Речният бог (Книга втора)

При първото четене на знаците много внимавахме да не пропуснем нещо. В следващите пет дни всеки от пазителите на водите на свой ред щеше да прави наблюденията си, да отчита докъде е стигнало речното ниво, да изчислява с помощта на воден часовник за колко време то се е покачило от един знак на друг. Освен това щяхме да взимаме проби от водата, за да установим какво е количеството тиня в тях, което пък ни беше нужно за крайните заключения.

След тези пет дни на наблюдения ни чакаха поне още три да прекараме над свитъците папирус, за да направим необходимите измисления. И когато всичко бъдеше готово, щяхме да се явим пред царя и да му представим и изводите си. За да получи наблюденията ни, той отново щеше да се яви пред храма в цялото си царско величие, придружен от аристокрацията и половината население на Елефантина.

Докато главният жрец му четеше на висок глас резултатите от изследванията ни, фараонът щастливо се усмихваше. Предвиждахме наводнението да бъде точно такова, каквото го желаехме всички. Водите щяха да стигнат достатъчно високо, за да залеят нивите, едновременно скривайки ги от унищожителните лъчи на слънцето и наторявайки ги с плодородна тиня. Но пък и дигите щяха да устоят на напора им, каналите щяха да останат непокътнати и нямаше да се стигне дотам, че цели села и градове да бягат от стихията, както се е случвало друг път. Тази година се надявахме на богата реколта и многобройни стада.

Но фараонът не се усмихваше толкова на благоденствието, което очакваше поданиците му, колкото на баснословното състояние, което бирниците му щяха да съберат. Всяка година данъците се изчисляваха върху данните за разлива на реката и без съмнение тази щеше да се окаже твърде щедра за царската съкровищница. Преди да закрие церемонията пред храма на Хапи, господарят ни обяви датата на следващите празненства в чест на Озирис, когато целият двор щеше да потегли по реката за Тива. Изглеждаше ми невероятно толкова бързо да са изминали двете години, откакто ролята на Изида се изпълняваше от милата ми господарка.

През последните нощи бях будувал в нилометъра, но за съжаление отново ме лишиха от съкровеното право на сън. Господарката ми беше силно възбудена от предстоящото ни пътуване на север и дори не помисляше да си легне. А аз до сутринта трябваше да й правя компания, да пея и да се смея заедно с нея, а също и да й повтарям за кой ли път подвизите на Танус.

След осем дни царската флотилия щеше да отплава по течението на придошлата река. А там ни чакаше Танус, господарят Хараб. Разбирате защо господарката ми бе толкова щастлива.

Морските съдове, които се бяха насъбрали в пристанищата на Елефантина, бяха толкова многобройни, че сякаш някой беше построил мост над реката. Господарката ми се пошегува, че човек би могъл да прекоси Нил, без да си намокри краката, само като прескача от една палуба на друга.

Заедно с целия двор вече бяхме по ладиите и чакахме по мраморните стълби на двореца да се появи и самият фараон. При появата му всички го приветствахме и щом той се качи на огромната си ладия, стотици тръби дадоха сигнала за тръгване. Всички ладии се обърнаха на север и подети от мощното течение, отплавахме.

Откакто Ах-Хор беше унищожил Свраките, се дишаше по-леко. Минехме ли покрай някое село, жителите му веднага се изсипваха на брега, за да приветстват фараона. Той седеше на обичайното си място — на палубата, за да могат всички да го видят. Около нас постоянно се вееха палмови клонки и се разнасяше възглас: „Да поживят боговете нашия фараон!“ Всъщност хората поздравяваха не само своя владетел, но и реката, носеща корабите му върху могъщата си снага, защото именно в нея се криеше обещанието за щастие и благоденствие.

На два пъти по време на пътуването фараонът заедно с цялата си свита слизаше на брега, за да види с очите си грамадите от човешки глави, които Ах-Хор беше оставил покрай пътищата, за да се знае откъде е минал безмилостният му меч. И на двете места хората бяха започнали да гледат на тях като на свещени. Бяха излъскали грижливо всеки череп, сякаш беше от слонова кост, и бяха укрепили купчините глави с глина. Също така се бяха погрижили да построят и олтари, които вече си имаха и своите жреци.

Господарката ми се почувства задължена да дари по един златен пръстен и на двете „светилища“, които естествено бяха добре дошли за самоназначилите им се пазачи. Колкото и да се опитвах да я опазя от такива глупави постъпки, все не успявах. Лострис не можеше да осъзнае истинската стойност на богатството, което неуморно трупах за нея. Ако не бях аз да я наглеждам, навярно всичкото й злато щеше да отиде в гушите на ненаситните жреци или у бедните, които винаги искат повече, отколкото можеш да им дадеш.

На десетата нощ, откакто бяхме напуснали Елефантина, се разположихме на лагер върху един живописен нос, вдаден навътре в реката. В забавленията за вечерта се предвиждаше да участва и най-известният разказвач в страната, а господарката ми обича легендите. Двамата очаквахме с нетърпение да дойде часът на това забавление и още от тръгването ни от острова говорихме едва ли не само за него. За мое най-голямо разочарование точно същата вечер господарката Лострис заяви, че е неразположена и няма да може да слуша разказвача. Настояваше аз сам да отида и да взема със себе си и робините, но на мен и през ум не би ми минало да я оставя сама, когато е болна. Дадох й да пийне нещо топло и легнах на пода до леглото й.

На сутринта, докато се мъчех да я събудя, се разтревожих още повече. Обикновено тя скачаше от леглото, доволна, че започва новият ден, в който ще се случат толкова хубави неща. Но тази сутрин се зави презглава и с отпаднал глас ми изрече:

— Остави ме да поспя още малко. Много ми е тежко. Чувствам се като старица.

— Царят нареди всички да сме по корабите отрано. Не можем да закъсняваме. Ще ти донеса нещо да пиеш.

Сипах топла вода, примесена със специални билки, които сам бях откъснал при последното пълнолуние, за да бъде най-силно действието им.

— Стига си вдигал врява — сопна ми се господарката.

Аз не й позволих да заспи отново. Накарах я да стане и й дадох да изпие отварата. По гримасата, която направи, разбрах, че творението ми не й е харесало особено. Дори ме обвини, че се опитвам да я отровя. В следващия миг повърна на пода. Това ни изненада. Двамата се загледахме, без да знаем какво да кажем.

— Какво ми има, Таита? — промълви господарката ми. — Досега никога не ми се е случвало подобно нещо.

Едва тогава разбрах каква е болестта й.