Разбудени фурии

Въздъхнах и леко размърдах изтръпналите си крайници под каменната козирка. Леден полярен вихър виеше покрай ерозиралите скали, вкочанявайки лицето и ръцете ми. Както винаги в Ню Хок, небето над мен беше забулено и сиво, оскъдната светлина на северната зима вече гаснеше. Трийсет метра под отвесната канара, за която се вкопчвах, започваше дълъг сипей, слизащ към долината, речния завой и групичката архаични правоъгълни бараки на изоставената квелистка подслушвателна станция. Където бяхме само преди час. Над разбитата постройка, където самоходното оръдие беше пратило последния си самонасочващ се снаряд, все още се виеше пушек. Дотук с приказките за програмни параметри.

— Оставете ни на мира — повтори оръдието. — И ние ще ви отвърнем със същото.

— Няма начин — прошепна Силви тихо и малко разсеяно, докато поддържаше в бойна готовност връзката на екипа и проверяваше за слаби места в колективната структура на скорпиона. Беше превърнала ума си в дантелена мрежа, метната като изящен копринен шал над целия околен пейзаж. — Знаеш го. Вие сте твърде опасни. Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.

— Да! — Новият смях на Ядвига все още звучеше непривично за всички ни. — И освен това искаме скапаната земя.

— Същността на овластяването — обади се пропаганден робот от безопасна дистанция нейде нагоре по течението — е в това, земята да не бъде притежавана извън параметрите на общото благо. Една световна икономическа конституция…

— Вие сте агресорите тук — прекъсна го оръдието с едва доловимо раздразнение. Бяха му вградили силен милспортски акцент, който смътно ми напомняше за покойния Юкио Хираясу. — Ние искаме само да съществуваме, както през последните три века, без да ни безпокоите.

Кийока изсумтя.

— О, я стига.

— Така няма да стане — избоботи Ор.

Определено имаше право. За петте седмици, откакто се измъкнахме потайно от предградията на Драва и навлязохме в Неразчистеното, Неуловимите на Силви бяха унищожили общо четири колективни механични устройства и над дузина автономни миминти с най-различни размери и форми, да не говорим за вехтите отбранителни системи, които изключихме в командния бункер, където получих новото си тяло. Натрупаните заявки на Силви и нейните приятели достигаха огромна сума. Ако успееха някак да разсеят подозренията на Курумая, за известно време щяха да бъдат богати.

В известен смисъл и аз също.

— … онези, които се обогатяват чрез експлоатацията на тези взаимоотношения, не могат да позволят развитието на едно истински представително демократично…

Мамка му, бръмчи като досадна муха.

Напрегнах неврохимията в очите си и огледах долината, търсейки къде може да се спотайва колективният механизъм. От съвременна гледна точка възможностите на новото тяло бяха елементарни — например нямаше вграден чип с дисплей за точното време, който в днешно време бе стандартен детайл дори за най-евтините синтетични носители, — но действаха безотказно и мощно. Квелистката база изникна пред мен сякаш на една ръка разстояние. Огледах пространствата между бараките.

— … в борба, която пламва отново и отново на всяко място, където стъпи човешки крак, защото на всяко такова място се намират зачатъците на…

Движение.

Гърбави силуети с множество крайници, напомнящи грамадни тромави насекоми. Авангардът на каракурите притичваше между бараките. Механичните същества отваряха като с консервен нож прозорците и вратите, нахълтваха вътре и отново изскачаха. Изброих седем. Около една трета от ударната им сила — Силви бе пресметнала, че целият боен състав на рояка наброява двайсетина механични кукли, три паешки танка, два от които бяха скърпени криво-ляво от резервни части и, разбира се, централното самоходно оръжие — скорпионът.

— В такъв случай не ми оставяте избор — каза оръдието. — Ще бъда принуден незабавно да неутрализирам нашествието ви.

— Да, бе — отвърна Ласло и се прозина. — Ще бъдеш принуден да се опиташ. Хайде тогава да се захващаме, метални приятелю.

— Вече съм се захванал.

Леко потръпнах, като си помислих как смъртоносното оръжие пълзи по долината към нас, дирейки следите ни с инфрачервените си очи. От два дни насам дебнехме рояка миминти из планината и бе крайно неприятна изненада изведнъж да се окажем в ролята на преследвани. Маскировъчният костюм с качулка, който носех, щеше да прикрие телесната топлина, а лицето и ръцете ми бяха обилно наплескани с хамелеохромен полимер, но въпреки това неволно се чувствах в капан между надвисналата каменна козирка и двайсетметровата пропаст под корниза, където едва намирах място да закрепя нозете си.

Просто ти се вие свят, Ковач. Това е. Стегни се.

Това бе една от най-неприятните шеги на новия ми живот в Неразчистеното. Освен със стандартната бойна биомеханика моят нов носител — производство на напълно неизвестната за мен фирма „Ейшундо Органикс“ — беше оборудван и с прилепващи системи „Гекон“ по дланите и ходилата. Можех — стига да пожелая, по дяволите — да се изкатеря сто метра нагоре по отвесна стена без повече усилия, отколкото са потребни на нормален човек, за да се изкачи по стълба. При по-добро време бих се събул бос, за да улесня операцията, но дори и така можех да вися тук почти безконечно. Създадените чрез генно инженерство милиони микроскопични шипове по ръцете ми се впиваха здраво в скалата, а идеално настроената, току-що излязла от резервоара мускулна система изискваше само леко раздвижване от време на време, за да преодолее спазмите и умората на дългото натоварване. Ядвига, презаредена в съседния резервоар и малко изнервена от промяната, нададе възторжен крясък, когато откри тази способност и после цял следобед пълзя по стените и тавана на бункера като гущер, надрусан с тетрамет.

Лично аз не обичам високото.

На един свят, където никой не излита във въздуха заради страха от ангелски огън, това е доста разпространена психична черта. Емисарското обучение премахва страха с непреодолимата мощ на хидравлична преса, но не изкоренява безбройните нишки на боязън и неприязненост, чрез които се бронираме срещу фобиите си в ежедневието. Висях на скалата от около час и вече бях готов едва ли не доброволно да се издам на скорпиона, ако това означаваше, че в последвалата престрелка ще мога да сляза долу.

Завъртях очи и погледнах към северния склон на долината. Ядви беше някъде там и изчакваше. Открих, че почти мога да си я представя. Облечена в същия маскировъчен костюм, доста по-спокойна, но все още измъчвана от липсата на вградено оборудване, което да я свързва със Силви и другите от екипа. Също като мен трябваше да се задоволи с индукционен микрофон и обезопасена радиовръзка. Нямаше опасност миминтите да декодират канала — те бяха изостанали в криптографията с двеста години и през цялото това време почти не им се беше налагало да имат работа със зашифрована човешка реч.

Самоходното оръдие изникна пред погледа ми. Беше боядисано в същите мътни защитни цветове като каракурите, но с тия масивни размери не би могло да се скрие дори от нормално човешко око. До квелистката база все още му оставаше около километър, но беше прекосило реката и пълзеше по височините от южната страна с пряка видимост към отбранителните позиции, заети набързо от екипа край брега. Основният оръжеен възел върху опашката, заради който носеше името си, бе насочен в позиция за хоризонтална стрелба.