Пазителят на монетния двор
Шрифт:
Поклоних се сковано, добавих, че вечно ще я обичам, сбогувах се и тръгнах към Тауър. Миризмата на интимните части на госпожица Бартън бе останала по пръстите ми и потвърждаваше, че я бях притежавал, само за да бъда отхвърлен по-късно. Приличах на човек, на когото са показали портите на Рая, но са му забранили да влезе. Изгубих желание да живея като Юда, ако изобщо е съществувал такъв човек. Можеше дори да се обеся като капитан Морне, ако не беше страхът ми, че след това няма да бъда нищо.
Не е за чудене, че първите християни са отивали на мъченичество с химни на уста, когато мястото им в Рая е изглеждало осигурено. Но в какво друго можеше да търсят упование атеистите, освен в забвението? Без госпожица Бартън за мен нямаше Рай дори на земята.
В два часа стигнах до Тауър Хил. Едва ли бих се чувствал по-зле, ако ми кажеха, че сутринта ще се срещна с палача и брадвата му. Един
Станах в шест, без да съм си починал, и обиколих назъбените бойници, за да проясня съзнанието си на силния вятър, който духаше по Темза от Дептфорд. Оживлението рано сутринта в Лондон ярко контрастираше на неестественото ми спокойствие. Шлеповете разтоварваха дърва и въглища на пристана на Тауър. Тримачтови кораби вдигаха платна, за да потеглят към Чатам и по-нататък. В западната страна, в обхвата на осемнадесетте оръдия, насочени към града, момичета с широкополи сламени шапки слагаха големи кошници, пълни с плодове, хляб и зеленчуци върху разрушените стени на старата крепостна стена, за да ги продават на минаващите оттам хора. Знамето на Свети Георги зад мен се развяваше и плющеше силно на безмилостния бриз като платно на кораб. В седем часа оръдието на Месинговия хълм изстреля салюта си към новия ден. Редици войници сковано маршируваха в кръг във вътрешния двор, досущ играчки на панаир. И през цялото време имах чувството, че светът ме отминава като прашинка в слънчев лъч. В осем, с изпълнено с безпокойство сърце, отидох в кабинета на Монетния двор и се залових да пиша свидетелските показания за другите случаи, с които също трябваше да се занимаваме. Доктор Нютон пристигна и мигновено започна да разказва за работата си над шифъра. Изглежда, не си беше лягал. През цялото време се тревожех, че няма да бъда уведомен какви са шансовете ми с госпожица Бартън и дали утрото я е заварило все още обидена.
— Открих решение — заяви Нютон, имайки предвид шифъра. — Донякъде обаче.
Четвърта глава
„И почувствах и страх, и радост, защото видях нова светлина, по-голяма от дневната светлина.“
Бях твърде разстроен от случилото се между мен и госпожица Бартън, за да проявя интерес към разгадаването на шифъра, но се престорих на заинтригуван. Нютон говореше оживено, затова единственото, което разбрах, беше, че госпожица Бартън не е казала на чичо си за препирнята ни. И тъй като тя не я беше споменала, аз бързо реших да направя същото, макар да ми бе причинила неизмерима тъга.
— Хипотезата ми за шифъра е съпроводена с множество трудности — обясни Нютон, седна до отрупаната с книжа маса и сложи на коленете си котарака Мелхиор. — Така както незрящият няма представа от цветовете, и аз недоумявам механизма на шифъра. Признавам, че ключът все още ми убягва. Но мисля, че разбирам как шифърът е свързан с извършените убийства. Струва ми се абсурдно, че не съм го проумял по-рано, и се питам какво ли е причинила на ума ми работата ми в Монетния двор. Смятам, че никой, който притежава способността да разсъждава по философски въпроси, не трябва да прави подобна грешка. Тъй като вие, драги мой, държите на простотата във всичко, ще ви го обясня, колкото е възможно по-накратко. В трима от убитите имаше кодирани послания. Работих върху тях с такова усърдие, с каквото бихте ме помислили за Херакъл. Въпреки усилията ми обаче, тъй като всичките ми оръжия са от божествен произход, останах само с математически противоречия. А противоречието говори за неправилност в написаното. С други думи, в логиката на шифъра има грешки и подозирам, че понякога е бил използван от невеж човек, който не знае как се работи с него. Вие, мой млади приятелю, ме накарахте да мисля така. Вие споменахте, че убийствата може да се извършени от различни хора. И аз смятах така до снощи. Убийството на Джордж Мейси беше ясно, защото нямаше други отличителни особености, освен бруталността, с която беше извършено. Нямаше шифър, нито следи от окултно значение. След това
нещата започнаха да стават интересни. Убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър показаха алхимични знаци и шифри. Дълго време мислех, че и в трупа на Мейси може да е имало подобни особености, които въздействието на климатичните условия и гниенето са ни попречили да забележим. С убийството на капитан Морне обаче картината отново се промени. Този път намерихме шифър, но нищо в него не показва, че е свързан с алхимията. Странното е, че между второто и третото убийство има очевидни общи неща, но второто и четвъртото демонстрират математическа съгласуваност. Третото убийство, на Даниъл Мърсър, ни предостави най-краткото послание — написаното с тебешир на стената на стълбището Сали Порт. Шифърът беше използван без видима логика и това ме накара да предположа, че извършителят на третото убийство не може да е авторът на четвъртото. И шифърът, написан на стената до трупа на господин Мърсър, е грешен. Или използван неграмотно, както вече казах.— А шифърът, който ни даде господин Туисълтън? И той ли е използван неграмотно?
