Отмъщение от отвъдното

Каквото и да си беше помислил старият Дюран по-рано през деня, не ми беше лесно да реша да задълбая в миналото си и да поставя под съмнение обстоятелствата около смъртта на баща си. Един човек, един зъл човек, който се представяше с името Кушиел, но известен повече като Колекционера, ми бе подшушнал, че сигурно не съм син на баща си, понеже кръвната ми група изключвала тази възможност. За известно време се опитвах да скрия онова, което ми бе казал, дори от себе си. Не исках да му вярвам. Смятам, че приех работата в бара отчасти като начин да избягам. Замених задълженията към клиентите си със задължения към Дейв Еванс, един от собствениците на „Мечката“, който ми предложи работата. Но времето минаваше, отново дойде зима и аз взех решение.

Защото Колекционера не лъжеше, не съвсем. Кръвните групи не съответстваха.

Веднага след Нова година започнах да задавам въпроси. Опитах се да се свържа с хората, познавали баща ми, и най-вече с полицаите, работили рамо до рамо с него. Някои бяха мъртви. Следите на други, малцина, се губеха след пенсионирането им, както се случва понякога с хората, отслужили дължимото време и изпълнени с желание единствено да си получат пенсията и да се махнат от всичко това. Знаех обаче имената на двамата, с които баща ми беше най-близък, ченгета от патрула, завършили академията заедно с него: Еди Грейс, с няколко години по-възрастен от татко, и Джими Галахър, някогашният партньор и най-близък негов приятел. Понякога майка ми с известна нежност наричаше баща ми и Джими „рождениците“, имайки предвид двата повода през годината, когато двамата нощуваха в града. Това бяха единствените две нощи, когато баща ми не се прибираше и се появяваше малко преди обяд на следващия ден, връщаше се тихичко, едва ли не извинително, доста поизморен, но без да залита или да повръща, и после спеше чак до вечерта. Мама никога не коментираше тези случаи. Позволяваше му това развлечение, а той нямаше много развлечения, или поне на мен така ми се струваше.

И Джими Галахър. За последен път го видях малко след погребението, когато се отби у дома, за да попита как сме двамата с мама, и тя му каза, че възнамерявала напусне Пърл Ривър и да се върне в Мейн. Мама ме изпрати да си лягам, но кое момче не би подслушвало от стълбите, за да научи онова, което крият от него. Ето какво чух да казва майка ми:

— Ти какво знаеше, Джими?

— За кое?

— За всичко — за момичето, за хората, които идваха. Ти какво знаеше?

— Знаех за момичето. А пък за онези…

Представих си го как свива рамене.

— Уил каза, че са същите.

Джими не отговори известно време, после каза:

— Не е възможно, знаеш го. Аз убих единия, а другият умря месеци преди това. Мъртвите не се връщат, не по този начин.

— Той ми го прошепна, Джими. — Мама едва сдържаше сълзите си. — Това бе едно от последните неща, които ми каза. Каза, че са били те.

— Беше изплашен, Елейн, боеше се за теб и за момчето.

— Но той ги е убил, Джими. Убил ги е, а те дори не са били въоръжени.

— Не знам защо…

— Аз знам — искал е да ги спре. Знаел е, че в края на краищата ще се върнат. Нямало е да им трябват пистолети, щели са да го направят с голи ръце, ако се наложи. Може би…

— Какво?

— Може би дори биха предпочели да го направят с голи ръце — завърши тя.

И се разплака. Чух Джими да се изправя и знаех, че я прегръща и успокоява.

— Никога няма да разберем със сигурност. Но ето какво знам — той те обичаше. Обичаше и двама ви и съжаляваше за всичко, с което те е наранил. Мисля, че цели шестнайсет години се стараеше да ти се реваншира, но така и не успя. Вината не е твоя, просто той сам не можеше да си прости. Не бе в състояние да го направи…

Майка ми се разрида по-силно, а аз се обърнах, върнах се в стаята си възможно най-тихо, взрях се в луната от прозореца на стаята си и надолу към „Франклин Авеню“ и към улиците, по които баща ми повече никога нямаше да мине.

