Разбудени фурии

— Разбрах, Ковач. — Любезността в гласа бързо се изпаряваше. — Никой няма да ви следва.

— Благодаря.

Хвърлих слушалките на седалката до пилота. Навън цареше мрак. Откакто излетяхме, не бе имало нито един орбитален изстрел, фойерверките на север явно приключваха. Откъм запад се задаваха плътни облаци и поглъщаха изгряващия сърп на Хотей. По-горе Дайкоку се обгръщаше в ефирна мъгла, а от Мариканон нямаше и помен. Изглеждаше, че ще завали.

Щурмокоптерът направи кръг около тримарана и аз видях на палубата пребледнялата Иса да размахва крайно неубедително една от вехтите фрагментарни пушки на Бразил. При тая гледка по устните ми трепна неволна усмивка. Спуснахме се над самото море, завихме обратно и се плъзнахме към „Островитянин“. Аз стоях на вратата и бавно размахвах ръка. По обтегнатото лице на Иса се изписа облекчение и тя отпусна пушката. Пилотът задържа машината над края на палубата и ни извика през рамо:

— Дотук бяхме, момчета.

Скочихме долу, измъкнахме безпомощното тяло и внимателно го свалихме на палубата. Мъглата откъм водовъртежа ни обгърна като студен дъх на морски духове.

— Благодарим. Полетът беше превъзходен. А сега се оттегляй.

Той кимна и аз отстъпих назад. Щурмокоптерът се откъсна от палубата. Носът се надигна и след секунди машината вече беше на стотина метра от нас, продължавайки да се издига в нощното небе с приглушено бръмчене. Отново насочих вниманието си към жената до краката ми. Бразил се бе привел над нея и повдигаше клепачите й.

— Не изглежда много зле — промърмори той, когато коленичих до него. — Има лека треска, но диша нормално. Долу имам апаратура, с която да я прегледам.

Докоснах бузата й с опакото на китката си. Под тънкия слой влага от водовъртежа кожата беше гореща и суха, както в Неразчистеното. Въпреки медицинското заключение на Бразил, дишането й не ми се стори съвсем нормално.

Е, да, тоя тип предпочита да се друса с вируси вместо с наркотици. Май „лека треска“ е относително понятие, а, Мики?

Мики ли? Какво стана с Ковач?

Ковач е там, лиже подметките на Аюра. Това стана с Ковач.

Ярост, нажежена до бяло.

— Дали да не я пренесем долу — предложи Сиера Трес.

— Да — обади се нетактично Иса. — Изглежда ужасно скапана, мой човек.

Потиснах внезапния изблик на безпочвена неприязън.

— Иса, какво ново откъм Кои?

— Ъ-ъ-ъ… — Тя сви рамене. — Когато проверих за последен път, бяха в движение…

— Когато провери за последен път ли? Какви ги дрънкаш, Иса? Кога беше това?

— Не знам. Гледах радара и ви очаквах! — Гласът й се надигна обидено. — Видях да идвате и си помислих…

— Мамка му, Иса, преди колко време?

Тя прехапа устни и се вторачи в мен.

— Не много отдавна, разбра ли!

— Ах, ти тъ… — Стиснах юмрук. Призовах на помощ цялото си спокойствие. Вината не беше нейна. — Иса, моля те да слезеш и веднага да установиш връзка. Моля те. Свържи се с Кои, провери дали всичко е наред. Кажи му, че сме приключили тук и се оттегляме.

— Добре. — Обидата все още звучеше в гласа й. — Отивам.

Проследих я с поглед, въздъхнах, после помогнах на Бразил и Сиера Трес да вдигнат отпуснатото, горещо тяло на Силви Ошима. Главата й се люшна назад и трябваше бързо да посегна с едната ръка, за да я подпра. Сивата грива провисваше влажна и безсилна, но на места се долавяше леко потрепване. Погледнах бледото лице, осеяно с трескави червени петна и усетих как челюстта ми се стяга от отчаяние. Иса имаше право — тя наистина изглеждаше ужасно скапана. Нямаше нищо общо със стандартната представа за героинята от епохата на Разселването — стройна, пъргава, с блеснали очи. Не това можеше да се очаква, когато хора като Кои говореха за разбуден и отмъстителен призрак.

