Разбудени фурии

Съставните части на нападението се сглобиха с бързина и лекота, която някои по-доверчиви души биха приели като божествена благосклонност или пръст на съдбата. За Кои това бе просто ходът на историческите сили, също тъй неоспорим, както законите на гравитацията или термодинамиката. Просто потвърждение, че времето е назряло и политическият казан кипи. Естествено, че ще прелее, естествено, че всичко ще се изсипе в една и съща посока — на пода. Къде другаде да отиде?

Казах му, че според мен е чист късмет, а той се усмихна безмълвно.

Така или иначе, всичко се уреди.

Личен състав:

Сините бръмбарчета. Те вече почти не съществуваха като едно общо цяло, но имаше предостатъчно бивши членове, за да се оформи ядро, отговарящо приблизително на легендата. Новаците, привлечени през изминалите години от гравитационното привличане на легендата, допълваха бройката и се лепваха към ядрото, приемайки общото име. След още години някои от тях бяха спечелили доверието на Бразил. Беше ги виждал на сърфа, беше ги виждал и да се бият. И най-важното — беше видял у всички тях способността да приемат максимата на Квел и да водят нормален живот, когато въоръжената борба не е наложителна. Събрани заедно, новите и старите представляваха истинска квелистка ударна сила — по-добра би могла да се намери само с машина на времето.

Въоръжение:

Безгрижно зарязаният военен катер в задния двор на Кои символизираше една обща тенденция, срещана надлъж и нашир из цялата Ивица. Сините бръмбарчета не бяха единствените закононарушители от тежката категория, потърсили убежище на Вчира Бийч. Онова, което привличаше Бразил и нему подобните към вълните, се проявяваше и като неудържим стремеж за прекрачване на закона в десетина различни области. Изворград гъмжеше от бивши разбойници и революционери, и явно никой от тях не желаеше да зареже играчките си завинаги. Разтръскаш ли чаршафите на Мици Харлан, почват да се ръсят шишенца и сексиграчки. Разтръскаш ли Ивицата — почват да се ръсят оръжия.

Планиране:

Повечето от хората на Бразил не държаха на тия неща. Рилските зъбери се славеха почти толкова, колкото и старият щаб на тайната полиция на булевард Шимацу, разрушен някога до основи от участничката в Черните бригади Ифигения Деме, когато се опитали да я разпитат в мазето и задействали имплантираните в нея ензимни експлозиви. Желанието да сторим същото и в Рила тръпнеше като почти осезаемо напрежение из въздуха в къщата. Трябваше ни известно време, за да убедим най-буйните глави сред новопокръстените Бръмбарчета, че един щурм срещу Зъберите ще е чисто самоубийство, и то безкрайно по-безсмислено от това на Деме.

— Не мога да ги упрекна — каза Кои и миналото му на боец от Черните бригади изведнъж зазвуча в напрегнатия му тон. — Твърде отдавна чакат за шанса да накарат някого да си плати.

— Не и Даниъл — натъртих аз. — Той има едва двайсет години живот.

Кои сви рамене.

— Яростта срещу неправдата е като горски пожар — прехвърля всички прегради, дори и тия между поколенията.

Престанах да газя и го погледнах. Усещах, че е способен да се увлече. Сега и двамата бяхме легендарни морски великани, нагазили до колене във виртуалния океан между островите и рифовете на Милспортския архипелаг в мащаб 1:2000. Сиера Трес бе помолила за услуга някакви познати хайдуци и те ни осигуриха достъп до подробния топографски модел на една фирма за морско инженерство, чиито търговски дейности едва ли биха издържали по-задълбочена полицейска проверка. Не бяха твърде доволни от услугата, но така става, когато си много гъст с хайдуците.

— Виждал ли си някога истински горски пожар, Кои?

Защото определено не се срещат особено често на един свят с деветдесет и пет на сто океан.