Келнерът дойде да вдигне чиниите ни. Изглеждаше впечатлен от начина, по който Ейнджъл и Луис са видели сметката на храната си, и явно бе също толкова разочарован от мен. Поръчахме си кафе и наблюдавахме как заведението започва да се опразва.

— Можем ли да направим нещо? — попита Ейнджъл.

— Не, мисля, че това е моя работа.

Явно бе забелязал нещо да се върти в мислите ми и лицето ми да издава движението.

— Какво премълчаваш? — попита той.

— Онзи старец Дюран каза, че някакъв млад мъж — на трийсетина години според него, може би малко по-възрастен — се появил пред къщата преди няколко месеца. Душел наоколо. Дюран го попитал какво търси и той отвърнал, че „ловува“.

— В Пърл Ривър? — учуди се Ейнджъл. — И какво лови, леприкони ли?

— Може и да няма нищо общо с теб — обади се Луис.

— Възможно е — съгласих се. — Обаче попитал Дюран дали знае какво се е случило в къщата.

— Търсач на силни усещания. Турист по следите на убийци. И преди си се натъквал на такива хора.

— Дюран каза, че се е почувствал неловко в присъствието на този човек, това е. Не можеше да посочи точно защо.

— В такъв случай не можеш да направиш много, освен ако онзи не се появи отново.

— Да, бе, някакъв тип на трийсетина години, който кара хората да се чувстват неловко. Няма как да не го забележи човек. Мамка му, дори половината играчи на „Мете“ отговарят на това описание.

Платихме и излязохме навън в нощта.

— Можеш да ни се обадиш по всяко време — увери ме Ейнджъл. — На твое разположение сме.

Спряха си такси и след като изчезнаха от поглед, се върнах в ресторанта. Седнах на бара и си поръчах още една чаша вино. Замислих се за ловеца и дали всъщност не преследваше мен.

Част от мен наистина искаше той да дойде.

Пета глава

„Голямата изчезнала мечка“ е заведение в Портланд. Намира се на „Форест Авеню“, далеч от основния туристически поток край старото пристанище и на мястото му някога е бил бар „До дъно“. Тук са свирели неголеми оркестри, групи, които или се изкачват по стълбицата, или слизат, или пък са в застой и единственото важно за тях е да свирят пред относително многобройна публика, за предпочитане такава, която няма да започне да ги замерва с бутилки, когато от хитовете минат към някое ново парче.

Сценичното осветление още си стоеше в ресторантската част на заведението и създаваше впечатлението, че клиентите или са прелюдия към главното действие, или са самото главно действие. Освен това половината от сградата преди е била пекарна и в единайсет и половина, когато барът изпълнявал последните поръчки, заведението се изпълвало с уханието на топъл хляб, което пък предизвиквало мъчителен глад у клиентите тъкмо след затварянето на кухнята.

Когато собствениците на бара се сменили през 1979 година, той станал известен под името „Мечка гризли“, докато верига пицарии от западния бряг не възразила и не променили името на „Голямата изчезнала мечка“, което и бездруго е по-приятно. Освен на веселата атмосфера и на факта, че тук до късно сервираха хубава храна, славата на заведението се дължеше на избора на бира: винаги имахме 56 вида наливна бира, понякога стигаха дори до 60. Макар че барът се намираше в тиха част на града недалеч от кампуса на университета на Южен Мейн, той се бе сдобил със завидна репутация през годините и дори през лятото, което преди беше слаб сезон, вътре беше претъпкано.

Освен местни „Мечката“ привличаше ценители на бирата, повечето от които мъже, при това на определена възраст. Те не създаваха неприятности, не прекаляваха с пиенето и обичаха да разговарят най-много за хмел, за бурета и за някакви слабо известни пивоварни, за които дори част от барманите не бяха чували. Понякога появата на жена можеше да ги откъсне от конкретната им тема за разговор, но жени колкото щеш, а кога друг път ще имаш случай да седнеш до човек, който е опитвал бирата от всяка пивоварна в Портланд, щата Орегон, обаче не знае нищичко за Портланд в Мейн!