Приключенията на Незнайко

Той се приближи до крайната кола, пъхна ръката си в един отвор зад радиатора и извади от него един картон, на който беше отпечатана картата на страната, в която живееха дребосъчетата. Той намери на картата Града на цветята, подчерта с молив шосетата, които водеха от Слънчевия град към Града на цветята, и като пъхна картата обратно на мястото й, каза:

— Сега се качете, натиснете копчето на таблото — и можете да потегляте. Колата сама ще ви закара, където трябва. Ако искате, да спрете, натиснете същото копче. Искате ли да продължите — пак натиснете копчето. Това и е цялото управление.

— Това вълшебна машина ли е? — запита Шаренкия.

— Не, това е обикновено маршрутно такси. Сами видяхте, че очертах на картата маршрута, тоест пътя, който трябва да следвате. Автомобилът има електронен уред, който насочва автоматично колата по начертания път. По същия път колата сама ще се върне, след като ви откара.

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се качиха в автомобила и седнаха един до друг на мекото седалище. Вълшебникът затвори след тях вратичката и махна с ръка за сбогом. Незнайко натисна копчето на таблото. Колата потегли. Пътниците се обърнаха назад и замахаха с ръка на вълшебника. И вълшебникът продължаваше да им маха. Неговата дълга брада се развяваше от вятъра и затова на Шаренкия се струваше, че вълшебникът им маха с брадата си.

— Гледайте, с брадата си ни маха — рече Шаренкия й се затресе от смях.

— Как не те е срам да се подиграваш с вълшебниците! — строго каза Карфичка. — Никой не може да маха с брада.

Колата описа дъга през площада, зави зад ъгъла и вълшебникът се скри от погледа им.

Глава тридесет и трета Незнайко, Карфичка и Шаренкия стават слънчеви братя

След половин час колата излезе от града и се понесе из полето. На Незнайко и спътниците му беше жал да се разделят със Слънчевия град. Те се обърнаха за последен път назад и видяха слънцето, което залязваше. То беше червено и огромно и вече се бе скрило наполовина зад хоризонта. Слънчевият град все още се виждаше в далечината. Черните силуети на къщите изглеждаха като отпечатани върху пламтящия диск на слънцето. Такъв видяха нашите пътешественици Слънчевия град за последен път. Слънцето потъна зад хоризонта и градът сякаш се-, стопи в мъгливата далечина.

Пътешествениците седнаха удобно един до друг и почнаха да си припомнят какво се бе случило с тях през този ден.

— Чудно как можахме днес да срещнем всички; и магаретата, и Листец, и милиционера Свирулкин! Сега вече не се тревожа за тях — каза Незнайко.

— Намерил на какво да се чуди — отговори Шаренкия. — Чудно щеше да бъде, ако не бяхме ги срещнали. Нали всичко това беше вълшебство?

— Жалко, че не срещнахме Кубчо и не отидохме с него да видим къщите на Любеничко — каза Карфичка.

— Много жалко — съгласи се Незнайко. — Но аз още повече съжалявам, че не отидохме с инженер Заварко при Бегония и Скумрийка в Научното градче. Сигурно там щяхме да видим много интересни неща.

— Трябва да се съжалява, разбира се, че не можахме да отидем навсякъде, където искахме — каза Карфичка, — но би било по-лошо, ако бяхме напуснали Слънчевия град без всякакви съжаления. За хубавото винаги се жали. Затова пък трябва да сме доволни, че сега имаме братчета в Слънчевия град!

— Е, та аз съм доволен — отговори Шаренкия. — Имам братче — милиционерът Свирулкин. А вие с Незнайко дори не знаете кои са ви братчета.

— Че какво от това — отвърна Карфичка. — Все едно, аз се радвам, че имам братчета и винаги ще ги обичам. Като че трябва да се държиш добре само с тия, които познаваш! Аз зная, че моите слънчеви братчета са добри дребосъчета, и това ми стига.

Щом Карфичка спомена за слънчевите братя, всички погледнаха ръкавичките си. Сега едната ръкавичка на Незнайко беше зелена, а другата — червена. Карфичка също имаше една зелена ръкавичка, а другата беше синя. Шаренкия пък имаше синя и червена ръкавичка.

— Я вижте! — изведнъж каза Карфичка. — Сега ние с вас можем да си разменим ръкавичките. Я Шаренкия да даде своята червена ръкавичка на Незнайко. Незнайко тогава ще има две червени; Незнайко ще ми даде своята зеленичка и аз ще имам две зеленички, а пък аз ще дам на Шаренкия синичката ръкавичка и той ще има две синички.

Те бързо си размениха ръкавичките и дори се засмяха, като видяха как хубаво им прилегнаха ръкавичките. Стана им тъй хубаво, както никога дотогава. Те се сгушиха по-близо един до друг и дълго не говориха. Най-после Карфичка каза:

— Хайде, братчета, щом се върнем в къщи да нашием и ние много ръкавички и да ги хвърляме, така че и в нашия град да има слънчеви братчета. Виждате ли колко било хубаво да бъдем слънчеви братчета!

А денят догаряше. Аленият облак, който пламтеше с отблясъка на залеза, полека-лека угасна. Една след друга в небето изгряваха звездите. На Шаренкия му се доспа. Главата му клюмваше все по-ниско и тялото му се накланяше настрани. Най-после той загуби равновесие и почна бързо да пада върху седналия до него Незнайко, сякаш искаше да го клъвне с носа си, но току се събуждаше и дръпваше главата си назад.

— Какво ти е? Да не би да заспиваш? — питаше Незнайко.

— Не, просто шугувам се.

— Не. Не трябва да казваш „шугувам се“, а „шегувам се“ — поправи го Карфичка.

Шегите свършиха с това, че Шаренкия се търколи на една страна и тъй заспа. Карфичка и Незнайко го наместиха по-удобно, като го подпряха на меката облегалка, а после казаха:

— Нека си спи.

Не усетиха как заспаха и те самите; а когато се събудиха, колата бе спряла насред улицата и насреща им светеше слънцето, което изгряваше иззад гората.

— Виж ти номер! Пристигнали сме някъде… каза Незнайко, като отвори вратичката и слезе от колата. Карфичка също слезе и се огледа наоколо.

— Ясно къде — каза тя. — Ние сме в Града на цветята!

— Ах, вярно! — възкликна Незнайко. — Пристигнали сме точно на това място, откъдето тръгнахме. Ей, Шарко, ставай, пристигнахме вече!

Шаренкия се събуди и излезе от колата.

— Чудно, колко бързо пристигнахме! — каза той, като триеше очите си и шумно се прозяваше.