Разбудени фурии

— А имената? — попитах аз. — Познати ли са ти?

Той поклати глава.

— Името Огава се среща на север сравнително често, но не помня да съм познавал човек с това име. Трудно е да бъда сигурен след толкова много години, но не ми звучи познато. А Одисей… — Старецът сви рамене. — Една учителка по кендо носи това име, но не вярвам да има квелистко минало.

Поседяхме мълчаливо. Накрая Бразил въздъхна.

— Ах, мамка му.

Кой знае защо, раздразнението му ободри Кои. Той пак се усмихна, този път с весел проблясък в очите.

— Изглеждаш обезсърчен, приятелю.

— Така си е. Нали разбираш, наистина си мислех, че може да е това. Мислех си, че наистина ще го направим.

Кои се зае да прибира чиниите върху лавицата зад рамото си. Движенията му бяха плавни и икономични.

— Знаете ли какъв ден идва след седмица? — попита спокойно той.

Ние примигахме насреща му.

— Не? Какъв пропуск. Колко лесно ни заслепяват собствените ни грижи, а? Колко лесно се откъсваме от широката схема на обществения живот. — Той се приведе напред да вземе по-далечните чинии и аз му ги подадох. — Благодаря. Идната седмица, по-точно в края на идната седмица, е рожденият ден на Конрад Харлан. В Милспорт празнуването ще е задължително. Фойерверки и веселие до припадък. Хаосът на празнуващите тълпи.

Бразил схвана преди мен. Лицето му грейна.

— Искаш да кажеш…

Кои се усмихна кротко.

— Приятелю мой, аз не знам. Може пък наистина да е това, според собствения ти доста мъгляв израз. Независимо дали е така или не, вече мога да ти кажа, че наистина ще го направим. Защото просто нямаме друг избор.

Точно това исках да чуя, но още не можех да повярвам, че Кои го каза. Докато пътувах на юг си мислех, че може да привлека Бразил и Видаура, евентуално още неколцина от най-запалените неоквелисти, които да застанат на моя страна, независимо от конкретните им желания. Но историята за информационния шрапнел, начинът, по който съвпадаше с подробностите от Ню Хок, и намекът, че идва от човек, който знае, който е бил там, после срещата с този дребен, сдържан човечец и неговия сериозен подход към градинарството и храната — всичко това ме тласкаше към ръба на зашеметяващата идея, че само съм си прахосал времето.

Едва не ми се зави свят от осъзнаването, че не е така.

— Помислете — каза Кои и сякаш нещо се промени в гласа му. — Може би този призрак на Надя Макита е точно това: призрак. Но нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига? Нима вече не принуди олигарсите да изпаднат в паника и да нарушат категоричните повели на своите земни господари? Как тогава ние да не го направим? Как да не изтръгнем от лапите им този обект на тяхната боязън и ярост?

Пак погледнах Бразил. Вдигнах вежда.

— Няма да е лесно да ги убедим — мрачно каза сърфистът. — Повечето бивши Бръмбарчета ще се бият, ако вярват, че отиват да освободят Квел. Ще убедят и останалите. Но не знам дали ще го сторят заради един разбуден призрак, колкото и да е отмъстителен, по дяволите.

Кои приключи с чиниите, взе салфетка и огледа ръцете си. Откри върху едната китка петно от гроздовинков сок и го изчисти с педантично усърдие. Без да откъсва очи от ръката си, той заговори:

— Ще поговоря с тях, ако желаеш. Но в крайна сметка, ако нямат собствени убеждения, дори и самата Квел не би ги приканила да се бият. Нито пък аз.

Бразил кимна.

— Страхотно.

Изведнъж ме обзе неудържимото желание да узная.

— Кои, а ти смяташ ли, че гоним призрак?

Той издаде тих звук, нещо средно между смях и въздишка.

— Всички гоним призраци, Ковач-сан. Как би могло да е другояче, след като днес живеем толкова дълго?

Сара.

Потиснах мисълта и се запитах дали Кои е забелязал как очите ми трепнаха болезнено за момент. С внезапен пристъп на параноя се запитах дали вече не знае отнякъде. Гласът ми загрубя.

— Не това те попитах.

Той примига и изведнъж пак се усмихна.

— Да, не беше това. Ти ме попита дали вярвам, а аз се отклоних от отговора. Прости ми. На Вчира Бийч евтината метафизика и евтината политика вървят ръка за ръка и много се търсят. Човек може да си изкарва от тях прехраната без много усилия, но после навикът трудно се изкоренява. — Той въздъхна. — Дали вярвам, че доживяхме завръщането на Квелкрист Фолкънър? С всяка фибра от тялото си копнея да го повярвам, но като всеки квелист съм длъжен да се придържам към фактите. А фактите не подкрепят онова, в което искам да вярвам.

— Значи не е тя.

— Не е правдоподобно. Но в един от своите по-безпристрастни мигове самата Квел е предложила резервна вратичка за подобни случаи. Ако фактите са срещу теб, казва тя, но не би понесъл да загубиш вярата си, то поне можеш да отложиш решението. Изчакай и виж.

— Струва ми се, че това означава категоричен отказ от всякакво действие.

Той кимна.

— Да, в общи линии. Но в случая вярата ми няма нищо общо с въпроса дали да действаме или не. Защото поне в едно вярвам: дори ако този призрак няма друга стойност, освен като талисман, времето му е днес и мястото му е сред нас. По един или друг начин промяната се задава. Харланитите знаят това не по-зле от нас и вече направиха своя ход. Остава само и ние да предприемем нашия. Ако в крайна сметка ми се наложи да се сражавам и да умра заради спомена и призрака на Квелкрист Фолкънър, а не заради самата нея, това пак ще е по-добре, отколкото да не се сражавам изобщо.

Тия думи продължиха да отекват в главата ми дълго след като оставихме Сосеки Кои да се подготвя и потеглихме с бръмбара обратно по Ивицата. А заедно с думите и един простичък въпрос. Простичкото убеждение в тях.

Нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига?

Но за мен не бе същото. Защото бях прегръщал този призрак и бях гледал как лунната светлина пълзи по пода на една планинска хижа, докато призракът потъва в съня, без да знае дали ще се събуди отново.

Ако можехме да я събудим, не исках аз да й кажа коя е. Не исках да съм там и да видя лицето й, когато разбере.

Глава 26

След това всичко тръгна бързо.

Има мисъл и има действие, бе казала някога младата Квел, заимствайки без колебание, както разбрах по-късно, от древните самурайски традиции на Харлановия свят. Не смесвайте едното с другото. Когато дойде време за действие, мисълта ви трябва вече да бъде напълно съзряла. Започне ли действието, няма да има място за нея.

Бразил се върна при другите и представи решението на Кои за свое. Надигна се мърморене от страна на някои сърфисти, които все още не ми бяха простили за Санкция IV, но това не трая дълго. Дори Мери Адо захвърли враждебността си като строшена играчка, когато стана ясно, че аз нямам пряка връзка с крайното решение. Сред лъчите на залеза и меките сенки в общата стая мъжете и жените от Вчира Бийч дадоха своето съгласие един по един.

Изглежда, разбуденият призрак наистина щеше да стигне.