Приключенията на Авакум Захов

Авакум извади от вътрешния джоб на шлифера си голяма лупа и отново слезе на двора. Дойде до ствола на стария бор и вдигна глава. „Трябва да се изследват третото и четвъртото стъпало — реши той. — Защото те са най-трудните. За да се стигне до короната, до големите клони, тия окастръци трябва здраво да се държат с ръце.“

Той се покачи по ствола, стигна до четвъртото стъпалце — един издатък от окастрен клон, — закрепи се с лявата си ръка и започна да гледа люспестата му повърхнина през дебелата лупа.

Това продължи повече от три минути.

В края на четвъртата минута той едва не изтърва лупата от ръката си. Впи поглед в стъклото и почувствува, че пред очите му играят синкави кръгове.

За миг-два той притвори клепачите си, пое дълбоко въздух, после отново погледна. Сега в очите му блеснаха искри. Прибра лупата си, извади малко ножче и го отвори със зъбите си. Сетне изряза парче от люспестата кора и внимателно слезе на земята.

Като се върна в стаята, той извади с пинцети една люспица от кората, постави я на стъклената плочица под микроскопа и погледна през окуляра. Върху стъклената плочица сияеше синя власинка, дебела колкото конец.

Синя власинка от вълнена прежда.

Авакум запали цигара и жадно запуши.

После той извади от портфейла си една пергаментова книжка, в която имаше също такава синя власинка. Беше я намерил на времето сред железните стърготинки под изстърганата пръчка на Илязовия прозорец. Той сравни под микроскопа двете влакънца, бяха абсолютно еднакви на дебелина и цвят.

Той се изправи и започна полека да се разхожда из стаята.

Сега знаеше много добре, че седловинката над плета, пътечката, чепатият бор и открехнатият прозорец са свързани посредством една невидима нишка с Илязовия дом. Една и съща синя ръкавица беше пипала окастрения издатък на чепатия бор и подвитата пръчка на строшения прозорец.

Но една ли синя ръкавица има на света? Пък и да няма друга, къде е тя и кой е нейният собственик?

Все пак откритията, които направи, съставляваха няколко важни звена във веригата от събитията, които предшествуваха престъплението. Нямаше основание да бъде недоволен от себе си.

Той прибра сините власинки и отиде да разгледа вещите, които бяха струпани в килерчето. Тук нямаше нищо по-особено, което да привлече вниманието му. Препарираните животни и птици не бяха местени с месеци от местата си — това личеше по паяжините около тях — черни и гъсти, непокътнати. Той се канеше да излезе навън, но очите му изведнъж се спряха върху малкото кафяво мече. То беше чистичко — дори на дъската, за която беше прикрепено, нямаше прах. Един чист предмет сред толкова други, потънали в паяжина и прах — това не можеше да не обърне внимание на Авакум. Този предмет беше сравнително скоро пипан с ръка. Но защо сред толкова други препарирани животни кафявото зверче беше удостоено с такава чест?

Авакум се приближи до мечето и го помести. Под дървената поставка зина отворът на продълговатия сандък. Той светна с електрическото си фенерче и видя в дъното му една купчинка от камъни — различни на цвят и големина.

Нямаше нищо друго в тоя сандък. Но един камък, голям колкото юмрук, беше обвит с лист от тетрадка и превързан с червен вълнен конец. Той стоеше върху купчинката най-отгоре.

Авакум протегна ръка, извади камъка и в светлината на жълтия лъч прочете:

Змеица, 7 август

Надписът беше написан нечетливо с химически молив.

„Някакъв минерал, който Методи Парашкевов е намерил в местността Змеица петнадесет дни преди събитието в Илязовия двор“ — помисли Авакум. Той подържа камъка в ръката си, сетне го захвърли върху купчинката и пак намести мечето отгоре.

Беше започнало тихичко да ръми.

Сивите облаци ближеха с косматите си валмища големите сипеи на Змеица. През отворения прозорец влизаше студен въздух, напоен с миризма на бор и влажна земя.

Беше тихо вътре и някак си много пусто и тъжно.

Авакум потръпна — като че ли самотата се превръщаше в някакъв остър и навлизащ в душата му студ. „Трябва непременно да заспя“ — помисли той. Зави се с шлифера си презглава и затвори очи.

Дъждовните капки почукваха по стъклото на прозореца — и тоя тих шепот правеше тишината още по-тежка.

Събуди го лекото хлопване на пътната врата. Той се ослуша и позна Балабаница по стъпките, които отекнаха на пруста. Не беше удобно да стои в тъмното — запали лампата и започна да подрежда дрехите си в шкафа. Само шлифера си остави върху кревата. Той имаше от вътрешната си страна, под хастара, два дълбоки джоба, в които Авакум държеше някои свои потребни неща: въже, запасна батерия за фенерчето, пачка патрони с един мъничък, но тежък стоманен пикел в кожена калъфка.

Навън тихият дъжд продължаваше да вали.

Авакум отвори двете крила на прозореца, сетне наметна шлифера си на раменете, слезе на двора и застана на пруста. Той се прокашля.

Миг след това вратата на стаята се отвори и в осветената рамка застана Балабаница.

— Ама защо стоиш навънка? — запита го тя с много учуден глас. — Че влез вътре да се огрееш, виж само какъв огън съм запалила!

Зад широкия й гръб от припламването на огъня светлината ту слабееше, ту се усилваше. И една приятна миризма излизаше отвътре — миришеше на печени картофи.

— Благодаря — каза Авакум. Той почувствува, че е гладен, и преглътна. — Наканил съм се да излизам. Иначе с удоволствие бих влязъл да се посгрея.

А Балабаница продължаваше да стои в рамката на вратата.

— Може след малко дъждът да попрестане — каза тя.

— Наистина — усмихна се Авакум. — Защо пък да не почакам? След малко дъждът съвсем ще спре.

Той се намести срещу огнището и с наслада протегна ръцете си към огъня. После извади луличката си, напълни я с тютюн и запуши.

И докато Балабаница пъргаво сновеше насам и натам и шеташе, за да приготви вечерята, той по навик огледа обстановката, макар и през цялото време да даваше ухо в мекото шляпане на босите й крака.

Собата беше широка, с полици по стените, с два бакъра до вратата, окачени на железни куки. В левия ъгъл тъмнееше отворена врата — вероятно беше спалнята. Той си спомни, че прозорецът й гледаше към занемарените стопански постройки в дъното на сливака.

— Балабанице — каза Авакум, — не ти ли е студено да ходиш боса?

Тя се поспря за миг. Изглеждаше доста учудена.

— Да ми е студено? — Погледна в краката си и кой знае защо съвсем малко повдигна фустата си нагоре и весело се разсмя. — Как ще ми е студено! Ами! Аз тъй съм свикнала. — Тя пак отпусна фустата си и кимна с глава към наредената маса: — Хайде да вечеряме, че хлябът ни чака. То не съм приготвила кой знае какво — нали съм сама душа?

Авакум не искаше да обиди вдовицата, затова бързо се притъкми към трапезата. Имаше паница с печени картофи, сирене, тиганка с пържени яйца и един голям кастрон кисело мляко. И камара порязаници хляб.