Разбудени фурии
Шрифт:
Включих обезопасения канал и прошепнах в индукционния микрофон:
— Силви, слушай. Трябва да действаме незабавно, или да отстъпим.
— Спокойно, Мики — отвърна небрежно тя. — Вече прониквам. И засега сме добре прикрити. Скорпионът няма да обстрелва напосоки цялата долина.
— Да, нямаше и да стреля по квелистка инсталация, нали? Програмни параметри. Това помниш ли го?
Кратко мълчание. Чух как Ядвига тихичко се кикоти. На общия канал пропагандният робот продължаваше да дърдори.
Силви въздъхна.
— Добре де, значи съм подценила политическото им програмиране. Знаеш ли колко враждуващи фракции са воювали тук по време на Разселването? Накрая всичките идиоти се вчепкали един с друг, когато трябвало да се бият с правителствените
— И на кого му пука? — добави Ядвига.
— На нас щеше да ни пука — изтъкнах аз. — Ако преди час бяхме седнали да закусваме през една барака вляво.
Не бях честен — ако самонасочващият се снаряд ни беше подминал, дължахме го изцяло на координаторката. Сцената се разигра зад затворените ми клепачи като на живо. Силви внезапно скача на крака иззад масата с безизразно лице, съзнанието й е отлетяло навън, посяга към недоловимия електронен писък на идващия снаряд, който единствено тя е усетила. С нечовешка бързина разработва вирусни камуфлажни сигнали. Няколко безкрайни секунди по-късно чувам протяжния вой на снаряда, падащ от небето към нас.
— Коригирай! — съска тя с изцъклени очи срещу нас. Гласът й е лишен от интонация, глух, ускорен и ритмичен като на машина. Говори, без да съзнава, по рефлекс — мозъчните центрове на речта бълват аналог на онова, което тя излъчва в ефира наоколо. По същия начин се случва човек да ръкомаха, докато води напрегнат телефонен разговор. — Коригирай си скапаните параметри.
Снарядът пада.
Глух пукот на взривател, дъжд от ситни отломки по покрива над главите ни… после нищо. Силви е блокирала основния заряд, изолирала го е от детонатора чрез аварийната процедура, открадната от собствения му примитивен мозък. Сетне е унищожила системата със спешно внедрени вируси.
Разпиляваме се из долината като белотревни семена, изронени от шушулка. Използваме стандартната формация за избягване на засада — инфоспецовете се изтеглят далече пред групата, а Силви и Ор изостават в ариергарда заедно с бръмбарите. Трябва да се маскираме, да се укрием и да изчакаме, докато Силви мобилизира оръжията в главата си и проучва от разстояние наближаващия враг.
— … нашите бойци ще напуснат уюта на своя нормален живот, за да разрушат тази структура, която от векове…
Сега различавах отвъд реката първия от паешките танкове. Беше спрял сред растителността до самата вода и куличката му се въртеше насам-натам. В сравнение с грамадното туловище на самоходното оръдие тия машини изглеждаха крехки — доста по-дребни от управляемите модели, които бях унищожавал на светове като Шария и Адорасион, но притежаваха бдителност и упорство, на каквото не е способен нито един човешки екипаж. Искаше ми се някак да прескоча идните десетина минути.
Дълбоко в бойния носител химията на насилието се размърда като змия, за да ми каже, че лъжа.
Втори танк, после трети нагази деликатно в бързото течение. Отзад по брега притичваха каракури.
— Започваме, приятели — раздаде се напрегнат шепот, предназначен за мен и Ядвига. Останалите без съмнение вече знаеха, предупредени по екипната мрежа със скоростта на мисълта. — С основните заглушители. Атакувайте по моя команда.
Самоходното оръдие отминаваше групичката бараки. Ласло и Кийока бяха заели позиции край реката на около два километра по-долу от базата. Авангардът на каракурите вече трябваше да ги наближава. Виждах как на десетина места из долината храсталаците и високите сребристи треви потрепват от движението им. Останалите се придържаха в близост до големите машини.
— Сега!
Сред дърветата долу край реката изведнъж лумна блед огън. Ор се беше нахвърлил върху първите механични кукли.
— Давай! Давай!
