Пазителят на монетния двор

— Спомням си, че възнамеряваше да я подари на някого, но не мога да кажа на кого.

— Можете ли да ми намерите екземпляр на книгата, господин Лаундс?

— Едва след няколко седмици. Трябваше да изпратя поръчка до Германия за екземпляра на господин Мейси. Може да потърсите около „Сейнт Пол“. Латинското кафене наблизо често провежда търгове на редки и скъпи книги като тази, която търсите.

Нютон изсумтя невъодушевено от тази трудна и бавна перспектива.

— Мисля обаче, че знам къде може да видите екземпляр, защото съм поръчвал книгата.

Господин Лаундс прелисти страниците на счетоводната си книга, докато намери, каквото търсеше.

— Ето, докторе. Другият клиент е бил доктор Уолис. Поръчах същата книга. За него.

— Доктор Джон Уолис? — повтори Нютон. — Савилиянският 50 професор по геометрия в Оксфордския университет?

— Да, сър. Мисля, че го казах и на господин Мейси. Той беше много заинтригуван от новината.

— Аз също — призна Нютон.

Рано сутринта се качихме на дилижанса за Оксфорд. Пътуването беше мъчително. На пътя имаше опасни локви, останали от скорошния проливен дъжд. Дилижансът се повреди, но наваксахме за изгубеното време и пристигнахме до целта си тринадесет часа след като напуснахме Лондон.

50

Катедрата е основана от лорд Хенри Савил (1549–1622). — Б.пр.

Нютон имаше много приятели в Оксфорд. Най-големият от тях беше Дейвид Грегъри, млад шотландец, втори Савилиянски професор, завеждащ катедрата по астрономия. След съвсем кратко предизвестие той ни заведе на вечеря в колежа „Мертън“, хубаво място, където бях учил и аз. Почувствах се особено, че отново бях там.

Мисля, че Грегъри беше тридесет и осем годишен, когато се запознах с него. Той беше типичен шотландец, дребен и блед и обичаше да пие и да пуши лула. Стаите му воняха на тютюн като повечето опушени лондонски кафенета. Тялото му сякаш не можеше да поддържа живота с друго дихание, освен с пушенето на сорта „Вирджиния“ със сладникав аромат. Младият Грегъри дължеше на влиянието на Нютон сегашното си високо положение в Оксфорд. По време на вечерята двамата започнаха да разговарят за доктор Уолис.

— Не познавате ли доктор Уолис? — попита Грегъри. — Той беше в Кембридж.

— Срещали сме се и често си кореспондирахме. Доктор Уолис много настояваше да публикувам нещо в неговата „Opera Mathematical“. Несъмнено в момента чете писмото, което му написах вчера, и смята пристигането ми в Оксфорд за знак, че съм променил решението си.

— Защо искате да го видите?

— Работата в Монетния двор ме води в Оксфорд. Надявах се, че Уолис ще ми помогне в разследването. Не мога да кажа повече, защото въпросът е деликатен и таен.

— Разбира се — отвърна Грегъри, изпускайки кълба дим като холандски моряк. — Мисля обаче, че тайнствеността не е чужда и на доктор Уолис. Чувал съм, че върши поверителна работа за милорд Съндърланд. Предполагам, че е нещо, свързано с войната, но се питам как осемдесетгодишен старец може да помогне за поражението на французите. Може би им дава математически задачи и ги принуждава да се предадат от отегчение.

— Все още ли обича математиката? — възкликна Нютон.

— Да, сър. Той е изключително способен учен, защото съм го виждал да извлича корени на седма степен без паче перо и хартия.

— И аз съм виждал кон да тропа с копитото си по земята седем пъти, но не мисля, че беше математик.

— Уолис не може да се сравни с вас. Вие развихте математиката изумително.

— Само се докоснах до повърхността на необятния океан от знания. Удивителни тайни ще останат неразкрити. Предизвикателството на нашето време е да демонстрираме устройството на света. И стига да продължаваме да разграничаваме истинския разум в природата от Божите дела, не виждам защо да не вярваме, че Бог не изпълва с живот природата, така че светът неизбежно да произлиза от нея.

Нютон ме погледна в очите и когато отново заговори, останах с убеждението, че в края на краищата госпожица Бартън го е уведомила за разговора ни.

След закуската на другия ден получихме покана от Уолис да го посетим в единадесет и в уречения час отидохме в колежа „Ексетър“ да се срещнем с него. Не харесвах „Ексетър“ колкото „Мертън“, „Магдалина“ и „Крайстчърч“, тъй като сградата беше загрозена от големи противни комини, да не говорим за строителните работи върху фасадата, затова се запитах как Уолис може да преподава там. Скоро обаче получих обяснение. Влязохме в стаите на професора и го видяхме. Бързо стана ясно, че доктор Уолис недочува, но това не беше чудно, като се имаше предвид възрастта му. Той беше среден на ръст, с малка глава и леко несигурна походка и се подпираше на бастун и на четиринадесетгодишно момче, което ни представи като внука си Уилям.

— Един ден ще можеш да кажеш, че познаваш великия Исак Нютон, Уилям — каза любящият дядо. — Възгледите му за математиката се приемат с огромно одобрение.

Нютон се поклони.

— Доктор Уолис, не бях в състояние да намеря нищо общо в квадратурите, докато не разбрах вашия труд върху безкрайно малките величини.

Уолис прие комплимента, като кимна, и после каза на момчето да тича да си играе, покани ни да седнем и заяви, че посещението на Нютон е голяма чест за стар учен като него.

— Моля, кажете ми, сър, това означава ли, че сте променили решението си да не публикувате вашата „Оптика“ в книгата ми? Затова ли сте дошли?

— Не, сър — категорично заяви Нютон. — Не съм променил решението си. Дошъл съм по работа на Монетния двор на Негово величество.

— Все още не е късно. Господин Фламстийд продължава да ми изпраща описания на наблюденията си, които ще бъдат включени в моята книга. Няма ли да размислите, доктор Нютон?

— Не, сър. Опасявам се, че ще стана обект на спорове и противоречия от страна на проклетите невежи.

— Но може някой друг да заимства части от възгледите ви и да ги публикува като свои. Тогава те ще бъдат негови, а не ваши, макар че вероятно никога няма да постигне и една десета от знанията, които сте усвоили. Изминаха тридесет години, откакто овладяхте представите за флуксиите…

— Мисля, че ми написахте писмо по този въпрос — прекъсна го Нютон.

Уолис шумно изсумтя.

— Смятам, че скромността е добродетел — каза той. — Исках само да подчертая, че прекалената свенливост е недостатък. Как ще разберат за откритията ви идните поколения, ако не ги публикувате, сър?

— Ще ги публикувам, когато реша.

Уолис безуспешно се опита да прикрие раздразнението си.

— Казахте, че сте дошли по работа на Монетния двор? — попита той, сменяйки темата на разговора. — Господин Хук ми каза, че сте Главен майстор на Монетния двор.

— Засега съм само Пазител. Главният майстор е господин Нийл.

— Човекът с лотарията?

Нютон се подсмихна и кимна.

— Предизвикателна ли е работата?

— Изкарвам си прехраната, това е всичко.

— Питам се защо не си изкарвате прехраната в някоя църква. Аз работя за „Сейнт Гейбриъл“ в Лондон.