Разбудени фурии

Глава 36

Както повечето кораби от този тип, скатоловецът „Ангелски огън“ изглеждаше зла и коварна машина. Представляваше нещо средно между военен кораб и огромен състезателен скутер, комбиниращ остър като бръснач кил и невероятна гравиподемност, създавана от двата извънбордови двигателя. Още от пръв поглед личеше, че е създаден за безумни скорости и пиратство. Слонските скатове и техните по-дребни събратя са бързи във водата, но което е по-важно, месото им се разваля, щом остане необработено за по-дълго време. Ако ги замразиш, можеш да изкараш добри пари, но ако си достатъчно бърз, за да откараш улова на големите рибни търгове в най-важните центрове като Милспорт, това вече е голям удар. Корабостроителите на Харлановия свят разбираха тази идея и работеха в съответствие с нея. Мълчаливо се подразбираше, че най-добрите слонски скатове живеят и се размножават в акватории, запазени изключително за Първите семейства. Бракониерството там беше сериозно престъпление, а ако искаш да бягаш, корабът ти трябва да е не само бърз, но и нисък, труден за засичане с радар или с просто око.

Ако бягаш от правоохранителните органи на Харлановия свят, не е зле да си намериш скатоловец.

На вторият ден след потеглянето, вече уверен, че сме се отдалечили от Милспортския архипелаг и нито една въздушна машина няма достатъчен обсег, за да прелети над нас, аз излязох на палубата, облакътих се на перилата отляво и се загледах как океанските вълни преминават под мен. Вятърът хвърляше в лицето ми пръски пяна и в същото време усещах как събитията прелитат главоломно, твърде бързо, за да ги осъзная. Миналото със своя товар от смърт оставаше зад кърмата, отнасяйки вариантите и решенията, които бе твърде късно да пробвам.

Емисарите ги разбират тия неща.

Изневиделица зърнах изящното ново лице на Вирджиния Видаура. Но този път нямаше глас в главата ми, нямаше демонстративна преподавателска самоувереност. Май от този призрак вече нямаше да дочакам помощ.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Гласът долетя през шума на вятъра и плисъка на прорязваните вълни. Погледнах надясно към централната палуба и я видях да се подпира до стълбичката, облечена с гащеризон и яке, които бе взела назаем от Сиера Трес. От напрегнатата поза изглеждаше болнава и нестабилна. Вятърът отмяташе сребристата коса от лицето й, но по-тежките нишки я удържаха надолу като мокро знаме. Очите й бяха като тъмни дупки върху бледото лице.

Мамка му, още един призрак.

— Защо не? Заповядай.

Тя се изкатери по стълбичката. В движение изглеждаше по-силна, отколкото докато стоеше. Когато стигна до мен, по устните й трептеше иронична усмивка, а гласът й прозвуча твърдо в насрещния вятър. Лекарствата на Бразил бяха превърнали раната върху бузата й в бързо изчезващ белег.

— Значи не възразяваш да си поговориш с една имитация?

Веднъж в Нова Пеща се надрусах здравата с виртуална проститутка при опит — неуспешен, разбира се — да преодолея вградената й програма за изпълнение на желанията. Тогава бях много млад. Друг път, вече не толкова млад, след кампанията на Адорасион, седнах пиян да си бъбря с един армейски изкуствен интелект на забранени политически теми. А на Земята веднъж се натрясках със свое копие. Което в крайна сметка е все едно и също.

— Не го смятай за голяма промяна — казах аз. — В момента съм готов да разговарям с когото и да било.

Тя се поколеба.

— Спомням си много подробности.

Гледах морето и мълчах.

— Чукахме се, нали?

Океанът бучеше под нас.

— Да. На два пъти.

— Помня… — Ново дълго мълчание. Тя извърна глава. — Ти ме прегръщаше. Докато заспивах.

— Да. — Нетърпеливо махнах с ръка. — Това са все нови неща, Надя. Само дотам ли стигаш?

— Трудно е. — Тя потръпна. — Има зони, места, където не мога да стигна. Като заключени врати. Като пристройки в главата ми.

Искаше ми се й кажа: Да, това е ограничителната система на виртуалната личност. Сложена е, за да не се побъркаш.

Вместо това попитах:

— Спомняш ли си човек на име Плекс?

— Да, Плекс. От Текитомура.

— Какво си спомняш за него?

Изражението й изведнъж стана гневно, сякаш само за миг си бе сложила маска.

— Че беше евтин посредник на якудза. Маниери на фалшив аристократ и душа, продадена на гангстерите.

— Много поетично. Всъщност си е съвсем истински аристократ. Някога прадедите му са били придворни доставчици. Разорили се по време на твоята революционна война.

— И трябва ли това да ме притеснява?

Свих рамене.

— Просто изяснявам фактите.

— Защото преди два дни ми каза, че не съм Надя Макита. Сега изведнъж ме обвиняваш за нещо, което е сторила преди триста години. Крайно време е да решиш в какво вярваш, Ковач.

Извъртях поглед към нея.

— Разговаряла си с другите?

— Те ми казаха истинското ти име, ако за това питаш. Разказаха ми и защо толкова те е яд на квелистите. Заради онзи палячо Джошуа Кемп, с когото си се сблъскал.

Пак се обърнах към връхлитащите вълни.

— Не съм се сблъскал с Кемп. Пратиха ме да му помагам. Да организирам шибаната победоносна революция на една кална топка, наречена Санкция IV.

— Да, казаха ми.

— Точно това ме пратиха да направя. Додето като всеки друг скапан революционер, с когото съм имал работа, Джошуа Кемп се превърна в най-гнусен демагог, по-лош и от онези, които се мъчехме да свалим. И дай да си изясним още нещо, преди да те засипят с куп неоквелистки обяснения и оправдания. Онзи палячо Кемп, както го нарече, извърши всичките си чудовищни действия, включително и ядрени бомбардировки, в името на скапаната Квелкрист Фолкънър.

— Ясно. Значи искаш да ме обвиниш и за постъпките на един психопат, който е взел назаем името ми и някои мои мисли векове след смъртта ми. Струва ли ти се честно?

— Хей, нали искаш да си Квел? Свиквай.

— Говориш тъй, сякаш имам някакъв избор.

Въздъхнах. Погледнах ръцете си върху перилата.

— Доста си разговаряла с другите, нали? Какво ти пробутаха? Революционна необходимост? Подчинение пред Хода на историята? Какво? Кое му е смешното, по дяволите?

Усмивката изчезна, заменена от крива гримаса.

— Нищо. Ти пропускаш най-важното, Ковач. Не разбираш ли, че няма значение дали наистина съм онази, за която се мисля? Добре, да речем, че съм само призрак, калпава карикатура на Квелкрист Фолкънър. Има ли разлика? Докъдето мога да стигна, вярвам, че съм Надя Макита. Какво ми остава, освен да живея нейния живот?

— Може би трябва да върнеш тялото на Силви Ошима.

— Е, точно в момента не е възможно — повиши глас тя. — Нали?

Погледнах я в очите.

— Не знам. Възможно ли е?

— Мислиш си, че я държа там долу? Не разбираш ли? Не става така. — Тя сграбчи кичур сребриста коса и го подръпна. — Не знам как да управлявам тази гадост. Ошима познава системите далеч по-добре от мен. Когато Харланитите ни плениха, тя се оттегли там и остави тялото на автопилот. Тя прати мен обратно горе, когато дойдохте за нас.

— Тъй ли? А тя какво прави междувременно? Играе си на спящата красавица? Разчиства си данните? Не ме разсмивай!

— Не. Тя скърби.

Сепнах се.