Речният бог (Книга първа)

Оплискана с кръвта на първия убит, стрелата се заби в гърлото на следващия. Изгубила от силата си, тя все пак се показа зад тила му, но не би могла да продължи полета. Перцето в края й се впи в плътта на жертвата и с това кратката й разходка сред враговете щеше да свърши, ако един от мъжете сам не беше наранил окото си с бронзовото острие. Двете Свраки останаха приковани един за друг и като се свлякоха в краката на идващите след тях, задръстиха прохода с телата си. За миг настъпващият неприятел бе спрян на стълбите, но след това стрелата се отскубна от главата на последния убит и отнесе окото му. Труповете на двамата се разделиха и всеки падна на една страна, позволявайки на множеството отзад да нахлуе в двора на храма. Защитниците ги посрещнаха с дъжд от стрели и труповете, които заваляха по земята, на вълни преграждаха пътя на идващите. Скоро неприятелят трябваше да прескача телата на убитите и ранените си другари, за да нахлуе в храма.

Разбира се, това не можеше да продължи дълго. Разбойниците напираха все повече, а броят им превъзхождаше няколко десетки пъти този на шепата бранители. Както прииждащите води на Нил отнасят със себе си пясъчните диги, така и огромната маса на нападателите помиташе сега живи и умрели и изпълваше двора на светилището, обграждайки от всички страни олтара на Бес.

Враговете бяха твърде близо и обградените не бяха в състояние да използват вече лъковете. Затова те ги захвърлиха и грабнаха мечовете си.

— Хор, дай ми сила! — нададе Танус бойния си вик и мъжете около него го подеха, залавяйки се за работа. Метал зазвъня о метал. Свраките се опитваха всячески да достигнат противниците си, но те бяха образували кръг около олтара и пазейки гърбовете си, успешно отблъскваха напора им. Откъдето и да се покажеха, разбойниците неизменно биваха посрещани от смъртоносните им мечове, които поваляха всичко пред себе си. На тях обаче не им липсваше смелост и те дори не помисляха да отстъпят. Паднеше ли един, друг веднага заемаше мястото му.

По едно време на входа се показа самият Шуфти. Той не участваше в сражението, а само гледаше отстрани и ревеше в лицето на всеки от хората си, които се огънеше и обърнеше гръб на защитниците. Сляпото му око се въртеше страховито из орбитата си, а гласът му гърмеше:

— Искам асириеца жив! Искам да го убия бавно, за да се наслаждавам на предсмъртните му викове.

Разбойниците не обръщаха внимание на жените, които се бяха свили върху рогозките и покрили главите си, пищяха, обезумели от страх. Аз пищях най-силно от всички, още повече, че да се стои насред самото полесражение не беше приятно преживяване. Между стените на храма вече се бяха събрали поне хиляда въоръжени мъже, които вдигаха прах до небесата и без да гледат къде стъпват, раздаваха ритници на всички посоки. Затова предпочетох да се отдръпна в един от ъглите.

Един от разбойниците за момент изостави другарите си и се надвеси над мен. Дръпна шала ми с ръка и ме погледна в очите.

— Мила Изидо — зяпна ме той, — ето това се казва красавица!

Беше грозен като дявол. Почти нямаше зъби, а едната му буза беше разкрасена с дълбок белег. Докато се взираше в лицето ми, можеше да ме отрови с дъха си.

— Само почакай да свършим с ония там и ще ти покажа нещо, от което ще запищиш от удоволствие — увери ме той и страстно ме притегли към себе си, за да ме целуне.

Първата ми мисъл беше да го отблъсна далеч от себе си, но се въздържах и отвърнах на целувката му. В двореца на господаря Интеф имах доста време да се науча как се прави и вече можех да накарам всеки мъж да се разтопи от удоволствие.

Вложих цялото си умение в тази целувка. Докато разбойникът се наслаждаваше на устните ми, аз бръкнах в пазвата си и скришом извадих малката си кама. Забих му я точно между петото и шестото ребро. Свраката понечи да изкрещи, но аз бързо запуших устата му със своята и нежно го поех в прегръдките си. Завъртях ножа из сърцето му и го измъкнах едва когато разбойникът потръпна в ръцете ми и безпомощно се отпусна. Оставих го да се изтърколи на земята и се огледах.

За няколкото секунди, които ми бяха нужни да се отърва от новия си почитател, положението на отбраняващите се значително се беше утежнило. В редиците им зееха дупки. Двама бяха убити, а Амсет беше ранен в дясната ръка и отчаяно размахваше меча си с лявата.

С облекчение трябваше да видя, че на Танус нищо му няма и с дивашкия си смях още раздава правосъдие с меча си. Но според мен вече беше пропуснал момента да затвори капана. Разбойниците до един се бяха вмъкнали в храма и го бяха наобиколили от всички страни, както кучетата обикалят дървото, на което се е скрил леопардът. Само след броени минути силите на малкия му отряд щяха да привършат и Свраките щяха да ги избият.

Пред очите ми приятелят ми уби още един разбойник, забивайки меча си дълбоко в гърлото му, след което ловко издърпа оръжието си и се отдръпна назад. Разтърси тежко глава и се провикна тъй, че чак стените се затресоха:

— Гвардейци, на помощ!

В същия миг всяка от робините, които досега само гледаха къде да се скрият, скочи на крака и захвърли настрана дългата роба, за да не й пречи. Мечовете отдавна бяха извадени от ножниците и войниците светкавично удариха разбойниците в гръб. Изненадата беше пълна и в началото неприятелят дори не можа да реагира. Преди да разберат какво става, поне стотина от враговете бяха покосени от предрешените гвардейци. За да се защитят от неочакваното нападение, те трябваше да се обърнат на другата страна, излагайки гърбовете си на Танус и малката му дружина.

Разбойниците се биеха като лъвове — не може да им се отрече, — но според мен го правеха не от смелост, а от отчаяние. Тясното пространство не им позволяваше да се разгърнат и в бъркотията сами си пречеха едни на други. В същото време насреща им бяха може би най-опитните войници в цялата египетска армия.

За миг все пак Свраките успяха да удържат положението. Тогава сред невероятната врява из храма отново се разнесе ревът на Танус. Първоначално си помислих, че заповядва нещо на хората си, но за свое удивление установих, че с мощния си глас той просто дава тон за бойната песен на гвардейците. Чувал бях, че Сините крокодили я пеели в разгара на всяко сражение, но така и никога не го бях повярвал. Ала сега песента се поде от всички и храмът загърмя със силата на няколко десетки гласа:

Ние сме дъхът на Хор, горещ като пустинния вятър, ние сме с косата на смъртта…

Мечовете им удряха наляво и надясно в такт с песента и сякаш чувах трясъка на чуковете по наковалните на подземния свят. Ако досега Свраките се съпротивляваха решително, то при този прилив на неописуема ярост, с който гвардейците се нахвърлиха върху тях, цялата им храброст се изпари и те отстъпиха. Оттук нататък ставах свидетел не на сражение, а на същинско клане.

Случвало ми се е да гледам как глутница диви кучета се нахвърлят върху стадо овце. Но разправата с разбойниците далеч надхвърляше по жестокост видяното. Някои от Свраките захвърлиха оръжията си с надеждата, че ще бъдат пощадени. Обаче войниците ги избиваха на място. Други се опитаха да се измъкнат през изхода и да търсят спасение в бягство, но хората на Танус предвидливо бяха застанали на пътя им и не пропускаха никого.

Макар и да внимавах да не попадна под мечовете на другарите си, аз все се въртях около биещите си и колкото глас имах, крещях отдалеч на Танус: