, по дяволите. Февруари е.

Към десет и половина положението се поуспокои и ние имахме време за бърза инвентаризация и за справяне с щетите. Един от готвачите бе порязал лошо дланта си с нож за белене и раната се нуждаеше от шевове. Сега, когато в „Мечката“ беше малко по-спокойно, той вече можеше да отиде в спешното. Освен това в кухнята имаше обичайните изгаряния и поразгорещени страсти. На готвачите ще им призная следното — забавни са. А онези, които работеха в „Мечката“, повече от всички. Познавам хора в бизнеса, които отделят съществена част от времето си на това да измъкват готвачите си от затвора под гаранция, да им намират къде да спят, когато жените им ги изхвърлят на улицата, и понякога да ги спукват от бой само за да ги държат под контрол.

Група ченгета от Портланд бяха заели позиция близо до вратата. Гари ги обслужваше през по-голямата част от вечерта. „Мечката“ беше едно от любимите заведения на местните сили на реда — имаше паркинг, хубава бира, до късно сервираше хубава храна и беше достатъчно далече от старото пристанище и от полицейското управление на Портланд, за да се почувстват на воля. Може би им допадаше и фактът, че заведението прилича на бункер. „Мечката“ нямаше много прозорци — поне нямаше такива, които да не са зазидани, — така че когато осветлението беше изключено, вътре бе тъмно като в рог.

Сега, докато ги наблюдавах, ченгетата се разделиха, за да направят път, и към бара се запъти позната фигура. Бях решил, че всички са местни полицаи, но грешах. Поне един от тях беше щатски — Хансън, детективът от управлението в Грей, който повече от всички се наслаждаваше на положението ми в момента. Изглеждаше във форма, очите му бяха по-скоро зелени, отколкото сини, имаше гарвановочерна коса и постоянна тъмна сянка на лицето поради дългогодишното бръснене с електрическа самобръсначка. Както винаги, беше облечен по-добре от обичайното за полицай. Носеше хубав тъмносин костюм и синя вратовръзка с индийски десен. Златна игла за вратовръзка проблесна под лампата над бара.

Хансън седна встрани от основната група и остави на бара почти празната си чаша, после сключи ръце и зачака да се приближа. Аз се помотах малко, после се примирих, че ще трябва да си имам работа с него.

— Какво да бъде, детектив? — попитах.

Не отговори. Челюстта му мърдаше, докато триеше долните си зъби в кучешките. Запитах се колко ли е пил и заключих, че едва ли е много. Не ми приличаше на човек, дето ще му изпусне края.

— Чух, че работиш тук — каза той.

— Доста се забави, преди да се отбиеш.

— Не ти идвам на гости.

— Допуснах. Вежливостта не ти е присъща.

Той отмести поглед и леко поклати глава — един разумен човек, изправен пред неразумен.

— Какво търсиш тук? — попита и направи презрителен жест към бара, клиентелата и може би дори към света изобщо.

— Изкарвам си прехраната. Ти и приятелчетата ти ми съсипахте кариерата, така че временно си избрах друга.

— Временно, а? Така ли мислиш? Чувам, че адвокатката ти доста върти телефоните заради теб. Пожелавам й късмет. Най-добре си събирай бакшишите, че тя не е от евтините.

— Ето ти шанс да дадеш своя принос за каузата. Да ти налея ли още едно, или сам ще си напълниш чашата с пикня и оцет?

Хансън се приведе напред. Вече забелязах, че очите му са леко изцъклени. Или беше пийнал повечко, отколкото допусках, или просто не носеше на пиене.

— Тук идват ченгета. Нямаш ли никакво достойнство? Позволяваш свестните полицаи да те виждат да работиш на бар. Какво се опитваш да постигнеш — да им натриеш носовете ли?

