Отмъщение от отвъдното

Паркът е дело на Джулиъс Браунсдорф, създателя на Пърл Ривър, който проектирал града, след като закупил земята, построил гарата, произвел шевната машина „Етна“ и печатарската преса „Америка енд Либърти“, разработил лампата с нажежаема жичка и изобретил лампата с волтова дъга, която осветява не само този парк, но и Капитолия във Вашингтон. Браунсдорф е един от хората, в сравнение с които останалите изглеждат някак лениви. Двамата с Дан Фортман от отбора „Чикаго Беърс“ са гордостта на Пърл Ривър.

Американското знаме се развяваше над паметника в центъра на града, издигнат в чест на местните млади мъже, загинали във войните. Любопитното бе, че сред тях фигурираха и имената на Джеймс Мур и Зигфрид Бъц, намерили смъртта си не на бойното поле, а по време на банковия обир през 1929 г., когато прочутият крадец от онова време Хенри Фърникис се опитал да обере „Фърст Нашънъл Банк“ в Пърл Ривър, преоблечен като електротехник. Е, поне поколенията са ги запомнили. Вече никой не споменава по паметниците убити банкови чиновници.

Пърл Ривър изобщо не се бе отърсил от ирландските си корени след заминаването ми. Кафенето „Мъди Брук“ на Норт Мейн от другата страна на парка все още предлагаше келтска закуска, а недалеч от там се намираше ирландската месарница на Галахър, магазинчето за подаръци „Айриш Котидж“ и туристическата агенция „Хари О’Съливан“. От другата страна на булевард „Ист Сентръл“, до железарията на Хандълър, беше ирландският магазин „За половин пени“, където продаваха ирландски чай, бонбони, чипс и фланели като на галските футболни отбори. А пък точно зад ъгъла след стария „Пърл Стрийт Хотел“ се намираше ирландската кръчма „Дж. Ф. Нунан“. Както често отбелязваше баща ми, трябваше просто да боядисат целия град зелен и точка по въпроса. Обаче киното на Пърл Ривър вече бе затворено, а редом до по-посещаваните автомобилни салони и магазини за мебели имаше снобски магазини за сувенири и за скъпи подаръци.

Сега ми се струва, че съм прекарал цялото си детство в Пърл Ривър, но всъщност не е така. Преместихме се там, когато бях почти на осем, понеже баща ми започна да се изморява от дългото пътуване до града от по-северната част на щата, където родителите ми живееха евтино в къщата, наследена от татко след смъртта на неговата майка. Най-трудно му беше през седмиците, когато патрулираше от осем до четири, всъщност от седем и половина до три и половина. Тогава ставаше в пет сутринта, а понякога дори по-рано, за да се добере до Девети участък — район с много насилие, заемащ по-малко от четвърт квадратна миля в Лоуър Ист Сайд, но местопрестъпление на около седемдесет и пет убийства годишно. Тогава с мама почти не го виждахме. Беше длъжен една седмица да патрулира от осем до четири, втората — от четири до дванайсет и третата — от осем до четири. После две седмици смяната му беше от четири до дванайсет (тогава го виждах само през уикендите, защото, когато тръгвах за училище сутрин, той спеше, а когато се върнех, беше отишъл на работа) и една седмица задължително патрулираше от дванайсет до осем, което толкова объркваше биологичния му часовник, че понякога в края на периода не беше на себе си от изтощение.

Девети участък работеше съгласно „схема деветка“, тоест девет групи от по деветима човека — система, въведена още през 60-те години и в крайна сметка премахната през 80-те и прекъснала голяма част от близките приятелски отношения, които бе създала. Сержантът на баща ми в първа група беше Лари Костело и тъкмо той предложи на татко да помисли дали няма да е по-добре да се премести в Пърл Ривър. Там живееха ченгетата от ирландски произход и градът претендираше, че в него се провежда второто по големина в щата шествие в деня на свети Патрик след парада в Манхатън. Мястото беше и относително богато — средният доход превишаваше двукратно този за страната, затова тук цареше атмосфера на удобство и благоденствие. Градът имаше предостатъчно ченгета, за да формират полицейски щат, имаше пари и притежаваше собствена физиономия благодарение на връзките, създадени от националната принадлежност. Макар баща ми да не беше ирландец, той беше католик, познаваше мнозина от жителите на Пърл Ривър и се чувстваше удобно сред тях. Майка ми не се възпротиви на преместването. Ако то щеше да й осигури повече време със съпруга й и щеше да намали напрежението и стреса, вече издълбали ясни следи по лицето му, тя бе готова да живее дори в землянка.