— Не. — Той махна с ръка. — Беше метафора. Но съм виждал какво става, когато неправдата най-сетне отприщи възмездието. Не се свършва скоро.

— Да, знам.

Загледах се към водите на Южния Пролив. Картата възпроизвеждаше и миниатюрен водовъртеж, който бълбукаше, съскаше и дърпаше краката ми под повърхността. Ако дълбочината беше в същия мащаб, както останалата част от виртуалната карта, течението сигурно щеше да ме повали.

— Ами ти? Виждал ли си горски пожар? Може би на някоя друга планета?

— Да, виждал съм два или три. На Лойко дори помогнах да подпалят един. — Продължавах да се взирам във водовъртежа. — По време на Пилотския бунт. Много от повредените им машини паднаха в Екатерининските гори и пилотите месеци наред водиха оттам партизанска война. Трябваше някак да ги изкараме. Тогава бях емисар.

— Ясно. — Не долових в гласа му никаква реакция. — И свърши ли работа?

— Да, за известно време. Определено избихме доста то тях. Но както сам казваш, подобна съпротива оцелява поколения наред.

— Да. А пожарът?

Погледнах го и се усмихнах мрачно.

— Доста време трябваше да го гасят. Слушай, Бразил греши за тази пролука. Щом отминем носа ето тук, има пряка видимост към охранителните радари на Ню Канагава. Погледни. А от другата страна е пълно с рифове. Не можем да минем оттук, ще ни направят на парчета.

Той прецапа към мен и погледна.

— Да, ако ни очакват.

— При всяко положение очакват нещо. Познават ме, знаят, че ще дойда да я измъкна. Мамка му, разполагат със самия мен. Стига им само да ме попитат… да попитат него, и онзи ситен боклук ще им каже какво да очакват.

Чувството за измяна бе болезнено и огромно като нещо, изтръгнато от гърдите ми. Като Сара.

— В такъв случай няма ли да им каже да дойдат тук? — тихо попита Кои.

— Не ми се вярва. — Отново повторих разсъжденията, с които се качих на „Хайдушка щерка“ в Текитомура. Надявах се и на глас да прозвучат също тъй убедително. — Той е твърде млад, за да знае за връзките ми с Бръмбарчетата, а те не разполагат с никаква информация. Познава Видаура, но за него тя все още е преподавателка от Корпуса. Няма представа с какво може да се занимава сега тя, или какви връзки сме имали след службата. Онази Аюра ще му даде всичко, с което разполагат за мен, може би и за Вирджиния. Но не разполагат с много, а и малкото, което имат, е подвеждащо. И двамата сме емисари, знаем как да си прикриваме следите и сме разпръсквали заблуждаваща информация около всеки свой ход.

— Много благоразумно.

Вгледах се в сбръчканото лице, но не открих следи от ирония. Свих рамене.

— Това ни е вградено. Обучени сме да изчезваме безследно на светове, които почти не познаваме. Да го сториш там, където си израснал, е детска игра. Ония гадове не разполагат с друго, освен неясен слух и престъпните кръгове, и данни за няколко присъди. Твърде оскъдна информация за начало, особено когато трябва да претърсиш цял свят без възможности за въздушно разузнаване. А има едно нещо, което той си мисли, че знае за мен — смята, че ще бягам от Нова Пеща като от чума.

Потиснах изблика на семейни чувства, който ме бе жегнал и на „Хайдушка щерка“. Въздъхнах.

— В такъв случай къде ще те търси?

Кимнах към модела на Милспорт пред нас, разстлан върху нагъсто разположени островчета и платформи.

— Мисля, че вероятно ме търси там. Когато съм на Харлановия свят, винаги идвам в Милспорт. Това е най-голямата градска среда на планетата, там е най-лесно да изчезнеш, ако познаваш града добре, и само проливът го дели от Рила. Ако бях емисар, щях да съм там. Укрит на удобна дистанция за удар.