Разбудени фурии

Портата на предмостието тромаво се вдигна пред нас и ние навлязохме отвъд стената. В сравнение с последния път, когато го бях видял, мястото изглеждаше почти безлюдно. Няколко души мъкнеха оборудване между бараките. Беше прекалено студено, за да се излиза за друго. Две наблюдателни хвърчила бясно подскачаха над свързочната мачта, подмятани от вихрушката и снега. Изглежда, всички останали бяха свалени, преди да налети виелицата. Отвъд покривите на бараките се виждаше заснежената надстройка на кораб в пристанището, но обслужващите го кранове не помръдваха. Навсякъде из лагера властваше чувството на тревожно очакване.

— Най-добре да поговорим с Курумая веднага — каза Оиши, слизайки от очукания си едноместен бръмбар, докато зад нас вратата се спускаше. Той огледа своя екип и нашия. — Потърсете си места за спане. Подозирам, че няма да е лесно. Едва ли някой от новопристигналите ще се заеме да изгражда барака, докато времето не се оправи. Силви?

Силви се загърна по-плътно в палтото. Лицето й беше изпито. Не искаше да разговаря с Курумая.

— Аз ще отида, шефе — предложи Ласло. Той неловко се опря на рамото ми със здравата си ръка и скочи от задната седалка на бръмбара. — Вие вървете да пийнете кафе или нещо друго.

— Супер — обади се Ядвига. — И не давай на дъртия Шиг да те дъвче, Лас. Ако не му харесва нашата история, нека върви на майната си.

— Да, ще му предам. — Ласло извъртя очи. — Ако имам кураж. Хей, Мики, ще дойдеш ли да ми окажеш морална подкрепа?

Аз примигах.

— Ами… да. Разбира се. Ки, Ядви, ще се погрижите ли за бръмбара?

Кийока скочи от седалката зад Ядвига и бавно се приближи към нас. Ласло отиде до Оиши и ми хвърли поглед през рамо. После кимна към центъра на лагера.

Както навярно трябваше да се очаква, Курумая не изглеждаше твърде щастлив да види хора от екипа на Силви. Накара двама ни да чакаме в студеното преддверие на командния пункт, докато той разпитваше Оиши и раздаваше настанителни заповеди. Край стената бяха подредени евтини пластмасови столове, а в ъгъла телевизор с приглушен звук показваше глобалните новини. Върху ниската масичка имаше отворен дисплей за информационни маниаци и пепелник за идиоти-пушачи. Дъхът ни вдигаше бледи облачета пара в хладния въздух.

— Е, за какво искаше да си поговорим? — попитах аз и дъхнах върху ръцете си да ги стопля.

— Какво? — сепна се Ласло.

— Не се прави на ударен. Нуждаеш се от морална подкрепа точно толкова, колкото Ядви и Ки от мъж. Какво става?

Лицето му бавно се разтегна в усмивка.

— Знаеш ли, открай време се чудя за тях двете. Сън не ме хваща понякога.

— Лас!

— Добре де, добре. — Той се подпря със здравия лакът и вдигна крака върху масичката. — Ти беше с нея, когато се събуди, нали?

— Точно така.

— Какво ти каза? Ама наистина.

Завъртях се да го погледна.

— Снощи вече казах на всички ви. Нищо конкретно. Молеше за помощ. Викаше непознати хора. Дрънкаше безсмислици. Чисто бълнуване.

— Да. — Той разпери ръка и огледа дланта, сякаш върху нея имаше начертана карта. — Разбираш ли, Мики, аз съм инфоспец. Водещ инфоспец. Жив съм само защото умея да забелязвам периферни подробности. И периферно забелязах, че вече не гледаш Силви както преди.

Постарах се гласът ми да прозвучи небрежно.

— Тъй ли?

— Да, тъй. До снощи я гледаше тъй, сякаш си гладен и подозираш, че е добра на вкус. А сега… — Той ме погледна в очите. — Загубил си апетит.

— Тя не е добре, Лас. Не си падам по болни жени.

Той тръсна глава.

— Не ми пробутвай такова сканиране. Тя беше болна през цялото време след оная каша в подслушвателния пост, но твоят глад си остана все същият. Може би малко смекчен, но не изчезна. А сега я гледаш тъй, сякаш очакваш нещо да се случи. Като че е някаква жива бомба.

— Тревожа се за нея. Както всички останали.

А под тия думи като термоклин плъзна мисълта: Значи си жив, защото забелязваш подобни неща, тъй ли, Лас? Е, за твое сведение, ако продължиш да дрънкаш така, може и да те очистят. При други обстоятелства вече да съм го сторил.

За момент поседяхме мълчаливо един до друг. Той замислено кимна.

— Няма да ми кажеш, а?

— Няма нищо за казване, Лас.

Ново мълчание. На екрана показваха последните новини. Случайна смърт (без загуба на приставката) на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт, зараждане на циклон в Кошутския залив, Мечек се готви да съкрати разходите за здравеопазване в края на годината. Гледах без интерес.

— Виж какво, Мики. — Ласло се поколеба. — Не казвам, че ти вярвам, защото всъщност не е така. Но не съм като Ор. Не ревнувам Силви. Нали разбираш, за мен тя е шеф и толкоз. И ти вярвам поне дотолкова, че да я оставя в твои ръце.

— Благодаря — сухо отвърнах аз. — И на какво дължа тази чест?

— Е, тя ми разправи едно-друго за първата ви среща. Брадите и тъй нататък. Колкото да съобразя, че…

Вратата се сгъна и Оиши излезе. Той се усмихна и посочи с палец през рамо.

— На ваше разположение е. Ще ви чакам в бара.

Влязохме. Така и не узнах какво е съобразил Ласло и колко далече е бил от истината.

Шигео Курумая седеше зад бюрото си. Посрещна ни, без да стане. Лицето му беше непроницаемо, а тялото стегнато в пълна неподвижност, която издаваше яростта му по-очевидно от всякакви гневни крясъци. Личеше си старата школа. Зад него холограма създаваше илюзията за ниша в стената на бараката, където сенки и лунни лъчи потрепваха по едва забележим старинен свитък. На бюрото до лакътя му спиралният дисплей работеше в свободен режим, хвърляйки пробягващи пъстри шарки по безупречно чистия плот.

— Болна ли е Ошима? — глухо запита Курумая.

— Да, прихвана нещо от един рояк горе на платото. — Ласло се почеса по ухото и огледа празния кабинет. — Тук май нямате много работа, а? Сигурно чакате да отминат виелиците.

Курумая не се поддаде.

— На платото — повтори той. — Почти седемстотин километра северно от мястото, където се съгласихте да действате. За чието разчистване подписахте договор.

Ласло сви рамене.

— Виж сега, това вече засяга шефката. Ще трябва да…