И така, преместихме се на юг и понеже според мен всичко, което се обърка впоследствие, се оказа свързано с Пърл Ривър, градът заема по-голямата част от детските ми спомени. Купихме си къща на „Франклин Авеню“, близо до ъгъла с „Джон Стрийт“, където и до днес се намира Методистката църква. Имотът имаше „неизползван потенциал“, както казват брокерите на недвижими имоти — старата дама, която бе живяла там почти през целия си живот, неотдавна бе починала, и нищо не подсказваше, че от 1950 година насам е правила по къщата нещо друго, освен да мете пода от време на време. Ето защо къщата беше по-голяма, отколкото бихме могли да си позволим, а на баща ми му допадна липсата на ограда и откритите дворове между нас и другите имоти на улицата — това създаваше у него усещането за пространство, за общност. Схващането, че надеждните огради осигуряват надеждни съседи, не беше особено популярно в Пърл Ривър. Тук оградите някак смътно притесняваха хората — възприемаха ги като желание за отделяне, може би дори като претенция, че си различен.

Майка ми се потопи в живота на града — стана член на всевъзможни комитети. Промяната бе смайваща за толкова сдържана и дистанцирана от околните жена, каквато е тя според повечето ми ранни спомени за нея. Баща ми вероятно се е чудел дали жена му няма тайна любовна връзка, но всъщност мама просто реагираше като човек, озовал се на по-хубаво място от преди. Съпругът й също беше по-доволен, макар че мама продължаваше да се притеснява всеки ден, когато той излизаше от къщи, и реагираше с почти неприкрито облекчение, когато татко се връщаше невредим след всяко дежурство.

Майка ми… Сега, докато ровя из подробностите за живота ни на онова място, отношенията ми с нея започват да ми изглеждат все по-далеч от нормалните, ако тази дума изобщо може да бъде използвана за семейните взаимоотношения. Мама нерядко изглеждаше откъсната не само от околните, но дори от татко и от мен. Не че не ме обичаше. Радваше се на успехите ми и ме утешаваше, ако претърпях поражение. Изслушваше ме, успокояваше ме и ме обграждаше с любов. Обаче ми се струва, че през по-голямата част от детството ми тя просто реагираше на моята настойчивост. Обърнех ли се към нея, правеше всичко каквото трябва, обаче не и по своя инициатива. Все едно бях някакъв експеримент, опитно животинче в клетка, нещо, което трябва да бъде наблюдавано и контролирано, хранено и поено, обичано и поощрявано, за да оцелее, но нищо повече.

Или пък паметта ми погаждаше номера, докато бърниках в калта на миналото и когато мътилката се слегнеше, опипвах дъното, за да проверя какво се е показало.

След убийствата и последвалите събития мама избяга на север в Мейн, където бе отрасла, и ме взе със себе си. До смъртта й, когато още учех в колежа, тя отказваше изобщо да обсъжда събитията, предизвикали смъртта на баща ми. Затвори се в себе си и там намери само тумора, който щеше да отнеме живота й, завладявайки малко по малко клетките на тялото й, както лошите спомени изместват хубавите. Сега се питам от колко ли време я бе дебнала болестта и дали тежката емоционална рана по някакъв начин не бе предизвикала физическа реакция и мама не се оказа предадена от две страни — от съпруга си и от собственото си тяло. Ако бе така, значи ракът бе започнал да действа няколко месеца след раждането ми. В известен смисъл причината бях аз, не по-малко от постъпките на баща ми, защото едното бе последица на другото.

Къщата не се бе променила много, макар че олющената боя, мръсните прозорци на горния етаж и изпочупените дъски, подобни на потъмнели изгнили зъби, говореха за занемареност. Цветът беше малко по-различен, по-светлосиво от преди, но дворът си беше все така без ограда като дворовете на съседите. Верандата се бе сдобила след мрежа от последния път, когато я бях видял, с люлеещ се стол и с ратаново канапе, обърнати към улицата, но и двете без възглавнички. Рамките на прозорците и на вратите бяха боядисани в черно вместо в бяло и на мястото на някога старателно гледаните цветни лехи сега имаше само рехава трева, която бе избила под замръзналия сняг. Все пак това определено бе мястото, където бях израсъл. Помръдна перде в някогашната ни дневна и забелязах, че някакъв възрастен човек ме наблюдава любопитно. Кимнах в знак, че съм го видял, а той се отдръпна назад в тъмното.

Над входната врата имаше двоен прозорец, едното стъкло на който бе счупено и заменено с картон — любимия наблюдателен пункт на едно момче към градчето, което бе неговият свят. Частица от мен бе останала в тази стая след смъртта на баща ми — нещо от моята невинност може би или последните остатъци от детството. То ми бе отнето с един пистолетен изстрел, който ме бе принудил да го захвърля като стара змийска кожа или като вече ненужна какавида. Сякаш бе пред очите ми това дребничко видение — момче с тъмна коса и тесни очи, твърде замислено за възрастта си, твърде самотно. Имаше приятели, но така и не преодоля усещането, че им се натрапва, когато им ходи на гости, и че те му правят услуга, когато си играят с него или го канят да гледат заедно телевизия. По-лесно му беше, когато излизаха заедно на тумба, играеха софтбол в парка през лятото или футбол, ако Дани Йейтс се бе върнал от летен лагер или още не беше заминал. Дани беше единственият му познат, който се интересуваше от космоса и получаваше списание „Шуут!“ от свой чичо, който служеше в база на ВВС в Англия. Беше по-голям от останалите с две години и те му отстъпваха за почти всичко.