Разбудени фурии

— Няма нищо — уморено казах аз. — Виждам накъде отиват нещата. Виждал съм го и друг път. На Санкция IV. Скапаният Джошуа Кемп го каза в Индиго Сити. Ние жадуваме за революционна инерция. Как ще я постигнем, почти няма значение и определено не е тема за етични дискусии — историческият резултат ще бъде наш финален съдник. Ако онази жена долу не е Квелкрист Фолкънър, вие така или иначе ще я превърнете в нея. Нали?

Двамата се спогледаха. Аз пак кимнах.

— Да. И какво остава за Силви Ошима? Тя не е решила сама. Не е направила своя избор. Тя беше невинна жертва, по дяволите. И ще е само първата от една безкрайна поредица, ако получите каквото желаете.

Ново мълчание. Накрая Бразил сви рамене.

— Щом е тъй, защо изобщо дойде при нас?

— Защото ви надцених, дявол да го вземе. Защото помнех всички ви като нещо много по-хубаво от тая жалка пасмина, която сте всъщност.

Той пак сви рамене.

— Значи паметта те е подвела.

— Така излиза.

— Мисля, че дойде при нас, защото нямаше избор — отбеляза трезво Сиера Трес. — И трябва да си бил наясно, че ще ценим евентуалното съществуване на Надя Макита много повече, отколкото спомагателната личност.

— Спомагателна ли?

— Никой не иска излишно да навреди на Ошима. Но ако се налага саможертва и ако това е Макита…

— Само че не е. Отвори си скапаните очи, Сиера.

— Може и да не е. Но нека бъдем брутално честни, Ковач. Ако това е Макита, тогава тя струва за народа на Харлановия свят хилядократно повече, отколкото някаква си наемна демилитка, по която случайно си падаш.

Усетих как из мен се разлива студено, смъртоносно спокойствие. Беше почти приятно, като завръщане у дома.

— Може би струва хилядократно повече и от някаква си саката неоквелистка. Хрумвало ли ти е? Готова ли си за тази саможертва?

Сиера сведе очи към крака си, после пак ме погледна.

— Много ясно, че съм готова — отговори тя кротко, сякаш обясняваше на дете. — Според теб за какво съм тук?

Един час по-късно по шифрования канал внезапно долетя развълнуван глас. Подробностите бяха объркани, но едно разбрахме със сигурност. Сосеки Кои и групичка оцелели се бяха оттеглили с бой след провала с Мици Харлан. Планът за измъкване от Милспорт се бе оказал безупречен.

Сега идваха да ни вземат.

Глава 35

Докато навлизахме в селското пристанище, аз се огледах наоколо и усещането за нещо вече видяно бе тъй силно, че сякаш отново усетих мирис на изгоряло. Сякаш отново чух панически писъци.

Сякаш видях самия себе си.

Стегни се, Так. Не беше тук.

Да, не беше тук. Но имаше същите къщурки с дебели стени, пръснати покрай кея, същия малък център с магазинчета по крайбрежната улица и същия пристанищен комплекс в края на заливчето. Същите групички закотвени траулери и товарни гемии, изглеждащи като джуджета около грамадното туловище на един океански кораб за лов на скатове. Дори същата изоставена станция за изследване на течението Микуни, а недалече на скалите зад нея — молитвеният дом, който я бе изместил като най-важно място за селото след провала на проекта. По главната улица жените вървяха омотани с парцали от глава до пети, сякаш се готвеха за работа с опасни химикали. Не и мъжете.

— Хайде да приключваме — промърморих аз.

Привързахме лодката на плажа, където килнати, зацапани и протрити пластмасови кейове стърчаха над плитката вода. Сиера Трес и жената, която се наричаше Надя Макита, останаха да седят на кърмата, докато ние с Бразил разтоварвахме багажа. Както всички пътешественици из Милспортския архипелаг, собствениците на „Островитянин“ си носеха запас от благоприлични женски дрехи в случай, че им се наложи да спрат в някоя община на Северния ръкав, и сега двете жени бяха забулени чак до очите. Помогнахме им да слязат от лодката — надявах се да сме го сторили с подобаваща скромност, — вдигнахме моряшките си торби и тръгнахме по главната улица. Вървяхме бавно — преди да слезем от яхтата, Сиера Трес се беше натъпкала до ушите с армейски болкоуспокоителни, но въпреки това шината от флексосплав я принуждаваше да куцука като старица. Срещнахме няколко любопитни погледа, но допуснах, че са отправени по-скоро към високия ръст и русата коса на Бразил. Започвах да съжалявам, че няма начин да забулим и него.