И аз си задавах този въпрос. Дори Дейв, когато ми предложи работата, каза, че ще ме разбере, ако не приема заради ченгетата, които идват в заведението. Отговорих му, че не ме интересува какво мисли този или онзи, но може би Хансън беше по-близо до същността, отколкото ми се искаше да призная. Решението ми да работя в „Мечката“ се дължеше донякъде на упорство и проклетия. Не възнамерявах да се измъкна тихомълком след случилото се. Наистина някои от ченгетата, които идваха в бара, отначало изглеждаха смутени от присъствието ми, а неколцина дори демонстрираха нескрито презрение, но те и бездруго не даваха пет пари за мен. Повечето от останалите се държаха добре и изразиха съчувствието си, заради онова, което ми се бе случило. И в двата случая нямаше значение. Засега ми стигаше да оставя нещата както са си. Така имах време да направя каквото исках.

— Знаеш ли, детектив, ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си падаш по мен. Дали да не те запозная с подходящите хора? Може би ще ти помогне да освободиш напрежението. Или пък пусни обява във вестника — много типове направо си умират за мъже с униформи.

Хансън се изхили мрачно, все едно изстреля отровна стрела.

— Гледай да не изгубиш противното си остроумие — каза той, — понеже човек, който се прибира в празна къща, вонящ на вкисната бира, трябва да има на какво да се посмее.

— Не е празна, имам куче — възразих. Взех чашата му. Реших, че пие „Андрю Браун“, налях му и отново поставих халбата пред него. — Заведението черпи. Обичаме добрите ни клиенти да са доволни.

— Ти я изпий, аз приключих — каза той, извади портфейла си от джоба и остави на бара двайсетачка. — Задръж рестото. Не е много, но в Ню Йорк пък съвсем за нищо не стига. Искаш ли да ми кажеш какво си търсел там?

Изненада ме, а не биваше. През последните месеци пет пъти ме спира пътна полиция на магистралата. Някой явно ми показваше, че не е забравил за мен. Сигурно някое ченге от летището в Портланд ме беше познало, когато съм пристигал от Ню Йорк или съм излитал за там, и му се беше обадило. В бъдеще трябваше да внимавам повече.

— Бях на гости на приятели.

— Много хубаво, човек има нужда от приятели. Обаче ако науча, че работиш по някакъв случай, ще те съсипя.

Обърна се, сбогува се с приятелчетата си и си тръгна. Гари се примъкна до мен, когато вратата се затвори зад Хансън.

— Всичко наред ли е?

— Да, наред е. — Подадох му двайсетачката. — Мисля, че беше твой клиент.

Гари погледна към недокоснатата бира.

— Не си е допил бирата.

— Не беше дошъл да пие.

— А защо?

Хубав въпрос.

— Може би заради компанията.

Шеста глава

Когато най-сетне се прибрах у дома малко след единайсет, изведох лабрадор ретривъра Уолтър на разходка. Беше привикнал с новото усещане от снега, както става с повечето същества, хора или животни, които прекарат повече от една седмица в Мейн през зимата, затова кучето вече се задоволяваше да подуши безцелно няколко пъти, преди да си свърши работата и да ми покаже, че предпочита да се върне в топлата кошница, като се завърти и се запъти право към къщи. През последната година бе станал доста по-зрял. Може би защото къщата беше по-тиха от преди и кучето донякъде беше свикнало, че Рейчъл и Сам вече не са част нито от неговото всекидневие, нито от това на дома. Присъствието му в къщата ми допадаше по много причини — Уолтър ми вдъхваше сигурност, правеше ми компания и може би бе връзка със семейството, което вече нямах. Изгубил бях две семейства: Сам и Рейчъл живееха във Върмонт, а Сюзън и Дженифър ми отне мъж, който ги бе накълцал на парчета, а след това бе умрял от моята ръка. Обаче, освен това се чувствах виновен, задето оставях Уолтър толкова дълго сам или със съседите ми, семейство Джонсън. Те с радост се грижеха за него, когато ме нямаше, само че краката на Боб вече не го държаха и редовните разходки навън с едно игриво куче му идваха в повече.