Речният бог (Книга втора)

Разбира се, през по-голямата част от престоя си бяхме постоянно в компанията на великия владетел, в чиито задължения влизаше да придружава царя на празничните церемонии. Господарят Интеф непрекъснато се мъчеше да убеди всички в бащинските си чувства към Лострис, като не забравяше да й отдава и дължимото уважение към една царска съпруга. Всяка сутрин тя получаваше подаръци от него: злато, скъпоценни камъни или пък изящни фигурки на скарабеи и различни божества, изработени от дърво или слонова кост. Господарката настояваше да ги връщам, но аз не й се подчинявах. От една страна, това щеше да предупреди врага за намеренията й, а, от друга — подаръците си струваха. Затова сметнах, че е най-добре да ги продам и със спечеленото да закупя огромни количества зърно. Него пък щях да оставя в складовете на търговци, на които можех да имам доверие.

Понеже се очакваше богата реколта, сега цените на зърното бяха най-ниските за последните десет години. Това означаваше, че занапред могат само да се покачат, и макар да имаше доста време дотогава, очакваха ни големи печалби. Търговците подписваха квитанциите на името на господарката ми, а аз лично се погрижих документите да бъдат прибрани в съдебните архиви. Щях да запазя за себе си само една пета от печалбата, което ми се струваше достатъчно за комисиона.

Мисълта как съм се обогатил от подаръците на господаря Интеф ме изпълваше със задоволство, щом усетех хищния му поглед върху себе си. Котешките му очи излъчваха същата омраза както преди и затова не се и съмнявах, че отношението му към мен не се е променило. Знаех много добре колко е търпелив и как винаги изчаква сгодния момент да се разправи с враговете си. Приличаше ми на красив и охранен паяк, който дебне непредпазливите мухи от центъра на паяжината си. Не можех да не си спомня за млякото с отровата и за кобрата и въпреки всичките предохранителни мерки, които взимах, пак бях неспокоен.

Междувременно празненствата преминаваха както от векове насам. Всичко беше както преди две години с тази разлика, че ловът на речни крави беше поверен не на Танусовите Сини крокодили, а на друга бойна част, а в представлението в храма на Озирис щяха да участват нови актьори. Разбира се, след като фараонът беше обявил моята версия за задължителна, словата и сега звучаха силни и убедителни, но нито Изида можеше да се сравнява с господарката ми, нито Хор притежаваше излъчването на Танус. От друга страна, сегашният Сет си беше направо красавец в сравнение с моя Расфер.

На другия ден след представлението фараонът прекоси реката и отиде на обичайната си инспекция в строящата се гробница. По този повод, за да съм му винаги под ръка, трябваше да вървя зад него и на много пъти той открито се консултираше с мен относно хода на работите. Разбира се, не пропуснах случая да се окича със Златото на похвалата, което пък от своя страна беше сериозен повод за размисъл за господаря Интеф. Явно, че му бе трудно да прецени доколко царят държи на услугите ми, а аз си казвах, че така може би ще се откаже от пъклените си замисли.

Откакто бях напуснал Тива, със строежа на гробницата се беше заел друг архитект. По всяка вероятност обаче фараонът нямаше да бъде толкова доволен от неговата работа, колкото от моята нито по отношение на качеството, нито по отношение на бързината.

— Кълна се в благословената Изида, но много ми се иска ти да беше останал да се грижиш за гробницата ми, Таита — въздъхна царят. — Ако господарката ти беше склонна да се раздели с теб веднага щях да те купя от нея и да те оставя в Града на мъртвите, където да държиш всичко под око. Откакто онзи глупак се захвана с работата, строежът започна да ми излиза двойно по-скъпо.

— Той е един млад наивник — съгласих се аз. — Зидарите и доставчиците добре са го мамили.

— Искам да прегледаш заедно с него всички сметки и да му покажеш къде са ни обрали — нареди фараонът.

Това беше още една проява на доверието му към мен, което можеше само да ме радва. Реших, че няма да бъде никак обидно за царя, ако му покажа безвкусиците, с които новият архитект се опитваше да развали труда ми. Така например беше променил изцяло фронтона на храмовата фасада. Освен че беше оставил мързеливите зидари да развалят всичко, но и в проекта си се беше повлиял от упадъчния сирийски стил, наложил се в Долното царство, където лошият вкус на произхождащия от простолюдието узурпатор си беше поставил за цел да премахне всичко родно в архитектурата.

