Речният бог (Книга втора)

Изкушението да стреляш по движеща се мишена е голямо, но зависи от движенията на колесницата спрямо мишената. Опитвах се да го улесня, като препусках успоредно с ориксите. Въпреки всичко не се учудих, когато още две от стрелите на Танус пропуснаха жертвите.

Сетне той привикна и следващата стрела се заби чак до перата в гърдите на един орикс. После уби още три. Ловът около нас се разпадна и се превърна в битка, прах обгърна всичко, освен колесниците и бягащите животни.

Следвах два орикса, наближавайки ги бавно, когато остро камъче, излетяло изпод копитата на едно от животните, ме улучи по палеца, а сетне улучи и Мемнон в слепоочието. Когато го погледнах, видях кръв над окото му.

— Ти си ранен, Мем! — извиках и дръпнах юздите.

— Няма нищо — отвърна той и използва крайчеца на шала си да изтрие кръвта. — Не спирай, Таита! Кратас ще спечели облога, ако не продължим.

Така отново препуснахме в праха, а до мен лъкът на Танус пееше ужасната си песен. Принцът викаше възбудено — приличаше на кученце, преследващо заек за пръв път.

Някои от ориксите успяха да преминат през нашия кръг към пустинята, докато други се връщаха обратно в клопката. Хората викаха възбудени от победата, конете цвилеха, а ориксите падаха, когато стрелите се забиваха в тях.

Бе настанал невъобразим грохот от бягащи копита и от колела на колесници, бяхме потопени в жълт облак прах.

И най-добрите коне не могат безкрайно да препускат в галоп. Когато накрая Пейшънс и Блейд преминаха в бавен ход, те бяха навели глави от изтощение, а телата им плуваха в пот.

Прахът, който закриваше всичко наоколо, бавно се слегна и пред очите ни се разкри ужасна гледка.

Нашият ескадрон бе разпръснат из цялата равнина; преброих пет колесници, чиито колела бяха счупени по време на преследването. Ранени мъже лежаха в пясъка до преобърнатите колесници, до тях бяха коленичили техните другари, които се грижеха за раните им.

Здравите колесници също бяха спрели, а конете им бяха изтощени. Едва си поемаха дъх, а от устата им капеше пяна. Бяха мокри от пот, като че бяха преплували реката.

Жертвите ни бяха разпръснати из полето в същото безредие. Много от тези едри животни бяха мъртви, други бяха само ранени. Някои накуцвайки се отдалечаваха към пустинята.

Такъв бе жалкият край на всеки лов. Когато горещината и умората преминеха, ранените животни трябваше да се съберат и доубият.

Близо до нас един едър самец стоеше на парализираните си крака. Стрелата го бе улучила в гръбнака. Взех втория лък от страничната преграда и скочих на земята. Докато приближавах до осакатеното животно, то извърна глава и ме погледна. Сетне направи последен опит. Насочи острите си рога към мен, но очите му плуваха в сълзи на смъртна агония. Бях принуден да пусна две стрели в гърдите му, преди да падне настрани и да остане неподвижно.

Когато отново се качих на колесницата, погледнах лицето на принца. В очите му имаше сълзи, а на изцапаното му с кръв лице бе изписано състрадание към орикса. Той се извърна, за да не видя сълзите му, но аз се гордеех с него.

Хванах главата му и обърнах лицето му към себе си. Внимателно почистих раната на слепоочието и я превързах с парче ленен плат.

Тази нощ лагерувахме в равнината с цветята и техният аромат надделя над миризмата на пролятата кръв.

Нямаше луна, но звездите бяха изпълнили цялото небе. Хълмовете се къпеха в тяхната светлина. Останахме до късно покрай огньовете и празнувахме със сърца и черен дроб от орикси, изпечени на жарта. Отначало принцът седна между мен и Танус до огъня, но офицерите и войниците си съперничеха за неговото внимание. Бе спечелил сърцата на всички и при техните покани той започна да се мести от една група към друга. Чувстваше се добре в компанията им, а те внимаваха закачките им да не са твърде груби. Вдигнаха много шум за раната на главата му.

— Сега си истински войник — казваха те, — точно като нас. — И му показваха своите белези.

— Добре направи, че му разреши да дойде с нас — казах аз на Танус, докато го наблюдавахме с гордост. — Това е най-добрата подготовка за всеки млад войник.

— Мъжете го обичат — съгласи се той. — Има две неща, които са нужни на един военачалник. — Първото е късмет, а второто — любовта на воините му.

— Мемнон трябва да идва с нас на всяка експедиция, ако не е твърде опасно — реших аз, а Танус се изсмя.

— Остава да убедиш майка му. Някои неща са извън силите ми.

От другата страна на огъня Кратас учеше Мемнон на полковите песни, съкращавайки грубите изрази. Принцът имаше много хубав глас и мъжете ръкопляскаха и запяваха в хор. Започнаха да протестират шумно, когато се опитах да сложа Мемнон в леглото, което му бях приготвил под колесницата, и дори Танус ги подкрепи.

— Остави момчето с нас — заповяда той.

Мина полунощ, докато успея да сложа принца на постелката от овнешка кожа.

— Таита, дали ще се науча да стрелям като Танус? — заспивайки, промърмори той.

— Ти ще си един от най-великите пълководци на Египет, един ден ще изсека броя на победите ти на колона, така че всички да научат за тях.

Детето се замисли и въздъхна.

— Кога ще ми направиш истински лък, а не играчка?

— Щом пораснеш достатъчно да можеш да опъваш тетивата.

— Благодаря ти, Таита. Много ще ми хареса.

Заспа внезапно, както бих изгасил пламъка на лампа.

Завърнахме се триумфално с коли препълнени с осолено и изсушено на слънцето месо от орикси. Очаквах господарката сурово да ме накаже заради принца. Бях приготвил защитата си, смятах да прехвърля вината върху господаря Хараб.

Обаче порицанието й бе много по-леко от очакваното. Каза на Мемнон, че бил непослушно дете, което много я разтревожило, но сетне го грабна в прегръдките си. Когато се обърна към мен, аз се впуснах в дълги обяснения за ролята на Танус в тази схватка и за безценната тренировка и опитът, който принцът бе получил, но тя, изглежда, не обърна внимание на думите ми.

— Кога за последен път отидохме да ловим риба? — попита тя. — Вземи си копието за риболов, Таита. Ще отидем с една от лодките. Само ние двамата в реката, както го правехме едно време.

Знаех, че няма да наловим много риба. Искаше да сме сами в реката, за да не ни подслушват. Каквото и да я тревожеше, бе от голямо значение за нея.

Започнах да греба в спокойните зелени води, докато високите отвесни скали не ни скриха от флотилията.

Всичките ми опити за разговор пропаднаха, така че оставих веслата и взех лютнята си. Изсвирих и изпях песните, които обичаше най-много, и зачаках да заговори.

Накрая тя погледна към мен и очите й бяха изпълнени със странна смес от радост и тревога.

— Таита, мисля, че ще имам още едно дете.

Това изявление не ме учуди. Все пак всяка нощ, откакто напуснахме Елефантина, тя и командирът на армията се срещаха тайно, а аз пазех вратата на каютата й. Въпреки всичко така се разтревожих, че ръката ми замръзна върху струните и песента ми секна. Измина известно време, преди да възвърна гласа си.

— Господарке, използва ли билковия чай, който ти бях приготвил? — попитах нерешително аз.