— Не, не. Този шифър показва същата логика като другите писма. Само посланието с тебешир на стълбището е грешно. Ето защо го изключих. — Нютон уморено поклати глава. — И така изгубих много време. Ако не го бях сторил, досега можеше да съм разкрил случая.
Той удари с юмрук по масата и Мелхиор уплашено скочи от коленете му.
— Де да имах още един образец на шифъра! — рече Нютон и отново удари по масата, като ме стресна и изтръгна от мълчанието. — Сигурен съм, че мога да го разгадая.
Направи му чест, защото не ме обвини, че съм преписал грешно шифъра на стената до трупа на Мърсър. Бях му благодарен, но малко се изненадах от намека му.
— Нима искате да бъде извършено пето убийство? — недоверчиво попитах аз и поклатих глава. — Не са ли достатъчно четири? Или възнамерявате да провокирате още едно?
Той не отговори. Отбягваше да ме погледне в очите, като погрешно мислеше, че в тях ще прочете неодобрение.
— Приемате престъпленията твърде лековато, докторе — упрекнах го аз, — сякаш са математически упражнения, каквито ви изпращат господин Бернули и господин Лайбниц.
— Брахистохронът? — Нютон се намръщи.
Така се казваше задачата за кривата, по която тялото под действието само на силата на тежестта преминава от една точка в друга, изпратена му от Лайбниц и Бернули.
— Уверявам ви, Елис, че това не беше упражнение, както го нарекохте. Никой в Европа освен мен не можа да я реши.
— Говоря за убийствата, докторе. Струва ми се, че се отнасяте към тях като към интелектуално развлечение за разсейване.
— Нужен е значителен интелект, за да ме забавляват — настоя той, като леко се изчерви.
— Но въпреки това отклонявате вниманието си.
— Защо мислите така?
— Има ли по-занимателно нещо за един математик от шифъра? Какво може да е по-интригуващо за познавач на философията от алхимичните знаци, придружаващи убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър?
— Вярно е — призна Нютон. — Ако имах повече данни, щях да реша проблема за една нощ, както сторих с брахистохрона.
— Вероятно това е въпросът. Може би не трябва да разгадавате шифъра. Или написаното не означава нищо, или Господ не желае да го разтълкувате. — Използвах Божието име не само за да проверя дали все още звучи убедително от устата ми, но и да предизвикам Нютон. Ставах все по-раздразнителен в резултат на комбинацията между разбито сърце и безсъние.
Нютон неочаквано скочи, сякаш изпита въздействието на клизма.
— Господ не желае да го разгадая — развълнувано промълви той. — Или някой друг, който си играе на Господ, и е авторът на този план. — Нютон махна перуката си и започна да обикаля из кабинета, като мърмореше под носа си. — Гърнето ще заври, господин Елис.
— Кое гърне, сър?
Той почука с показалец слепоочието си.
— Това гърне, разбира се. Какъв съм глупак. Твърде съм самонадеян. Така ми се пада. Трябваше да обърна повече внимание на Бръснача на Окам.
— Не трябва да предполагаме, че съществуват повече неща, отколкото е абсолютно необходимо. Най-доброто обяснение за някое събитие е най-простото, с най-малко догадки или хипотези — изтълкувах думите му аз.
— Точно така. Това е принципът на Уилям Окам, нашият гениален сънародник бунтар, който яростно е писал срещу папата и метафизиката. Той е бил велик свободомислещ човек, Елис. Спомогнал е за разграничаването на областите на знанието и на вярата и е положил основите на съвременния научен метод. Ще разрежем нашия случай точно на две половини с неговата остра като бръснач максима. Дайте ми ябълково вино. Главата ми изведнъж изпита потребност от ябълки.