Колкото до самата зидария, пред очите на царя проврях къс папирус между два от каменните блокове, изграждащи страничната стена на храма. Фараонът заповяда и фронтонът, и страничната стена да бъдат съборени, а гилдията на зидарите беше наказана да заплати петстотин дебена злато обезщетение.

До вечерта, както и през целия следващ ден той обикаляше съкровищниците и работилниците в погребалния комплекс. Тук поне нямаше от какво да се оплаче. Съмнявам се, че някога е събирано на едно място такова огромно богатство. Дори на мен, който обичам изящните вещи, скоро ми дотегна от скъпоценности, а очите ме заболяха от блясъка на златото.

През цялото време царят не позволи на господарката Лострис да се отдели дори на крачка от него. Мисля, че увлечението му по нея прерастваше в истинска любов и привързаност, ако изобщо един фараон е способен на такова нещо. В крайна сметка, когато се завърнахме в Карнак, господарката ми беше толкова изтощена, че се разтревожих за детето, което носеше. Беше твърде рано да съобщя на фараона радостната вест за нейното забременяване. Тя се беше върнала в леглото му преди по-малко от седмица и за него Лострис бе просто една здрава млада жена, с която няма нужда много да се церемони.

Както всяка година от векове насам празненствата завършиха в храма на Озирис, където се беше събрало огромно множество, за да чуе речта на владетеля.

Фараонът седеше на високия си трон върху издигнатата площадка срещу входа на светилището, за да може да го вижда всеки. На главата си носеше двойната корона, а в ръце държеше жезъла и камшика.

Този път обаче имаше известна промяна, която се дължеше най-вече на мен. Беше ми хрумнало нещо доста практично, което фараонът се показа достатъчно благоразумен да приеме. По мой съвет беше заповядал покрай три от стените на вътрешния двор да бъдат издигнати дървени скели, които бяха подредени една пред друга по височина и стигаха до половината стена. Така осигурявахме на няколкото хиляди знатни жители на Тива удобни места, от които можеше свободно да се наблюдава царският трон и нямаше опасност да се пропусне нещо от церемонията. Пак по мое предложение пейките бяха покрити с шарени платове и палмови листа, за да не се вижда колко са грозни. Подобни конструкции се появяваха за пръв път в страната пи. По-късно те щяха да станат нещо обичайно. И до днес те са известни като „пейките на Таита“.

Около тях се започна люта битка кой къде ще седне, но аз успях да запазя най-удобните места за господарката и за себе си. Седяхме точно срещу трона, малко по-високо от фараона и спокойно наблюдавахме целия вътрешен двор. Бях се погрижил за господарката Лострис да има и отделна кожена възглавница, а също кошница с плодове и сладки и по една делва шербет и бира, с които да се подкрепяме по време на безкрайната и изтощителна церемония.

Около нас се бяха насъбрали най-видните мъже в царството заедно с натруфените си жени. Военачалниците носеха златните си камшици и гордо развяваха над главите си знамената на дружините си. До тях по дървените трибуни се нареждаха представителите на занаятчийските гилдии, богатите търговци, жреците и пратениците на васалните царства, изобщо всички, които имаха някакво влияние в царството.

Точно срещу трона, подредени подобно на кубчетата, с които си играят децата, се разтваряха един в друг външните дворове на храма. Входовете на всички обаче бяха наредени в толкова съвършена права линия, че ако някой богомолец се намираше на Алеята на овните, то той, макар и от четиристотин крачки разстояние, пак би могъл да наблюдава фараона на високия му трон.

Простолюдието бе изпълнило дворовете, някои тъпчеха свещената алея, а други — градините около храма. Макар да бях прекарал почти целия си живот в Тива, очите ми за пръв път виждаха такова стълпотворение. Беше невъзможно да се установи точният брой на зрителите, но нищо чудно да е имало около двеста хиляди души. И цялото това множество вдигаше такъв шум около себе си, та имах чувството, че съм пчеличка, попаднала сред огромен кошер.