Никой не ни заговори.

Открихме единствения хотел в селото с изглед към централния площад и наехме стаи за седмица, използвайки два чисто нови чипа с лични данни от богатия запас, който си носехме от Вчира Бийч. Като жени Трес и Макита бяха под наша опека и не им се полагаше проверка за самоличност. Все пак забулената жена на рецепцията ги поздрави с топлота, която стана почти досадна, след като обясних, че старата ми леля си е наранила бедрото. Рязко отхвърлих предложението й да повика местния женски лекар и жената веднага отстъпи пред тази проява на мъжко превъзходство. Прехапа устни и се зае да проверява личните ни данни. През прозореца се виждаха площадът и подиумът със скобите за закрепване на общинския стол за наказания. Зареях мрачен поглед към него, после с усилие се върнах в настоящето. Сложихме отпечатъци от дланите си върху допотопния скенер и се качихме в стаите.

— Имаш ли нещо против тези хора? — попита ме Макита, докато сваляше булото. — Изглеждаш гневен. Затова ли водиш вендета срещу проповедниците им?

— Не точно, но има връзка.

— Разбирам. — Тя тръсна косата си, прокара пръсти през нея и огледа булото от платно и метал в другата си ръка с озадачено любопитство, нямащо нищо общо с откритата неприязън, която прояви Силви Ошима, когато я накарах да носи шал в Текитомура. — В името на трите луни, кому е притрябвало да носи такава чудесия?

Свих рамене.

— Виждал съм хора да вършат и по-глупави неща.

Тя ме погледна изпитателно.

— Това да не е завоалирана критика?

— Не, не е. Ако имам да ти кажа нещо критично, ще го изрека на висок глас.

Тя също сви рамене.

— Е, чакам го с нетърпение. Но вероятно имам основания да предположа, че не си квелист.

Въздъхнах дълбоко.

— Предполагай каквото си искаш. Аз излизам.

Обиколих търговската част на пристанището, докато открих кафене в надувна барака, където продаваха евтина храна и напитки на рибарите и пристанищните работници. Поръчах си паничка юфка с риба, отнесох я на една масичка до прозореца и се захванах да ям, гледайки движението на моряците по кея и по палубата на океанския кораб. По някое време мършав мъж на средна възраст се приближи с поднос към моята маса.

— Може ли да седна? Доста е натоварено днес.

Озърнах се из бараката. Клиентите бяха доста, но имаше и други свободни места. Свих рамене.

— Моля.

— Благодаря.

Човекът седна, вдигна капака на термокутията и започна да се храни. Известно време мълчахме, после дойде неизбежното. Между две хапки онзи ме погледна в очите. Обветреното му лице се сбръчка в усмивка.

— Не сте тукашен, а?

Усетих как нервите ми леко се обтягат.

— По какво съдите?

— А, ясно. — Човекът пак се усмихна. — Ако бяхте тукашен, нямаше да питате. Щяхте да ме знаете. Аз познавам всички в Кураминато.

— Браво на вас.

— Но не сте и от онзи скатоловец, нали?

Оставих клечките за хранене. Чудех се дали ще ми се наложи да го убия.

— Да не сте местният полицай?

— Не! — Той се разсмя от сърце. — Аз съм дипломиран специалист по хидродинамика. Дипломиран и безработен. Е, нека речем почти безработен. Напоследък работя предимно на онзи траулер там, зеленият. Но моите старци ме вкараха в колежа точно когато се вдигаше голям шум около течението Микуни. Учих в реално време, нямахме пари за виртуален колеж. Седем години. Мислеха си, че всичко, свързано с течението, ще гарантира безгрижен живот. Но, разбира се, докато завърша, вече не беше така.