Е, колкото до второто, няма грешка. Същински призрак е.

Ха-ха, много смешно.

Докато наближавахме кърмовата палуба, Иса изскочи пред нас. Унесен в мрачни мисли, аз закъснях да вдигна глава и да погледна лицето й. А тогава вече бе твърде късно.

— Ковач, съжалявам — извика умолително тя.

Щурмокоптерът.

Тихото пърпорене на витлата бавно изплува от далечния шум на водовъртежа. Смърт и ярост се приближаваха с крилете на нинджа.

— Разбити са — извика Иса. — Командоси на Първата фамилия са ги открили. Адо е мъртва. И други. Половината са мъртви. Те държат Мици Харлан.

— Кой я държи? — За пръв път виждах очите на Сиера Трес да се разширяват. — При кого е сега? При нашите, или…

Но аз вече знаех отговора.

— Въздушно нападение!

Викът беше мой. Аз вече се мъчех да оставя Силви Ошима на палубата, без да я пускам. На Бразил му бе хрумнала същата идея, само че той дърпаше в обратна посока. Тялото на Силви се люшкаше между нас. Сиера Трес изкрещя. Всички се движехме бавно и тромаво, като в забавен кадър.

Градушката от куршуми раздра океана зад кърмата, сякаш от вълните изскачаха безброй разгневени духове, после проряза изящно лакираната палуба на „Островитянин“. И най-зловещото бе, че всичко ставаше в почти пълна тишина. Плисъкът на водата изглеждаше кротък, игрив и безвреден. Около нас се разхвърчаха трески и парчета пластмаса. Иса изпищя.

Положих Силви върху кърмовите кресла. Проснах се над нея. След безшумния картечен огън от мрачното небе с безумна скорост връхлетя щурмокоптерът. Картечниците със заглушители отново откриха огън и аз се търкулнах от креслата, влачейки безчувственото тяло на Силви. Докато падах в тясното пространство, нещо тъпо ме блъсна в гърба. Усетих как сянката на щурмокоптера мина над мен, после изчезна, оставяйки само тихия шум на моторите.

— Ковач? — обади се Бразил откъм горната палуба.

— Още съм жив. А ти?

— Връща се.

— Естествено, че се връща, мамка му.

Подадох глава иззад прикритието и видях щурмокоптера да завива в мъгливия въздух. Първата атака беше предпазлива — той не знаеше, че не го очакваме. Сега нямаше значение. Можеше да не бърза и да ни направи на трески от разстояние.

Мръсно копеле.

Всичко избухна в мен. Цялата натрупана агресивност, която не бе намерила отдушник в краткото противоборство с Аюра. Скочих върху креслата, сграбчих перилата на стълбичката и изскочих на горната палуба. Бразил клечеше там, стискайки фрагментарната пушка с двете ръце. Той мрачно кимна напред. Проследих погледа му и яростта в мен кипна още по-силно. Сиера Трес лежеше неподвижно и единият й крак бе превърнат в кървави парцали. До нея Иса, обляна в кръв. Дишаше плитко, задъхано. На два метра от нея се търкаляше фрагментарната пушка, която бе изнесла на палубата.

Втурнах се към пушката и я грабнах като любимо дете.

Бразил откри огън от другата страна на палубата. Фрагментарната пушка изгърмя със страховит тътен и от цевта изригна цял метър пламък. Щурмокоптерът връхлетя със завой отляво и леко подскочи нагоре, когато пилотът усети, че го обстрелват. По мачтите на „Островитянин“ с пронизителен звън се посипаха нови картечни куршуми, но бяха твърде високо, за да ме тревожат. Опрях здраво крака върху леко полюшващата се палуба и притиснах приклада към рамото си. Прицелих се и започнах да стрелям, докато щурмокоптерът завиваше за нова атака. Пушката изрева край ухото ми. Нямах особен шанс да улуча, но стандартният фрагментарен заряд избухва при близост с целта, тъй че кой знае…