Речният бог (Книга втора)

— Бурята! — извиках аз. — Гробницата! Танус!

Тя ме изгледа за миг, без да разбира, но скоро на лицето й изгря щастлива усмивка.

— Аз чакам дете! — възкликна тя.

— По-тихо, господарке — помолих я.

— Дете от Танус! Нося сина на Танус!

Нямаше от кого другиго да бъде, тъй като държах фараона далеч от нея.

— О, Таита — радваше се тя, като повдигна нощницата си и огледа с нескрита възхита плоския си корем. — Само си помисли! Едно такова малко, също като Танус, и вече расте в корема ми. Знаех си, че преживяване като онова в гробницата не може да остане незабелязано от боговете. Решили са да ми оставят спомен от него за цял живот.

— Много бързаш — предупредих я аз. — Може просто да имаш колики. Трябва да ти взема проба и чак след това ще сме сигурни.

— Не ми трябват никакви проби. Дълбоко в сърцето си знам, че е така.

— И все пак ще ти направя едно малко изследване — настоях аз и отидох да взема нощното й гърне.

Част от урината й смесих с нилска вода. Напълних две гърнета с черна пръст и в тях сложих по пет семена пшеница. В едното гърне налях чиста нилска вода, а в другото — от така приготвената смес. След това изтичах до тръстиките край лагера и улових десет жаби. За разлика от онези жизнерадостни и подскачащи жълто-зелени същества, които сме свикнали да срещаме, тези бяха лигави и черни. Заради вечно ококорените им очи децата ги наричат звездобройци. Разделих жабите на две и ги затворих в отделни гърнета. В едното налях чиста нилска вода, а в другото — пак от интимната смес на господарката. На другата сутрин, като се затворихме в кабината на господарката ми, отворихме и четирите делви, за да видим какво е станало.

Семето, полято с урината на Лострис, беше покълнало. При петте звездобройци, които бяха в чистата вода, не се бе случило нищо интересно, но петте щастливки в съседното гърне бяха нароили тънки сребристи спирали, покрити с мънички черни яйца.

— Казвах ли ти аз! — гордо отбеляза господарката ми. — О, благодаря на боговете! Никога досега не ми се е случвало нещо толкова прекрасно.

— Ще трябва веднага да говоря с Атон — мрачно я прекъснах аз. — Още тази нощ ще споделиш леглото на фараона.

В погледа й видях такова изумление, че трябваше да й обясня нещата по-просто.

— Дори и фараонът, дето вярва на почти всичките глупости, които му говоря, няма да се съгласи, че си забременяла ей тъй от вятъра. Трябва навреме да му намерим подходящ баща на това наше копеленце.

Вече считах детето едва ли не за свое. Колкото и да се опитвах да го прикрия, и аз бях не по-малко щастлив от самата Лострис.

— Да не съм те чула втори път да го наричаш копеле — ядоса се тя. — Той ще стане истински принц.

— Ще стане принц, но само ако му намеря някой царствен татко. Готви се, още сега отивам да говоря с фараона.

— Снощи имах странен сън, Велики Египте — обърнах се към фараона. — Беше толкова удивителен, че за всеки случай отново погледнах в бъдещето с плочките на Амон Ра.

Той се приведе към мен, за да чуе какво ми се е явило в съня. Както всички други мои пациенти и господарят вече вярваше на моите сънища и видения.

— Този път всичко беше съвсем недвусмислено, Ваше Величество. В съня ми се яви самата Изида, която ми обеща да премахне зловредното влияние на брат си Сет върху рода ти. Нали той те лиши от първородния ти син, като зарази господарката Лострис с тежка болест? Но всичко това е минало. Тъмните сили са победени и ако легнеш с господарката ми още на първия ден от празненствата, богинята ще те дари с друг син. Това е, което ми се яви в съня.

— Днес сме в навечерието на празненствата. Да си кажа правото, Таита, от месеци само чакам да изпълня отново това приятно задължение, но досега ти ме възпираше. Но не ми каза какво си видял в бъдещето — сети се той.

Аз обаче отдавна бях решил какво да му отговоря.

— Беше същото видение като предишното, само че образите бяха по-ярки и по-силни. Видях същата безкрайна гора от двете страни на реката и върху всяко дърво — короната и знаците на властта. Без съмнение династията ти ще достигне до края на вечността и нищо няма да я спре.

Фараонът въздъхна с облекчение.

— Прати ми моята съпруга.

Щом се върнах при господарката, тя вече ме чакаше. Беше готова и не изглеждаше притеснена от това, което я очакваше.

— Ще си затворя очите и ще си представя, че съм отново в гробницата и се любя с Танус — сподели тя, сетне весело се изсмя. — Само дето да си представя, че фараонът е Танус, е все едно да сравня мухата със слон.

Скоро след вечеря дойде и Атон, който я отведе при фараона. Господарката ми го последва със спокойна и уверена крачка. Навярно мислеше за малкия си принц и за истинския му баща, който ни чакаше в Тива.

Любимата Тива, красивата Тива със стоте врати — как само се радвахме, когато тя се показа пред нас, когато по широките брегове на реката се появиха разкошните храмове и белосаните стени на безбройните къщички.

Всеки път, щом достигнехме някое познато място, господарката ми радостно запяваше. Но когато царската ладия спря пред каменния кей на двореца на великия владетел, радостта от завръщането у дома се изпари и у двама ни. За миг се умълчахме, а господарката Лострис се хвана за ръката ми. Приличаше на момиченце, на което разказват страшни приказки. На кея ни чакаше баща й.

На брега се беше насъбрала цялата градска аристокрация заедно с най-знатните представители на жречеството. Начело на множеството стоеше самият господар Интеф, придружен от двамата си сина Менсет и Собек — злополучните герои с отсечените пръсти. Господарят все още не беше изгубил нищо от красотата си, а по лицето му се беше изписала същата онази усмивка, с която винаги се явяваше в кошмарите ми. За сетен път при вида му усетих как стомахът ми се свива.

— Трябва да си отваряш очите на четири — тихо ме предупреди господарката. — На всяка цена ще се опитат да те премахнат. Спомни си за кобрата.

Само на няколко крачки зад господаря Интеф стоеше и Расфер. Явно го бяха повишили, защото носеше на главата си шапчицата на началник на десет хиляди, а в ръка държеше златен камшик — също знак за привилегированото му положение. По във външния му вид нищо не се беше променило. Едната половина на лицето му още си стоеше като смачкана и от ъгълчето на устата му канеше слюнка. Той ме позна и здравата част от лицето му се разтегна в широка усмивка. Дори размаха златния см камшик за поздрав.

— Обещавам ти, господарке, че докато един от двама ни с Расфер не напусне Тива, няма да изпускам дръжката на ножа си и ще ям само плодове, които съм обелил със собствените си ръце — прошепнах й, а в същото време отвърнах с ръка на поздрава.

— Няма да приемаш никакви подаръци от неизвестни доброжелатели — настояваше господарката ми — и ще спиш при леглото ми, където ще бъдеш под моя закрила. А през деня няма да скиташ сам и изобщо няма да се отделяш от мен.

— Да, разбира се. Пък и това няма да ми е неприятно — уверих я аз и в следващите дни за миг не престъпих думата си. Знаех, че ако не се отделям от господарката си, ще се намирам кажи-речи в безопасност, защото господарят Интеф разчиташе твърде много на дъщеря си, за да рискува живота й заради моя.