Челният паешки танк леко залитна във
водата. Аз вече слизах надолу по скалния маршрут, който си бях репетирал мислено поне двайсетина пъти, докато чаках под скалната козирка. През тия светкавично летящи секунди, носителят „Ейшундо“ пое нещата в свои ръце, плъзгайки длани и ходила по скалата с механична самоувереност. Преодолях със скок последните два метра и се приземих върху стръмния сипей. Глезенът ми опита да се подгъне върху неравната опора — аварийните обтегачи на сухожилията се стегнаха и му попречиха. Изправих се и хукнах надолу.Куличката на единия танк се завъртя. На мястото, където стоях преди малко, избухна взрив. Ситни каменни късчета ме парнаха по тила и бузата.
— Хей!
— Извинявай. — Гласът й звучеше задавено, сякаш се бореше да не заплаче. — Имам грижата.
Следващият изстрел прелетя далеч над главата ми, може би танкът се целеше в някакъв отминал образ на моето спускане по скалата, който Силви бе вмъкнала в прицелните му програми, или пък просто гърмеше напосоки, изпаднал в някаква своя, машинна паника. Изръмжах от облекчение, измъкнах от кобура на гърба си шрапнелния бластер „Ронин“ и се втурнах към миминтите.
Силви бе сторила с колективната им система нещо брутално и ефективно. Паешките танкове се люшкаха като пияни, обстрелвайки напосоки небето и най-високите зъбери на склоновете. Около тях каракурите се щураха насам-натам като плъхове по палубата на потъващ кораб. Насред всичко това скорпионът стоеше приклекнал и явно неспособен да се раздвижи.
Напрягайки до краен предел биотехнологичните възможности на носителя, аз стигнах до оръдието за по-малко от минута. Когато ми оставаха само петнайсетина метра, едно замаяно каракури се запрепъва пред мен, размахвайки безцелно горните си крайници. Протегнах лява ръка, прострелях го с ронина и чух как вихърът от мономолекулярни фрагменти раздира корпуса му. Шрапнелният пистолет зареди с тракане нов пълнител. Срещу дребните миминти беше унищожително оръжие, но самоходката имаше дебела броня и вътрешните й системи трудно можеха да се разрушат с прицелен огън.
Приближих се, лепнах ултравибрационната мина високо върху масивния корпус и опитах да се оттегля, преди да избухне.
Но нещо се обърка.
Оръдието залитна настрани. Оръжейните системи по гърба му внезапно оживяха и почнаха да се въртят. Един от грамадните крака ритна напред. Преднамерено или не, ударът закачи рамото ми, вцепени цялата ръка и ме просна във високата трева. Шрапнелният бластер изхвръкна от безчувствените ми пръсти.
— Мамка му!
Скорпионът се раздвижи отново. Надигнах се на колене и с периферното си зрение забелязах нещо да се размърдва. Високо горе върху бронята една спомагателна кула се мъчеше да насочи картечницата срещу мен. Зърнах бластера сред тревата и се хвърлих към него. Стандартните бойни химикали проникнаха в мускулите ми и изтръпналата ръка отново си възвърна усещането. Над мен, върху шасито на самоходката, картечната кула откри огън и куршумите покосиха тревата наоколо. Сграбчих бластера и трескаво се търкулнах обратно към скорпиона, опитвайки да изляза извън зоната за обстрел. Градушката от куршуми ме следваше, обсипваше ме с рохкава пръст и накълцани стръкове трева. Заслоних очи с една ръка, рязко вдигнах ронина и стрелях напосоки към звука на картечниците. Бойните рефлекси навярно ми помогнаха да улуча нейде наблизо — куличката се задави и млъкна.
Тогава избухна ултравибрационната мина.
Беше като звука на есенен рояк обезумели от глад огнени бръмбари, само че многократно засилен за някакъв научнопопулярен сензофилм. Раздаде се взрив от вой и цвърчене, докато бомбата разкъсваше молекулярните връзки и превръщаше бронираната машинария на половин метър наоколо в железни стърготини. На мястото на мината се появи кръгъл отвор, от който изригна облак метален прах. Пропълзях заднешком покрай корпуса, откачвайки втора бомба от патрондаша. Те не са много големи, по размер и форма напомнят чаени чашки, но попаднеш ли в радиуса на взрива, ставаш на тесто.